Висша мъдрост, висш покой. 8
- 26 Август 2016
„Два живота”, т.3:
Не можеш да дадеш на някого онова, което ти самият не притежаваш, което ти самият нямаш. Ето затова сред проповедниците на нови идеи са толкова малко онези, които ги проповядват успешно, понеже проповедта им е чисто формална. Призовавайки своя народ към жертви и лишения заради високите идеи, проповедниците най-често издават закони и задължения, изключвайки от тях самите себе си и оставяйки си всички привилегии и преимущества. А онези от тях, които носят проповедта не чрез слово, а чрез собствения си жив пример, винаги постигат успех. На вас ви се иска да отдадете на хората цялата красота, която се отвори сега у вас. Какво може да бъде по-прекрасно от такъв път, където на един човек е дадена силата да пробужда към действие благородството на хилядите, стремително да понася духа им към желанието да творят в областта си само защото творчеството на един ги е пробудило?
…
Казвате, че нямате сили да понасяте разпятията, през които минавате чрез етапите на изкуството ви? Но изкуството, всяка крачка напред в него, се налага да издържа с усилие само човек, който е изтръгнал къс червен огън от небето и не е изработил онова самообладание, където чистотата на сърцето е равна на силата на духа. Ако в делничния си ден живеехте всеки миг на прага на Вечното, щяхте да знаете, че за човека няма два свята, разединени във вселената, няма две места за творчеството му и за служенето му на хората. Нямаше да различавате хората от онези сияещи гении, които виждате в часовете на творчество, а твърдо щяхте да знаете, че всеки миг може да бъде само дихание на Вечното. Питам ви – какво ви кара да страдате от едни или други хорски пороци? Вгледайте се, замислете се и ще видите само пукнатините на неувереността във вашето собствено миросъзерцание, които вие сам разширявате, изливайки и прибавяйки към отровата на хората своето раздразнение. Погледнете, животът в този дом бе нерушимо спокоен, когато влязохте тук. Първото, което казахте, бе: „Най-накрая! Най-накрая намерих мирен ъгъл! Тук ще творя!” Много ли мирни трудови дни изминаха за вас тук? Родината ли ви тревожи? Смутът и нищетата на народа ли? Дребните хора, измамата и фалша? Ами че сега всичко това, физически толкова далеч от вас, бурно клокочи във вас самия. Ако можехте да се видите, да видите огнения пръстен, в който се движите като в клада и който именно вие сам създадохте, щяхте да изпаднете в ужас и отчаяние и вероятно вашият Реквием щеше да бъде готов утре. Носейки на земята звуците, които помагат на хората да живеят, вие забравихте за силата на дисхармонията, която удря хората като бич винаги когато вие творяхте, измъчен от собствения си смут. Замислете се, дарът даден ли ви е, за да биете с него хората? Освен познаването на своето място във вселената геният има още и задължения, различаващи се от задълженията на останалите хора. Носейки своите дарове на земята, геният не може да се измъква от леката радост: да бъде вестоносец на Светлината. За гения няма път, който е обичаен за средните дарования. В неговия труд винаги съществува сътрудничество на небето и земята. Но трудът-щастие се превръща за него в наказание, ако той е пренесъл така центъра на тежестта, че душата му да е по-слаба от силата на дарованието му. И в тези случаи, приятелю, помощта може да бъде само една: трябва да забравите за себе си и да мислите за тези, за които ви е даден дар. Миналия път ми казахте: „Не мога безнаказано да слизам на земята.” Да, ако слизате на земята, това винаги ще бъде трагедия. Лично за вас това ще бъде наказание и проклятие, за вашия дар – загуба, а за хората – лишение… […] Всеки път, когато гениално вдъхновение е било задържано от вас или разпиляно нахалост, без да достигне целта си, вие сте оставяли неизползвана енергията на Любовта. И тя се е връщала към първоначалния си източник, без да донесе полза и щастие на хората, тъй като вие, нейният приемник, не сте били в състояние да я приемете и да я предадете на ближните. Възмущавате се от лъжата, измамата, кражбата. Помислете дълбоко, настройте се на космическо разбиране на живота си и сам решете: с какво се различаваше вашето поведение в тези случаи от поведението на всеки крадец, грабещ народа си? Та вие, имайки всички възможности, не им предадохте съкровището, което бе изпратено чрез вас на тях. То не бе дадено на вас, а чрез вас бе предназначено за тях. И вие ги лишихте не само от красотата като такава, но и от познанието на новите сили у себе си, от новите възторзи, които можеха и трябваше да пробудят у тях енергията на Светлината за труд и действие в техните делнични дни и в отношенията им с хората. Не стойте като гръмнат, приятелю. Направете си изводи и ги имайте предвид в бъдеще. Колкото по-високо е човек, толкова повече той е длъжен да мисли за своите братя, които притежават малки духовни възможности. Не се потрисайте от материалната нищета. А от духовната им нищета, която вие много пъти правехте още по-бедна. Вашият път не е пътят на политик и на съзидател на земята *(В оригинала устроитель земли. – Б. пр.), а пътят на ускореното пробуждане на духовната Светлина в хората чрез музиката. Не бъркайте тези пътища. Можеш и трябва да бъдеш патриот, честен и деен гражданин на отечеството си. Но пътят, по който хората носят своето гражданство, любовта си към родината и труда си за нея, остава индивидуален път и да объркваш секторите на труда съвсем не означава да разшириш собственото си съзнание или да направиш своя труд по-полезен за съзнанието на ближните.
…
При цялото ви познание на величието на човешкия път на земята нито един от вас не може да намери такава освободеност, че да бъде радостен и щастлив. Защо у всеки от вас няма удовлетвореност? Защо няма спокойствие? Защото всеки от вас по своему приписва качествата на дарованието си на себе си, на труда именно на това въплъщение. Мисълта, че сте заслужили своето положение, че всичко, което имате, дължите на самите себе си, стои като отправна и основна точка на живота на всеки от вас. В помислите на освободения човек обаче не живее понятието „заслужил”, както там не живеят понятията страх, самолюбие, любопитство, ревност, завист и така нататък. Това понятие „въздаване” за някакви доблести е понятие единствено на земята, която живее по закона на справедливостта. Във вселената всичко се движи закономерно и целесъобразно, всичко е подчинено на закона за причините и следствията. Във вселената няма суеверие; там всичко точно следва закона на Вечното Движение. Нито едно светило не може да засияе по-ярко или преждевременно, макар на него самото и на милиардите животи върху него да им се струва, че то заслужава повече. Ала в обкръжението му могат да станат катастрофи на разпадането на най-близките до него светове; и ако то се окаже хармонично в трептенията на своите вълни на живота към световете, които са загинали край него, то ще притегли към себе си светлината на загиващите светове и ще засияе по-ярко. Всички вековни усилия на човека гений са трудът на освобождението на неговия дух през безчислените земни животи. Това е безкористната му преданост към онзи род изкуство, което е донесъл със себе си. Мирът на неугасимия му дух, затворен в тленния калъф, който много пъти е трябвало да загива и отново да се възсъздава, се е връщал на земята като повишен тип съзнание. Достигал е една или друга степен на съвършенство чрез непрекъснато освобождение и се е съединявал с все по-висш кръг невидими помощници, в чиято хармония на духа той е ставал способен да прониква. Той се е съединявал с тяхната хармония, за да пренася Светлината на сиянието им чрез проводника си към земята. Вие сега виждате колко тежко гнети надарения човек всеки от онези моменти, когато той мисли за себе си; когато забравя за радостта да живее, служейки на хората като извор на Светлината и Любовта, които му пращат неговите сътрудници от творящото небе.
…
Любовта на старшия към своя по-млад брат помага за разкрепостяването от условностите по същия начин, както нежната майка запазва сина си на война чрез любовта си. Нейната бодрост, мъжество и жизнерадост спасяват сина ѝ, като му пришиват крилата на находчивостта и безстрашието. Неумната майка държи сина си до полата си, без да се замисля за полета на духа му. Въобразява си, че с грижите, с протекциите си, с кривозигзагообразните предпазвания от всички тежки повинности тя го спасява за свое и негово щастие. Умната и самоотвержената майка сама носи своя дух в целия широк Живот, забравяйки за себе си; приготвя от Любовта си килим-самолет за сина си за щастие и победа. Нейната освободена любов се слива с неговите най-добри пориви на героичните му сили и помощта ѝ, ненатрапена като воденичния камък на плътта върху шията на духа, го носи покрай всички беди и пропасти към мястото, където звучи хармония, близка до собствения му звук, до неговата нота на сърцето.