760 думи за сношението между противоположностите
- 10 Октомври 2018
Не, няма да четете за секс. Не ми е темата за такъв тип сношения. Пък и какви противоположности са мъжът и жената, те са едно цяло.
Не, няма да четете за велики противоборства, за взаимоотношенията между чутовни сили, които си противостоят. И не, този текст не е за битката на доброто със злото, на светлината с мрака.
По-простичко е. Думата ми е за сношението на противоположностите в собственото ни съзнание. За избора на ценностната ни система: коя от сношаващите се постоянно в живота ни противоположности е приемлива за нас във всеки конкретен момент, коя одобряваме и утвърждаваме като полезна за нас в дадения момент, а коя противоположност отхвърляме като ненужна, безсмислена, вредна, опасна… Или трудносмилаема. Думата ми е за постоянния, всекичасния избор между противоположностите, който прави ценностната ни система.
Голямо разминаване пада при изборите ни. Странни разминавания, необясними на пръв, пък и на втори-трети поглед. Разминават се скоростни влакове с 200 км/час, когато очевидно – на пръв поглед – трябва да фучат в една посока, да препускат рамо до рамо напред в два коловоза, ала напълно съгласни и единени помежду си коловози. И не само се разминават влаковете, ами и единият се зъби на другия. Зъби се „новият” влак, така да го наречем.
Вероятно на всеки човек, който притежава общоприетата от християнската цивилизация мяра за редно и нередно, му се е случвало да разговаря с някой ближен за редни и нередни думи, дела, събития. И с изненада или с обръгнала печал е установявал, че онова, което той смята за нередно, събеседникът му приема за съвсем редно. И нищо в ценностните устои на събеседника му не потреперва и не се поколебава от явното противоречие с общоприетата от християнската цивилизация мяра за редно и нередно. Често и настръхва събеседникът, гневи се, озлобява, ако избереш да му споделиш колко греши според теб в преценката си.
На мен често ми се случва – и на живо, и задочно пред телевизора или компютъра. Чета, гледам, слушам и си мисля, че даден конкретен акт безусловно, категорично е нормален. Ала чувам и виждам, че „новият” наш свят, че „новите” хора, които са навсякъде околовръст, смятат, че въпросният акт е неоспоримо ненормален. Аз си мисля, че е добър акт, а се оказва, че не бил. И обратното ми се случва – много по-често. Аз твърдя пред себе си – срещу телевизора или компютъра, – че дадено деяние е абсолютно грешно, греховно или дори престъпно, а научавам (с обръгнала печал), че – напротив – много си е даже правилно деянието, много си е „супер” и „куул” и дори е похвално.
Да не губим време, ясно е за какво иде реч. Срещат се не в красиво любовно сношение, а в свирепа битка крайни противоположности в светогледа, сблъскват се непримирими противоположности в морала, във всичко – ако щете и в емоциите. Такива противоположности, че дори ти е невъзможно да обясниш, да аргументираш, да защитиш тезата си, че нещо е така или не е така. Че 2 по 2 е 4. И че 5 по 5 не е 30. Ти си въобразяваш, че е очевидно колко си прав поне за такива прости казуси, но грешиш. За мнозина от „новите” хора не е очевидно, понеже те виждат умножението по нов, по-съвременен начин, те умножават с друг, не твоя, а техен прочит на таблицата за умножение.
Мои събратя по отдавна обръгнала печал понякога се изнервят, докато наблюдават – примерно – как някои широко известни люде, народни първенци, така да се каже, как дебатират с простосмъртните що е редно и що е нередно според първенците. Мои събратя по отдавна обръгнала печал не издържат и безпомощно се хващат за главата, докато – примерно – гледат и слушат новините и съобразяват какви са представите, какви са им мерките на началниците на новинарите и на самите новинари за важно/неважно, интересно/скучно, допустимо/недопустимо, прилично/неприлично, радостно/тъжно и т.н. противоположности.
Все повече мои събратя по обръгнала печал се отчайват. Расте количеството. Отчайват се все повече и по-дълбоко моите събратя по печал. „Расте” качеството на отчаянието. А не бива. В никакъв случай не бива.
Все по-често чета и слушам как мои познати и съвсем непознати хора споделят чувството си за безполезност. Чувството си, че усилията им да променят нещо към добро са безплодни и напразни. Невярно е това чувство. Измамно е. Ялово е. Отчаянието води до него. Тъкмо обратното (противоположното!) е вярно, то е истината. Плодни, пълни, смислени и славни са вдъхновените усилия на всеки човек, който се труди да промени нещо около себе си към добро. Този труден труд е труден, бременен е, оплоден е с благословията на небесата. Така е било с този вид блажено зачатие, без съмнения така и ще бъде.
Впрочем – тъкмо този величествен труд е и единствената надежда на небесата за нас.
Споделете
