Камъчетата
- 03 Ноември 2017
След броени дни ще излезе от печат новият ми роман „Да върнеш лятото”. Това е част от анотацията на новата ми книга, по-долу може да прочетете откъс от нея:
„Да върнеш лятото” е романс за доброто и светлото у човека, за дълбоката промяна, която може ненадейно да настъпи във всеки момент от живота. Едно лято сред простора на планината, под звездите и месечината, където човешката душа винаги търси и понякога намира своя път към обичта, дружбата и съпричастието.
Сава Петров и Наум Спасов станаха приятели след шест дни. Случи се естествено, непринудено, леко и някак неусетно, без никакво предварително осъзнато желание, камо ли пък усилие от страна и на двамата. Случи се точно както се случват приятелствата, без значение дали сме деца, младоци или вече сме прехвърлили петдесетте.
Този петък се случи малко по-свеж. За август можеше дори направо да се каже, че си беше почти хладно. Не валеше, не духаше, облаците рядко задръстваха небето и слънцето често-често пробиваше. Ала беше идеално като температура, особено под дърветата на сянка.
Отшелника много се зарадва на внезапния подарък, защото десетдневната ужасна жега го бе смазала, и с благодарност се възползваше от неочаквания дар на лятото. Работеше на двора, пръстите му пробягваха от време на време по клавиатурата на лаптопа, застиваха за дълги минути, пак изписваха думи, думи, после пръстите отново търпеливо изчакваха какво ще им заповяда той или по-скоро онова светло чудо, което сме свикнали да наричаме с почти нищо неозначаващите думи „творческо вдъхновение”. Понякога показалците му почиваха повече. Почиваше си сякаш и Отшелника, загледан в планината отсреща. Мислите му бавно се прехвърляха от сюжета във въображението му към реалните сюжети на живота му, сетне обратно, сетне пак и пак напред-назад; реалността на романа, който пишеше, отново и отново странно се преплиташе с реалността на изживяванията му, пръстите му се раздвижваха, а повествованието пак потичаше според собствените си закони, чудатости и приумици.
Навремени Наум Спасов вдигаше взор към небето, вдишваше с пълни гърди свежия чист въздух на благословената планина, усмихваше се. Стараеше се изобщо да не се сеща как живееха хората, които оставаха по градовете сред напечения асфалт, алуминий, стъкло, без да имат възможност да се скрият като него в прохладната къща или под плътната сянка на чинара, на дюлата, на джанките. Знаеше как живеят хората там. И той бе живял така, преди да се превърне в Отшелника.
Сава звънна след дванайсет. Осведоми се къде е Наум и искрено и някак простодушно се зарадва, че си е на село. Съобщи му, че вече е пристигнал, но сам, че Ирина и Катя ще дойдат утре сутринта с колата на Катя, и го попита директно може ли да прескочи следобед. Може, каза му Наум.
- А веднага може ли? – засмя се Сава.
В тона му звучеше нещо ново, нещо младежко, нещо решително.
- Идвай – покани го писателят.
Изведнъж осъзна, че не се е раздразнил нито задето Сава прекъсна работата му, нито от това, че днес очевидно повече няма да пише.
- Примерно след два часà?
- Идеално.
Наум хапна нещо, а Сава се появи в два и една минута. Пеша.
Настаниха се зад единствената преносима маса на Наум, която му служеше и за писане, и за хранене, и за всичко.
- По гласа ти не долових да се е случила някаква беля – предпазливо подпита домакинът. – А и не ми изглеждаш като преживял нещо неприятно.
- Нищо лошо не се е случило – поклати глава архитектът. – Просто ми се дощя да те видя, макар че имам половин тефтер списък какво трябва да свърша до утре по къщата, преди да цъфнат двете госпожи и тумбата следобед.
- Да помогна с нещо? – предложи Отшелника.
Не полюбопитства каква е тая тумба следобед.
- О, не, аз само преигравам! – махна с ръка Сава и прихна доволен, сякаш преиграването му бе любимото хоби, което му носеше огромно удоволствие.
Сетне внезапно скочи от удобния си стол.
Беше облечен с вехта риза с къси ръкави и смешни къси гащи. По гащите се набиваха на очи няколко стари и нови лекета, което особено допадна на Наум. Беше нахлузил някакви допотопни подпетени сандали на босо, а на главата си бе сложил хартиена шапка в цвят каки, с каквито ходят рибарите.
- Да видя камъчетата ти – рече Сава и направи жест към домакина да го води.
- Ей там са, от черешата нагоре към оградата – посочи Наум, без да става.
Сава се върна след няколко минути.
- Добавяш ли нови? – обади се дълго след като седна.
От веселата му възбуденост не бе останала и следа.
- Рядко. Ако нещо оригинално или красиво превъзмогне мързела ми.
- Схващам. Онзи камък, дето прилича на вампир, е уникален.
- Извадих го от реката преди десет години.
- Не си го боядисал.
- Не е необходимо. Той си е сив и български.
- Ама си го сложил до цветната композиция с кръста.
- Да гледа, да се учи.
Сава мълком кимна.
- Моят кротък върколак ли те сдуха? – поинтересува се Отшелника.
- Изведнъж се улових колко много бих искал всичко в живота ти да е наред – отвърна тихо гостът.
- Съжалявам – вдигна рамене Наум Спасов.
- И аз.
- Оценявам съпричастието ти.
- Не се съмнявам.
Споделете
