Безпомощността

 

Безпомощността е богата дума. С нея ние изразяваме невъзможността да сторим едно, второ и трето (или почти всичко) поради поразени жизнени функции, поради някакви други временни или постоянни причини или обстоятелства, сиреч при физическа, физиологическа, психическа и каквато и да било друга човешка безпомощност заради инвалидност или заболявания; изразяваме и невъзможността ние да помогнем на живи-здравите ближни, макар и да искаме; и невъзможността те на нас – живите и здравите – да ни помогнат, макар и ближните да го искат.

В седемте миниатюри по-долу не иде реч за първия аспект на безпомощността.

 

1. Има такива периоди в историята на всеки народ, когато порядъчният човек не може да направи нещо голямо, нещо значително, пък и нещо дребно дори за своите събратя по род и родина. Комай нищо не може да направи. Съвършено безпомощен е да направи нещо на ползу роду, което нещо да облекчи поне малко съдбата на въпросния род. Има такива периоди в историята на всеки народ, когато той пиянства не по дядо Вазов. Единственото, което тогава може да стори такъв порядъчен човек, е да продължи да обича народа си. И да се надява, че Господ ще чуе молитвите на порядъчните да даде на този народ разум и просветление.

2. Едно е да говориш глупости. Глупости от рода, че човекът никога не е безпомощен, а е способен да сътвори какво ли не, ако силно вярва, ако много иска, ако е твърдо целенасочен, ако е неотклонно волеви. Даже всичко е способен да постигне, видите ли. Подобни дивотии са продукт от нелепата смес на много илюзии и много корист, сред която блудкава смес се открояват езотеричният снобизъм, псевдохуманистичното бодрячество, левичарският инфантилизъм, ненаситното на самолюбуване човешко его, масовото недоумие и недоразумие от векове за векове, както и отчайващата неспособност да се разбере разликата между метафоричен израз и директен изказ. И „олимпийските” заклинания, разбира се: все по-високо, все по-бързо, все по-далече. И още много варива бълбукат из нелицеприятната смес. Така е, ала не е чак такава беда да говориш банални глупости, стига да не се превръщаш във войнстващ праведник и немирясващ досаден ураджия на безграничните уж човешки възможности.

Друго е да издевателстваш. Отвращение е най-меката дума, която приблизително изразява емоциите, които предизвикват у мен космическият идиотизъм и гнусното лицемерие на разни „мачовци” и „мачовки”, които надменно, открито и шумно се гаврят с чуждата безпомощност, породена от слабост, безволевост, страх. А тя, нашата вечна и вездесъща безпомощност, е най-нормално (дали не е дори най-нормалното?) човешко чувство, състояние, изживяване, битие. От друга страна, когато съм имал възможността да наблюдавам най-страхливите предателства, най-малодушните бягства от отговорност и най-отвратителните подлости, главни герои бяха почти винаги и предимно въпросните „мачовци” и „мачовки”.

Бойте се от „храбрите” мерзавци, които не млъкват в презрението си към безпомощните.

3. Циркът също ражда безпомощност. Без утеха е безпомощността да са ти купили (да, да, с твое съгласие) билет за националния цирк, където клоунът с червения нос плещи плоски смешки и цеди постни горчилки, на които всички се смеят и плачат – от мало до голямо, особено голямото, и където мнозинството вярва в смешките и горчилките – особено голямото, възрастното мнозинство. И шепата люде между зомбираната публика, които безпомощно страдат, виждайки как клоунът, който не е никакъв клоун, разбира се, а ловък шарлатанин, превръща хората в идиоти.

Използвам клоун в единствено число само за прегледност.

И не, не – бягството надалеч не те избавя от чувството на безпомощност да помогнеш на зомбираната в клоунадата публика.

4. Ужасна е болката безпомощно да наблюдаваш как пред очите ти близък човек съсипва живота си. А и не само близък. И не го съсипва в пустинята, в джунглата, и не го съсипва в самота, и не го съсипва, оставен без избори. Напротив. Съсипва го в Европа, на топло, заобиколен от хора, които не спират да го съветват добронамерено и да го предупреждават загрижено, че съсипва живота си.

А той върви, върви нататък.

5. Добре облечен човек… Е, може и да не е съвсем добре, но прилично, нормално, всекидневно облечен. Държи найлонова торба в ръка. Върви си спокойно пред теб или срещу теб, уж е като всички, уж не се отличава от множеството, но нещо привлича разсеяния ти взор. Имало е защо. Човекът си ходи, ходи и изведнъж с рязко движение надниква я в кошче за боклук, я в контейнер с отпадъци. Особено боли да гледаш, ако е жена. Струва ми се, че най-тежкото в чувството за безпомощност да помогнеш (освен с еднократна милостиня) е явното, очевидното, натрапващото се от пръв поглед майсторство, с което прилично облеченият човек надзърва и преценява струва ли си да бърка из боклука, заслужава ли си видяното да се прибира в плика. Да, майсторство е, умение е, отработен до съвършенство навик, висш професионализъм в изкуството да оцеляваш. Или в изкуството да надмогваш собствената си безпомощност. Безпомощен ли си обаче в такъв случай? И дали си по-безпомощен от милионите, на които не им се налага да ровят из сметта?

6. Безсмъртната човешка безпомощност на милиардите говорещи и пишещи люде пред смъртните човешки думи. Безсмъртната човешка безпомощност на говорещите и пишещите пред тленната, преходната, несъвършената, ограничената в речниковата си мизерия обвивка на извечното слово.

Да не задълбавам пък в частния случай, в огромната безпомощност на писателя пред адекватния изказ, пред магията от думи, която би съответствала, би отговаряла на замисъла му, която магия би представила най-точно идеите му в най-достъпния и най-обхватния им облик. Ако има писател, която не се е усещал абсолютно безпомощен пред недостига и/или неточността на думите, този събрат по перо не е събрат по слово.

Или е Бог в образа на писател.

Аз поне не съм чувал Бог да се е превъплъщавал в писател.

7. Безпомощността пред смъртта. Има „лек” и за това. Достатъчно е да повярваш, че смъртта не съществува, ако не броим тленността на физическото тяло. Достатъчно е да повярваш, че душата ни е безсмъртна и един ден ще се премести, пренесе, ще се настани от един дом в друг. Чий дом, какъв дом, защо, как, къде, кога, докога, завинаги ли или временно – всичко това са подробности на домуването. Нужно е „само” да повярваш, че душата ти не е смъртна.

Трудна ли е такава вяра? Не знам, моето мнение не е меродавно. За мен и за безброй човеци тази вяра не е била и не е трудна. Жестоко е да се каже, но истината е, че за онези, които не могат или не искат да повярват, остава само един избор: да живеят с безпомощността си пред смъртта и да я чакат в страх, страх, страх.

Докато смъртта на тялото не дойде (в страх) и душата се оттегли отвъд, където възсиява (без страх) просветлението за същността на живота ни.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com