Висша мъдрост, висш покой. 12

: 21 Ноември 2016

Приключвам с извадките от четирилогията на Конкордия Антарова „Два живота”. Подбрах само късчета злато от огромния рудник, преизпълнен с мъдрост и любов. Вярвам, че за мнозина те са донесли духовна радост и добротворно озарение.

„Два живота”, т.4:

Сега вие можете да живеете на Земята само като в свещен храм, където всяка минута на вашия труд се лее като славословие на този свещен храм – Земята. Всичките ви предишни понятия за добро и зло, за наказания и награди, за бъдеще и минало, за избор за себе си на изискани положения и места за труд – всичко се разпадна на прах. Вие нагледно видяхте, че цялата Земя и всичко на нея е само трудът на Бога. И вие отсега нататък сте призвани да споделяте този труд, носейки в себе си и знаейки как се подхожда към олтара на храма на свещената сега за вас Земя.

Встъпвайки през тази нощ в новата орбита на движенията на творческите сили, нека всеки съхрани в паметта си началото на своя път, началото на своите търсения. Спомняйте си, че не винаги сте били силни. Не винаги любовта у вас е побеждавала без раздразнение и горчилка. И ще ви бъде по-лесно да преодолявате със своята любов, със своето милосърдие и мир духовната пропаст, която, невидима за никого освен за вас и онези над вас, лежи между вас и хората, на които ще занесете новите си знания. И колкото и да живеете на Земята, винаги и навсякъде ще чувствате тази пропаст между себе си и масите. Ще бъдете зовящите към красота и мир. И ще усещате, че зовете стадо биволи, които реват страшно и пазят своето лично щастие, печалба и плячка. Вашата сила е знанието, че Земята е вашият свещен храм. Тази сила ще ви запази от всички зли набези. От всички опити да бъде стъпкано в калта знанието, което ви е съдено да донесете на хората.

…

Кръговете на циклите в живота на човека не се движат винаги в едни и същи места. Преживелият няколко въплъщения в Китай може да бъде въплътен за следващата работа в Южна Франция или Северна Англия, сред вас или сред номадските племена на пустинята, в промишлените центрове на Америка или в тихите ъгли на Сибир и Африка.

В цикъла на човешките животи географското положение не играе никаква роля. Даже националността, религията и присъщите им качества не играят роля, ако самият човек не се е привързал към тях чрез ненавист или престъпления в същата степен, както и чрез суеверията или тежката любов.

Сред силите, завързващи свободата на духа на човека, най-здравите, неразплитащите се възли плете ненавистта на самия човек. Ако живеейки сред своя народ, човек го е ненавиждал – той много пъти ще се въплъщава в същия този народ, докато не победи с истинската си, свободната си любов всички печални обстоятелства, а може би и престъпления, които е извикала за живот ненавистта му.

Точно по същия начин ненавистта или презрението към някаква нация или страна, където се е родил, към особените им качества създават трудна кармична връзка за много векове. Най-великата цел на земния живот на човека е да стане свободен и да помага за освободеността на околните.

Но какво значи „да станеш свободен”? Да бъдеш богат? Да не зависиш от никакъв труд? Да имаш възможност да пътешестваш по целия свят? Да придобиеш всички знания? Да видиш цялата красота, с която хората-творци украсяват земята?

Колкото повече външни красоти и знания ще придобивате, влагайки в тях цялата сила и смисъл на живота, виждайки в тях центъра на свободата на човека, толкова по-тежък и натоварен ще е керванът на вашите знания, толкова по-тежко ще ви бъде да се предвижвате с него вместо с лекотата и радостта, с които единствено и е ценен денят на труда на човека.

Целият смисъл на живота е да постигнеш хармонията на цялата вселена, да се убедиш, че всички бури и стихии на Земята, всички катастрофи и сътресения на нея не нарушават хармонията на вселената.

Всеки от вас трябва да влезе в такава освободеност на своя духовен мир, че нищо от външните или вътрешните катастрофи, дарове, радости, възвисявания, унижения, раздели или нещастия да не може да наруши равната светлина на хармонията в себе си, да не може нито да помрачи, нито да разруши вашето щастие да живеете този текущ ден.

…

Колко ценни и необходими не само за вас, но и на вашите ближни дни сте погубили? Толкова, колкото ще са ви необходими за почивка, за да може духът ви да се съживи, задушен от прекомерната преумора на физическата част на проводника ви. А за това трябват точно три пъти повече дни за отново пълноценната работа на духа ви, отколкото е необходимо на тялото ви за пълен отдих от недопустимата физическа преумора.

Точно такава ще е картината на липса на хармония у вас, ако живеете в празно безделие и в празна суета. Те не по-малко от неумерения труд задушават и умъртвяват живия дух на човека. Мисълта – най-великата от всички сили, с които е надарен човек, – не може да действа, задушавана от нещо. Ако духът не е концентриран, трудът не може да бъде вдъхновен.

Само пълната освободеност на духа може да доведе човека до бодростта, с която започва творчеството, тоест до радостната хармония на божествената и на физическата част на човешкия организъм. Има бодрост – екзалтираност. Има бодрост – показно, мнимо енергично състояние, зад което на човек му се иска да скрие от очите на хората прекрасно съзнаваната пустота и безцелност на собствения живот. Но това няма нищо общо с истинската бодрост на духа. Това е все същото спомняне за своето „аз” по друг начин. А истинската бодрост е благословия в себе си и в ближния на Божествената Енергия и хармоничния труд в Нея, като забравяш „аз-а”.

В по-голямата си част необмисленото разхищение на сили става в семействата с малки и средни доходи, където на хората им се струва, че като измъчат тялото си до полуживотинско състояние, творят великото дело на мира, помощта и спасението на близките си. Когато срещате такива загиващи в предразсъдъци семейства в градовете, закъдето скоро много от вас ще тръгнат с мен, старайте се да ги разубедите и да им помогнете в разбирането на смисъла на живота. По-често им напомняйте, че не хлебом единим е жив човек.

…

Отдавна вече общуването ти с хората престана да бъде „трудно” за теб. Сега понякога още ти се свива сърцето от жал, когато видиш необходимостта да кажеш остра дума на ближния. Но и това ще мине. Помни, че жалостта и пощадата нямат нищо общо помежду си. Пощадата е закон на милосърдието. И тя е вечна. Вечна като самия Живот. А жалостта е предразсъдък, понеже изхожда от условностите на земята. И в нея се изразява не състрадание, а само привидната, не истинната любов, тоест сантименталността.

…

Само след като се утвърди в живата Любов, тоест като я носи на всеки, човек престава да бъде самотен, защото това понятие изчезва от неговия духовен кръгозор. Отивайки в тази психика сред хората, можеш да разрушаваш във всеки неговия предразсъдък на самотата и да го въвеждаш в кръга на радостните нови разбирания, заменяйки с тях предишния цикъл идеи, в които е живеел страдащият от самотност човек. Първото следствие от нравствената ограниченост, когато човек чувства себе си самотен, е нравственото уродство – взискателността към другите. Взискателност преди всичко към тези, които са се старали или са се съгласили да споделят неговата самотност. Ако това е дружба – то тази дружба има дълбоко прикрити нокти на ревност, на желанието да бъдеш „всичко” за приятеля. Ако е любов, това е любов в разрез с най-елементарното човешко разбиране, че тя е отдаване на светлина и мир, а не жажда да вземеш всичко най-добро, понеже собственическото чувство е първият стимул на закрепостения в страсти човек. Страхът, в хиляди и хиляди най-разнообразни видове и мисли, плаши човека и обърква всекидневното му единение с приятеля, с обществеността, със сътрудниците, поставяйки навсякъде условни плашила, съществуващи само в собственото съзнание на всеки: „ще загубя”, „ще се увлече”, „не ми дава достатъчно”, „ще се разболее”, „ще се преумори”, „ще ме изостави”, „ще загубя опората и кариерата”. Страхът притиска всички духовни сили вътре в човека и не по-малко здраво свива обръч около човека.

…

Не унивайте, не се опечалявайте. Няма такова човешко същество, което не би могло да се движи към съвършенство, ако то е разбрало, че за земния човек не съществува друг път освен вечната еволюция, имаща за крайна цел това съвършенство. Бъдете смели. Не спирайте по пътя, за да плачете заради неправилните стъпки на миналото. Всяко такова спиране слага върху настоящето ви разяждащ пластир. От грешките си се учат само онези, които израстват духом, разбрали вчерашното си убожество. Онзи, който днес укрепва, защото вижда във вчерашното си недоразумение или караница с хората собствената си грешка и решава повече да не я повтаря, той днес израства във всичките си дела и срещи. А който залива със сълзи, жалби, унилост вчерашния си неуспех, той днес споделя съдбата на плевела, който дори гладното животно го заобикаля отдалече... Представяйки си бъдещето, не търсете велики дела, високи пориви и мечтания за нова красота, която вие ще влеете във всеки като най-широка река от мляко и мед. Мислете само за текущия си ден, помнете, че всяка негова минута е вашата протичаща доброта. Лягайки си да спите, давайте си сметка за три неща:

1. Към всеки човек ли бяхте добри? Съвсем просто добри?

2. Какво внасяхте в дома или стаята на хората, където влизахте?

3. С чие име вие, знаещите какво е любовта, благославяхте своите срещи, хората и целия земен живот, от който сте неотделима частица?

Наблюдавайте се, но наблюдавайте леко. Не се правете на знаещи и най-строги наставници на себе си, както не желаете да бъдете такива за другите. Душата на всеки от вас е досущ като нежно цвете, което се нуждае от ласка и грижа. Трябва обаче да се проумее, че собствената душа расте и се изчиства само със силата на онази доброта, която сърцето излъчва към срещнатия, а не със заповед на волята, подчинението на която без лекота и доброта е и пътят на злите...

…

Нима не разбирате как убийствено действате на срещаните от вас здрави хора? Мислите, че това не е престъпление – да прекъснете веселата усмивка на ближния, без да помислите за него, за неговата радост и равновесието му, да нахлуете в личното му пространство с ураган от скръб и сълзи? Ако да разкъсаш мира на щастливия, твърд по характер и самообладание човек със сълзите си е престъпно, то какво да се каже за слабите, колебаещите се, които е толкова лесно да изхвърлиш от техните неустойчиви стълби на хармонията. Разберете от този момент и завинаги, че смисълът на всяка преживяна от вас минута се състои само в утвърждаването на нечии по-добри сили. Не сте се трудили там, където, стиснали зъби, сте били готови ежеминутно да изпратите вик на негодувание и протест срещу тежестта на вашия труд и неудачите на живота ви. Дори да не сте отворили уста и да не сте произнесли жалбите си, то сърцето ви, изпълнено с мътилката на непролетите сълзи, вече е изтъкало около вас непроходимата стена на дисхармонията. Да развържете въжетата на сълзите, с които вие сами сте се омотали, да изгорите калъфа на унинието, в който сте се напъхали, можете единствено вие самите, а не онези „светци”, които призовавате. За да получиш отговор от тези, които зовеш, трябва да създадеш чисти пътища в себе си и около себе си, по които биха могли да минат към вас отговорите им. И преди всичко трябва да се измъкнеш от калъфите на сълзите и унинието, в които сте сега. Как да се направи това? Пътят за всички единици на Светлината е само един: Радостта. Вие можете да намерите и да влезете в този път на Светлината само чрез собствения труд на духовното обновление. Трябва да разберете, че целият ваш трудов ден, който започва и свършва със сълзи, не съществува като късче от вечния ви живот.

…

Неведнъж съм ви говорил за дивните слова на Евангелието: „Ако не обичаш ближния си, когото виждаш, как можеш да обичаш Бога, когото не виждаш?”* (Сравни с точния текст от Новия завет: „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” Първо съборно послание на св. ап. Йоан Богослов 4:20. – Б. пр.). Тези думи съдържат цялата мъдрост на дейността на земята: да бъдеш и да ставаш. В действието на всеки сив ден да пренасяш чаша доброта за земята, за човека. Такова действие върви в името на висшето, но върви по земята, за земята, а не над нея, и именно в дадените на всеки негови обстоятелства. Всеки има „свои” обстоятелства. Но това не означава, че трябва да ги приемеш като бреме, да не се бориш, да не ги побеждаваш ежечасно, обичайки.

Всички хора – независимо дали духовната им култура е малка или висока, здрави ли са, болни ли са, млади или стари – имат в сърцето си сила, която се нарича благодарност.

При общуването със своите ближни тази сила е главният очистителен фонтан на духа, главният двигател към съвършенството. Тя е един от аспектите на Любовта.

Ако човек не се е развил в духовните си сили дотолкова, че сърцето му да е заприличало на електрическо фенерче, хвърлящо сноп лъчи в сърцето на ближния, то той може да тръгне по пътя на такова развитие на Живота в сърцето си чрез чувството на благодарност. Благодарност към онези, които са му изразили най-малка грижа, внимание, доброта или мъничка ласка.

…

Престанете така често да казвате думата „карма”. У вас се е създал навикът да стоварвате всичко върху тази малка дума. Попаднали сте в тежък земен живот благодарение на собствената инертност или едностранчивата като флюс* (От нем.: оток на бузата заради загнояване на зъб. – Б. пр.) енергия – кармата е виновна. Не сте успели да устроите личния си живот в доброта и мир – хайде кармата за опашката като спасителна змия. Не сте могли вие да си създадете радостно обкръжение поради, разбира се, собствената разхвърляност и неконцентрираност в Единния – отново кармата. Не сте станали големи хора – още веднъж кармата и т.н., и т.н.

В резултат пълно разочарование от текущия живот (виновно е обкръжението), в сърцето расте униние и... или вие сте тук, спасени от най-лошото от престъпленията – самоубийството, или погубвате въплъщението си, приключвайки го, или в раздразнение и завист си изковавате пътища към злото.

Онзи, който често повтаря думата „карма” и продължава да живее все такъв, какъвто е живял преди година, вчера, днес, утре, без да търси в себе си обновяващите сили на добротата и радостта – той е съвършено същият мъртвец сред живите като онзи, който постоянно мисли за смъртта и се бои от нея.

Боящият се от смъртта я носи в себе си и не може да бъде свободен в своите действия нито за минута. Той е замърсил очите си, очите на духа, плаче и се ужасява от страшния момент на изменението на формата на живота, не разбирайки, че той кове сам за себе си новата форма единствено с действията в сивия ден...

Споделете