Безпомощността
- 31 Август 2016
Безпомощността е богата дума. С нея ние изразяваме невъзможността да сторим едно, второ и трето (или почти всичко) поради поразени жизнени функции, поради някакви други временни или постоянни причини или обстоятелства, сиреч при физическа, физиологическа, психическа и каквато и да било друга човешка безпомощност заради инвалидност или заболявания; изразяваме и невъзможността ние да помогнем на живи-здравите ближни, макар и да искаме; и невъзможността те на нас – живите и здравите – да ни помогнат, макар и ближните да го искат.
В седемте миниатюри по-долу не иде реч за първия аспект на безпомощността.
1. Има такива периоди в историята на всеки народ, когато порядъчният човек не може да направи нещо голямо, нещо значително, пък и нещо дребно дори за своите събратя по род и родина. Комай нищо не може да направи. Съвършено безпомощен е да направи нещо на ползу роду, което нещо да облекчи поне малко съдбата на въпросния род. Има такива периоди в историята на всеки народ, когато той пиянства не по дядо Вазов. Единственото, което тогава може да стори такъв порядъчен човек, е да продължи да обича народа си. И да се надява, че Господ ще чуе молитвите на порядъчните да даде на този народ разум и просветление.
2. Едно е да говориш глупости. Глупости от рода, че човекът никога не е безпомощен, а е способен да сътвори какво ли не, ако силно вярва, ако много иска, ако е твърдо целенасочен, ако е неотклонно волеви. Даже всичко е способен да постигне, видите ли. Подобни дивотии са продукт от нелепата смес на много илюзии и много корист, сред която блудкава смес се открояват езотеричният снобизъм, псевдохуманистичното бодрячество, левичарският инфантилизъм, ненаситното на самолюбуване човешко его, масовото недоумие и недоразумие от векове за векове, както и отчайващата неспособност да се разбере разликата между метафоричен израз и директен изказ. И „олимпийските” заклинания, разбира се: все по-високо, все по-бързо, все по-далече. И още много варива бълбукат из нелицеприятната смес. Така е, ала не е чак такава беда да говориш банални глупости, стига да не се превръщаш във войнстващ праведник и немирясващ досаден ураджия на безграничните уж човешки възможности.
Друго е да издевателстваш. Отвращение е най-меката дума, която приблизително изразява емоциите, които предизвикват у мен космическият идиотизъм и гнусното лицемерие на разни „мачовци” и „мачовки”, които надменно, открито и шумно се гаврят с чуждата безпомощност, породена от слабост, безволевост, страх. А тя, нашата вечна и вездесъща безпомощност, е най-нормално (дали не е дори най-нормалното?) човешко чувство, състояние, изживяване, битие. От друга страна, когато съм имал възможността да наблюдавам най-страхливите предателства, най-малодушните бягства от отговорност и най-отвратителните подлости, главни герои бяха почти винаги и предимно въпросните „мачовци” и „мачовки”.
Бойте се от „храбрите” мерзавци, които не млъкват в презрението си към безпомощните.
3. Циркът също ражда безпомощност. Без утеха е безпомощността да са ти купили (да, да, с твое съгласие) билет за националния цирк, където клоунът с червения нос плещи плоски смешки и цеди постни горчилки, на които всички се смеят и плачат – от мало до голямо, особено голямото, и където мнозинството вярва в смешките и горчилките – особено голямото, възрастното мнозинство. И шепата люде между зомбираната публика, които безпомощно страдат, виждайки как клоунът, който не е никакъв клоун, разбира се, а ловък шарлатанин, превръща хората в идиоти.
Използвам клоун в единствено число само за прегледност.
И не, не – бягството надалеч не те избавя от чувството на безпомощност да помогнеш на зомбираната в клоунадата публика.
4. Ужасна е болката безпомощно да наблюдаваш как пред очите ти близък човек съсипва живота си. А и не само близък. И не го съсипва в пустинята, в джунглата, и не го съсипва в самота, и не го съсипва, оставен без избори. Напротив. Съсипва го в Европа, на топло, заобиколен от хора, които не спират да го съветват добронамерено и да го предупреждават загрижено, че съсипва живота си.
А той върви, върви нататък.
5. Добре облечен човек… Е, може и да не е съвсем добре, но прилично, нормално, всекидневно облечен. Държи найлонова торба в ръка. Върви си спокойно пред теб или срещу теб, уж е като всички, уж не се отличава от множеството, но нещо привлича разсеяния ти взор. Имало е защо. Човекът си ходи, ходи и изведнъж с рязко движение надниква я в кошче за боклук, я в контейнер с отпадъци. Особено боли да гледаш, ако е жена. Струва ми се, че най-тежкото в чувството за безпомощност да помогнеш (освен с еднократна милостиня) е явното, очевидното, натрапващото се от пръв поглед майсторство, с което прилично облеченият човек надзърва и преценява струва ли си да бърка из боклука, заслужава ли си видяното да се прибира в плика. Да, майсторство е, умение е, отработен до съвършенство навик, висш професионализъм в изкуството да оцеляваш. Или в изкуството да надмогваш собствената си безпомощност. Безпомощен ли си обаче в такъв случай? И дали си по-безпомощен от милионите, на които не им се налага да ровят из сметта?
6. Безсмъртната човешка безпомощност на милиардите говорещи и пишещи люде пред смъртните човешки думи. Безсмъртната човешка безпомощност на говорещите и пишещите пред тленната, преходната, несъвършената, ограничената в речниковата си мизерия обвивка на извечното слово.
Да не задълбавам пък в частния случай, в огромната безпомощност на писателя пред адекватния изказ, пред магията от думи, която би съответствала, би отговаряла на замисъла му, която магия би представила най-точно идеите му в най-достъпния и най-обхватния им облик. Ако има писател, която не се е усещал абсолютно безпомощен пред недостига и/или неточността на думите, този събрат по перо не е събрат по слово.
Или е Бог в образа на писател.
Аз поне не съм чувал Бог да се е превъплъщавал в писател.
7. Безпомощността пред смъртта. Има „лек” и за това. Достатъчно е да повярваш, че смъртта не съществува, ако не броим тленността на физическото тяло. Достатъчно е да повярваш, че душата ни е безсмъртна и един ден ще се премести, пренесе, ще се настани от един дом в друг. Чий дом, какъв дом, защо, как, къде, кога, докога, завинаги ли или временно – всичко това са подробности на домуването. Нужно е „само” да повярваш, че душата ти не е смъртна.
Трудна ли е такава вяра? Не знам, моето мнение не е меродавно. За мен и за безброй човеци тази вяра не е била и не е трудна. Жестоко е да се каже, но истината е, че за онези, които не могат или не искат да повярват, остава само един избор: да живеят с безпомощността си пред смъртта и да я чакат в страх, страх, страх.
Докато смъртта на тялото не дойде (в страх) и душата се оттегли отвъд, където възсиява (без страх) просветлението за същността на живота ни.
Споделете
