Четири миниатюри за писателската орис

: 03 Август 2017

Още текстове в книгата ми с миниатюри „169” с подзаглавие: „169 песъчинки от дневника на един методичен записвач на възторзи и тревоги”.

Щение

Господ да е на помощ на всеки истински писател, изправен пред дилемата, достойна само за титани на духа. Какво да реши писателят, ако Бог го е благословил с такива изключителни способности, че да има възможността да избере и да осъществи една от двете чутовни мисии: да носи мир и покой в сърцата на хората; или да предлага на човечеството най-величествени идеи, прозрения, пътища към светлината.

Да бях благословен, без никакво колебание бих избрал мира и покоя.

Ала душата ми копнее да бихме могли да вършим и едното, и другото. Поне избраниците Божии да биха могли да носят и покоя, ала да сочат и въжделените пътища към светлината.

Постижимо ли е?

Приказки

Какво пишат добрите писатели? Ако разопаковаме внимателно и докрай опаковката, ако стигнем до зрънцето? Само едно пишат – приказки за малки и пораснали деца. Красиви или грозни; смешни или тъжни; щастливи (в края) или страшни до края – все приказки и само приказки.

Нищо в книгите не е точно като в живота. И все пак – колко ли по-малко щяхме да знаем за живота си, ако в измислените си приказки за малки и пораснали деца добрите писатели не ни го рисуваха толкова истинно, правдиво и вярно?

Парадокс

Писателят пише по най-добрия начин, на който е способен. Писателят пише на върха на творческите си заложби. Писателят пише, сякаш днес е последният текст, който ще роди. Писателят пише, сякаш утре ще умре, сякаш утре ще му изсъхне мозъкът, ще му изсъхне езикът, ще му изсъхне ръката. Който не пише така, не е писател. Азбучни истини? Безусловно.

От друг аспект, писателят пише и защото преследва някакви цели. Една от тях – може би една от най-величествените – е да отвори съзнанието на неориентираните и заблудените, да събуди спящите, да проясни очите на недовиждащите, да прочисти ушите на недочуващите. Но ето ти парадокс! Неориентираните и заблудените, заспалите, недовиждащите и недочуващите най-вероятно няма да го прочетат. Особено пък ако пише по бръснача на таланта си. Неумолимият закон, неумолимата логика гласи, че колкото по-добре пише писателят и колкото повече съзнания би могъл да отвори, колкото повече очи би могъл да накара да прогледнат, толкова по-малка е вероятността точно тези хора да го прочетат тъкмо поради високия слог, високия дух, тъкмо поради високото качество на творенията му. А той по същество пише най-вече именно за тези хора и заради тези хора – недовиждащите и недочуващите.

На какво разчита писателят? Не знам със сигурност. На чудо навярно. Или на нещо съвсем простичко: някои от събудените му читатели, от онези с по-отвореното съзнание, да споделят, да разкажат, да пресътворят дори посланията му пред поизостаналите си близки и познати събратя. И така поне донякъде да реализират една от най-величествените цели на писателя.

Слава на Бога, комай точно така и става вече няколко хиляди години.

Депресия

С какво писателят ще си помогне, когато е най-обезверен, когато е най-отчаян че трудът му отива нахалост, че не носи полза на ближните си поради липсата на интерес към произведенията му? С други думи – с какво писателят ще си помогне при най-често срещаната творческа депресия? Разбира се – с онова, което му е най-близко, присъщо, скъпо. Както дърводелецът в потиснато състояние ще грабне триона, чука, длетото и ще измайстори нещо, което ще го успокои и възвиси отново до самообладанието и самоувереността в собствените добротворни сили, така и писателят бива да посегне към фантазията си, тоест към своя тайнствен инструмент, с който майстори творбите си.

Ето най-простичък и най-кратичък пример на лечебна фантазия срещу творческа депресия.

Въобразяваш си един-единствен читател, който е изпаднал в житейска депресия (каквато и да е). Той прочита книгата ти. Тя му въздейства. Читателят стига до извода, че все пак на тоя свят има сродна, макар и непозната душа. Приел е, попил е нещо жизнено важно за него от книгата на писателя. Решава, че има смисъл да продължи по пътя си. Живва. Оправя се. Продължи да действа, да служи по пътя си. Пътят му (в каквато и област да е той) е светъл, добротворен. Небесата въздъхват облекчено. Небесата тържествуват.

Междувременно писателят пък е излекуван от собствената си творческа депресия. Доверил се е на лечебните сили на фантазията си.

И още нещо съвсем не маловажно. В сравнение с огромния, безценния резултат, който е постигнал, писателят е положил почти минимални усилия, донесли му на всичкото отгоре и изключително удоволствие: да си представя живо и с любов възраждането на онзи свой читател със светлия, добротворния път.

Прочее, колеги, фантазирайте си на воля своите възродени от вас читатели! Уверявам ви, помага.

Споделете