Висша мъдрост, висш покой. 7
- 06 Август 2016
„Два живота”, т.3:
Виждам как върху теб се стовариха отведнъж десетки и десетки уроци. Виждам как стоически ги издържаш, мой скъпи приятелю Льовушка. Струва ти се, че наоколо има твърде много страдания, че Милосърдието на Живота би могло повече да се погрижи за радостта на хората. Не, Льовушка, не Животът раздава наградите и сполуките или наказанията. А човек събира в дните си онова, което сам е разхвърлил около себе си в своето творчество през вековете.
Невъзможно е да изхвърлиш едва ли не с кофа мътната вода, която сам си пролял в живота. Трябва да я прекараш през собственото си съзнание и труд. И само тогава водата, преминала през филтъра на собствената доброта, ще се всмуче в земята, като остави на повърхността ѝ около човека кристалите на чистата Любов. Тези искрящи кристали не могат вече нито да потъмнеят, нито да се счупят. Това са късчетата на твоята вечна Любов, които живеят в теб и у всеки. Те са леки, чисти и се сипят от нас като елмазен дъжд, стига само да се движим към труда на земята в обикновения си ден, без да мислим за себе си, а за ближните.
Колкото повече в сърцето ни има освободена и пречистена любов, толкова по-чист и по-широк е около нас блестящият килим, на който всеки човек посреща своите ближни. Още докато приближаваш към човека, отдалеч вече усещаш аромата на атмосферата на неговия килим. И онзи човек, чиято атмосфера очарова с нежността и енергията на силата си, винаги много-много пъти вече е умирал със страстите си, преди те да прераснат в кристали на освободената любов.
…
С теб неведнъж вече сме говорили, че в света на духовните сили няма тайни. Има едно или друго стъпало на знание, тоест една или друга степен на освобождение. Затова убежденията на хората, моралните им изисквания, радостта или унинието им в единението един с друг, доброжелателството или равнодушието и така нататък – всички зависи от степента на тяхната закрепостеност в личните страсти или от освободеността им. Субективизмът на човека и неговото отрицание на съвремието му под един или друг предлог винаги служат за явен и верен признак за невежеството му. Затова да мислиш, че можеш да издигнеш когото и да е към по-високо мировъзрение, ако го приобщиш към своята една или друга истина, разкрила ти се благодарение на собствения ти труд на любовта – това представлява също такава заблуда, каквато е да се опитваш да обясняваш на немузикален човек прелестта на песента. Отдавайки на другия най-скъпоценната и неоспорима за теб истина, ти не постигаш никакви положителни резултати, ако приятелят ти не е готов за възприемането ѝ. А винаги рискуваш да профанираш своята светиня. И не защото човекът, на когото си я открил, е зъл или безчестен. А само защото той още не е готов. За този случай се казва: „Не хвърляйте бисера…”
*(Проповедта от планината, Мат. 7:6: „Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат.” – Б. пр.)
…
Съществува цяла редица знания, в които човек може да влезе единствено сам. Ничия странична помощ не може да го въведе в тях. Развивайки се, освободеният човек сам поставя – свои, по своему – въпроси на майката-природа и тя му отговаря. Това не означава, че всеки човек, който не разбира още нищо от ученическия път, е способен да поставя на природата въпросите, до които е стигнал в мъдруването си. Прочел човек десетина-двайсет умни книжки, бил член, секретар или председател на някакви философски или теософски, или други дружества, задръстил се с още по-голямо количество условни разбирания - и решава, че вече е готов, че е водач на едни или други хора, че знанията му са върхът на мъдростта. Тук е началото на всички печални отклонения. Тук е началото на разединението, ината, самомнението, споровете кой е прав, кой е виновен. Вместо доброжелателство един към друг и мира, който освободените носят навсякъде със себе си, човекът, уловил миража на знанията, носи на хората раздразнителност и ги оставя неудовлетворени и безрадостни. Провери и се вгледай. Онзи, който най-леко от всички прощава на хората греховността им, винаги във всяка среща им носи доброта, милосърдие и мир. В тях ще започне всяка среща, в тях и ще я завърши. А онзи, който е влязъл в къщата и е донесъл раздразнение, той винаги не е прав, макар сам да обяснява идването си с най-важни причини.
…
Отсега нататък всички твои срещи имат само един смисъл: да прочетеш твоя собствен урок, да ти разкрият какво ти е пречело да започнеш и завършиш срещата в радост.
Характерът на ученика не може да се създава така, както го създава еснафът. Еснафът търси най-големите външни успехи. А ученикът търси най-добрите мисли в себе си, за да напълни с тях сърцата, които са влезли в съприкосновение с него в дадения летящ миг.
Поривите на мозъчните центрове не се побират в духовното движение и не водят към самоусъвършенстване. Те представляват само пътя към озарението и вдъхновеното творчество. Но сами по себе си не представляват двигатели на духа.
Ето защо неграмотни хора могат да бъдат мъдреци и да се окажат с цяла глава над милионите учени, постигащи само онова, което може да се докаже геометрически, физиологически и с други материалистически способи. Но там, където работата опира до материята на духа, тоест до интуицията, там твори само сърцето. Затова оттук нататък не търси в книгите отговор на своите въпроси.
…
Да си живял на земята без труд е абсолютно равносилно на това да си живял без полза и за себе си, и за цялата вселена. Никой и никога не бива да се бои от прекомерния труд, защото всяко тежко бреме води човека до навика на определена дисциплина на духа.
Съществуват цели маси хора, минаващи земните си пътища в прекомерен труд. Никога не съжалявай тези хора. Само чрез този принудителен труд, труд за късче хляб, те могат да си изработят навика на дисциплинираното подчинение. И тези зачатъци на дисциплина на труда се превръщат с времето в тяхно духовно зърно. Може да развие в себе си цялата духовна мощ само онзи човек, който сам, без странична помощ, е успял да заложи основата на духовното си зърно в текущата си земна форма. И за това той трябва непременно да стигне до героичното напрежение. Трябва да направи това привична за себе си форма на труд, после да приведе организма си в силата на самообладанието, за да стане трудът му лек за него и накрая да се издигне до онази хармония в себе си, която дава усещане за целия ден, че не е бил труден, а прекрасен.
Едва от този момент пред човека се открива възможността да проумява, че „денят” е това, което човекът е излял в него, а не това, което е дошло при него отвън. И колкото по-устойчиво той стъпва на тази платформа, толкова по-ясно погледът му вижда и разбира, че той носи в себе си всички „чудеса”. Той престава да чака и започва да действа.
Върни се отново при собствения си живот в малката стая. Сега разбра, че никой не може да бъда забравен или оставен, на никого не може да бъде „недодадено” нещо, понеже всеки – по-властно от всички власти, по-ясно от всички огнени лампи и от звездите – заявява за своя дух. Всеки сам заема своето място във вселената – от зърното до пълната му мощ, и никой не може да накара човека нито да гори по-ярко, нито да загасне, нито да мига освен той самият.
А защо ти лично живееш сега в такова неподходящо за теб обкръжение? Попречи ли ти то да се срещнеш с мен? Забави ли то нашата среща?
Изумен си от въпросите ми. Ти нито веднъж не само не изрази неудоволствие, че живееш сред полукретени, но дори и не се запита: защо си захвърлен в такава пустош? Небесата те слушаха само да благодариш за красотата, в която живееш, ни никой не е чул от теб ненавист, завист или недоброжелателство. Онова, което можеше да пречи на неустойчивия, само укрепваше твоята чест. Колкото повече виждаше крадци на държавни средства, разбойници, измамници и лицемери, толкова по-твърдо ти самият разбираше честта и честността, толкова по-ясна ти ставаше ценността на всяка дума, която произнасяше, толкова повече търсеше възможност да пробудиш у ближния си разбирането на величието на Живота. Ти растеше в своята пияна, задушлива и нестабилна среда и не се разлагаше в нея. И с живия си пример ти подкрепяше и изчистваше всичко, което беше по силите ти.
Сега ти е ясно, че смирението ти вътре в самия себе си и смиреното ти отношение към заобикалящото те, пълният ти благослов на всички твои обстоятелства и целомъдреното ти търсене на Бога не в съзерцание, а в труда на деня ускориха срещата ни, съкратиха пътя ти към мен.
…
Има различни видове труд, Льовушка. И онова, което отвън изглежда на хората като безделие или живот за собствено удоволствие, нерядко е огромно стъпало от труда на човека, за когото мислят, че се наслаждава от живота. Всичко, което трябва да видиш и научиш, преди да заминеш с мен за далечните Общини, всичко това е не само труд, но и преддверие на самообладанието, необходимо за творчеството ти. Съдено ти е да станеш световноизвестен писател. Даден ти е талант с такава голяма сила и наблюдателност, такава изобразителна дарба, които трябва да въздействат, да прераждат и учат хората да живеят според висшия идеал на Мъдростта. За да излезеш в широкия свят с проповед на Мъдростта, трябва да разбереш и да знаеш всички тайни пролуки на човешките страдания и страсти. Учи се, учейки. Ти вече беше веднъж велик писател. Ти имаше властта да носиш Мъдростта в обърканите сърца. Но в теб самия нямаше нито едно качество на духа, което да е развито докрай. Ти не познаваше нито верността, нито предаността, нито вярата докрай. Никого не обичаше докрай. Литваше във възторга от лицезренето на Бога днес, а утре вървеше, плачеше и се съмняваше във всичко. И където вчера те пленяваше природата, Божието деяние, там днес виждаше море от собствените ти съмнения и се отвръщаше от вчерашните си вътрешни победи. Тук, за тези кратки години, през които ти е съдено за живееш в Общината, трябва да разбереш и извлечеш цял свят от нови сили, от нови знания за човешкото сърце. Опитът от тези години, които сега ти се струват като отсъствие на истински полезен труд – именно той е този велик твой труд, вековният урок, който ти ще отнесеш от нас за благото и щастието на хората. Веднъж ти вече се опита да занесеш на хората вестта за освобождението. Но самият ти нямаше сили да разкрепостиш себе си от влиянието и властта на страстите. Обкръжението ти те задушаваше. Любовта, която ти даваха децата и жена ти, разминаването с тях във вкусовете и склонностите – всичко лишаваше духа ти от цялостна устременост към Истината. Сега остави дребните мисли, към които те е привикнала психиката да се разбира животът като единствено земна плоскост. Внимателно се вглеждай в срещите и хората, мислейки само за тях. Не набърквай във всяка среща мисли за себе си и не мери по себе си като дрехи пътя на всеки друг човек. Не може да се носят дрехи от всички кройки и не може да се изживеят всички форми на труд. Може само в дадената на теб вековна форма на труд да пренесеш своето „сега” в такова величие на познаването на най-тънките струни на човешкото сърце, в такава любов и състрадание към пътищата за тяхното съвършенство, че във всяка дума, която ще изпрати в света твоят труд, за хората да се намерят нови и по-леки възможности да побеждават, обичайки.
Споделете
