Музикален триптих
- 07 Септември 2016
По-право е да се каже, че триптихът е не само музикален, а и доста звездно-таралежов. Тук-там се усеща и ненатрапчив научен привкус. Споменавам ги тия нюанси само за да не излезе, че подценявам звездите, таралежите и науката.
А иначе триптихът си е предимно музикален.
29 август вечерта.
Отдавна не бях виждал такова звездно небе над селския ми двор. Многотия. Е, повечето звезди не са тъкмо над селото, камо ли пък точно над двора ми. Особено онова съзвездие (не знам дали е съзвездие), любимият ми петоъгълник над планинското било на юг – той повече ми изглежда да е над София.
Таралежът вече слиза по пътеката, шуми между сухите листа. Питане: откъде накъде тия сухи листа, като всичко още е зелено? Отговарям: ланшни са, там са от години само и само да го чувам.
И все пак яркият красив петоъгълник едва ли е над София. Трябва да е с някоя и друга светлинна година по-нататък.
Слушам в мрака Рейнбоу, а си мисля за Джулая. Идея нямам защо се сетих за Джулая. Не, не съм си пускал „Джулай морнинг”. Слушам Рейнбоу и си мисля, че е краят на август. Лятото си отива. Стане ли 1 септември, лятото е поело по пътя си. Поне за мен. По пътя, който води натам, където отиват летата, като свършат. И си мисля (с учудване, сякаш е някакво много изненадващо откритие!), че Джулая и краят на август са разположени в два съседни месеца, а ги дели цяла епоха, цяло едно лято е между тях. Двумесечно лято. Двумесечното лято на два съседни месеца.
Таралежът приближава, музиката не му пречи. Парчето е инструментално и се казва „Difficult to cure”. Не че следващото – „Black masquerade” – го смущава, а там се пее за този black masquerade.
Мисля си за Джулая. Джулая през миналия месец. Мисля за времето. Мисля, че времето е много едно такова. Какво такова? Ами относително. Прав е драгият Айнщайн – времето е много относителен приятел. И се замислям под звездите за Айнщайн и какво му е било под звездите на него, когато си е мислел за относителния си приятел времето. Айнщайн внушава доверие с тежненията си към относителното време. Абсолютно доверие.
И изведнъж усещам още нещо, свързано с относителника Айнщайн. Усещам пълната си сигурност (нея вечер, 29 август, под звездите), че масата по скоростта на светлината на квадрат е равно на енергията. Каквото и да означава това. Да си призная, не съм проверявал формулата лично, но се доверявам на Айнщайн не само по относителните, но и по енергийните въпроси.
Между другото – Рейнбоу, таралежите и звездите предразполагат към доверие.
***
30 август вечерта.
Не съм ги броил, но звездите сякаш са повече. Снощи имаше доста свободно място по небето и тази вечер като че част от дупките са позапълнени. Може и да греша, но плътността на глава от звездното население е наистина побъркваща. В смисъл – бива я плътността, колкото и да е относителна.
За мен е побъркваща, не за таралежа. Той току-що слезе долу на площадката пред къщата ми. Слезе, именно слезе. До тази година младежът (или младежката) пълзеше през здравеца, беше си проправил пъртина надолу. А сега вече слиза по стълбите. Да, дворът е стръмен и след пръстената пътека към площадката водят шест високи стъпала от цимент. И той (тя) слезе като истински джентълмен (джентълуомънка) по стъпалата, за да не ми гази здравеца. В момента е кротнал и се гледаме под бледата светлина на звездите, понеже екранът на лаптопа е угаснал. Гледаме се е доста относително казано, понеже не му виждам очите, а само бодли. Но ми е приятно да си мисля, че и той ме гледа. По-романтично е, както сме сам-саминки двамата под звездите.
А може би само слуша музиката. Крис Риа по-точно. Хубава музика. Под звездите е подходяща всякаква музика, стига да е хубава. А одеве, когато почна да шуми ланшната шума, пееше Леонард Коен – „Love itself”. Тази love itself най-вероятно е омагьосала романтичната таралежова душа, та той (тя) слезе чак при мен. Пак. Да, не му е за първи път.
Под звездите е подходяща най-разнообразна музика, стига да е хубава. Пробвал съм много пъти, така е. А хубавата музика мами таралежите да слушат съвсем отблизо. Понякога.
Хайде, приятелю, размърдвай се! Хайде да вечеряш! Оставил съм ти кокалчета и хляб, където трябва. И моли звездното небе над нас котките да не са те изпреварили.
***
31 август вечерта.
Боя се да не стана досаден, ама истината ми е по-скъпа: звездите сякаш са повече дори от снощи. Не, пак не съм ги броил, просто си гледам все нагоре и оставам с такова впечатление. Очевидно небето е широко и има място за още и още. Колкото и относително да е ограничен куполът над селото ми, бива го като вместимост.
По обед валя обилно. (В София не било валяло, казаха домашните ми, дежурни по София.) Мислех си, ще се надигне влага, ще се нароят облаци, ще се запуши – отидоха ми звездите. Нищо подобно. Само дето листата по пътеката не шумят на сухо, а някак едва-едва стържат. И така го чувам таралежа как мачка листата. Но не дойде до долу тази вечер, там си остана. Вероятно заради хлебеца по пътеката.
Марк Нопфлър. Писах аз, че под звездите е подходяща всякаква музика, стига да е хубава. Не че се отмятам, но се поправям: хубавата музика на тоя-оня е някак по-подходяща от хубавата музика на останалите. Тази вечер тоя е Ван Морисън (ех, „These are the days”, ех, „Daring night”), а оня – Марк Нопфлър. За него ми е думата.
Някому това име може да не говори нищо. Не e беда. Изпишете го на български, изпишете, ако искате, Mark Knopfler. В която и да е търсачка. Готово ли е? Пуснете си нещо, каквото и да е. Как е? Пуснете си го по време на работа, пуснете си го, докато мързелувате; пуснете си го, когато ви е тъжно и когато ви е радостно; пуснете си го сутрин или вечер; пуснете си го преди секс, пуснете си го, докато се любите, пуснете си го, след като сте се любили с любимия ви човек и отпочивате щастливи в прегръдките си. Просто си го пуснете.
Пуснете си го под звездите, докато таралежът похапва хлебец с кашкавал.
Не, Марк Нопфлър не е всеяден за консумация гений, който става за всяко време и всякакви обстоятелства. Тъкмо обратното, геният е подходящ винаги, понеже винаги успява да докосне душата ти, независимо тя „занимава” ли се нещо, или просто отдъхва. А душата винаги е разположена във времето и обстоятелствата, ако не бъркам.
Малко аритметика. Колко радост е донесъл Марк на хората за последния около половин век? Настръхвам (под звездите), като се замисля. Умножаваме песните му плюс инструменталните композиции по броя на хората, които са ги слушали на живо; после умножаваме по броя на хората, които се ги слушали на плочи, дискове, концерти, в нет-а, по радио, телевизия, навсякъде; умножаваме по многото пъти, когато са ги слушали; умножаваме по броя на хората, с които слушащите са споделяли радостта си всеки път, когато са слушали Марк Нопфлър, без дори да осъзнават понякога, че радостта им е дошла от него; умножаваме по колегите на Марк, с които е работил, и по радостта, която те са създали заради и по време на съвместната им работа. И много, много пъти след съвместната им работа… Умножаваме, умножаваме… Бройката човекорадост надмина ли броя на звездите? Айнщайн да ни е на помощ!
Исках да кажа, че музиката на Марк Нопфлър е неотделимо, същностно приложение към радостната музика на живота. И не само на живота под звездите.
Гений! А аритметиката само го доказва.
Щях да пропусна: бас ловя, че светлата добротворна енергия на Марк е равна на масата му по скоростта на светлината на квадрат. А иначе не е едър мъж, да кажеш.
Споделете
