Висша мъдрост, висш покой. 6

: 23 Юли 2016

„Два живота”, т.2:

Необходимо ти е, дъще моя, не да плачеш, не да ти изтича кръвта. А да си спомниш как обеща пред вечния огън да носиш утеха и помощ на хората. Какъв е смисълът да седиш и да плачеш? Нима неизбежното няма да се случи, защото ти плачеш? В кого баща ти може да намери сила и отдих сега? Сега, когато му предстои да промени формата на живота си. Ти си свикнала да наричаш тази промяна смърт. Но няма смърт, има го предразсъдъка ти. Вече ти казах: докато живееш, не губи нито миг в безделие. Стреми се да твориш със сърцето си. А в сълзите няма място за творящата сила. За каквото и да плаче човек, той плаче за себе си. А висшата форма на човешката любов е действието, енергията. Само онзи, който проявява мъжество, преминава във висшия път на благородството и самоотвержеността. И само от такова безстрашно сърце се нуждае животът.

В живота няма мигове на спиране. Той е вечно движение, вечен стремеж напред. И само мъжественият се движи в крак с него. Ако и по-нататък ще оплакваш всеки неочакван – неочакван само заради твоето невежество – удар на съдбата, ти нямаш нужда да живееш край мен. Ти искаш да споделиш живота ми. Това е живот на самоотвержения труд. В този живот вървят, редувайки се, победи, разочарования, скърби и радости. Но в него няма място за унинието.

…

Ако всички бащи така защитаваха децата си от злото, както вие правехте това цял живот, приятелю мой, щеше да е по-лесно да се живее на света и хората щяха да страдат по-малко. Във вашето семейство не е имало несправедливост към Джени. Тя незаслужено бе поставена от майка си на пиедестал, а вие я сваляхте оттам всеки път, когато можехте. Вие ѝ внушавахте човешки чувства и интерес към общия живот не с думи, а със собствения си пример. Вашата борба не ѝ позволяваше да потъне окончателно в пошлостта. Но аз вече неведнъж ви казах: нито бащата, нито майката няма да отъпчат на децата си пътека в живота. Какъв е смисълът сега да си разкъсвате сърцето от скръб за онзи живот, който Джени сама си е избрала? Дайте си сметка: всичко ли сте направили, за да ѝ покажете, че човек има два пътя и духовният път е равностоен на физическия път? Дайте си сметка за всичко, което сте направили, за да ѝ покажете, че животът не е порив на страстите, не е полети в красотата и падения в бездната. Вие ѝ доказахте, че на земята трудът в обикновения делничен ден – това именно е животът и неговият смисъл. Следователно вие сте ѝ дали всички патерици, всички подпори, всички средства, за да проумее, че животът е в самия човек, в добротата му и простичкия процес на творчеството му. Вие направихте всичко за тази душа, която приехте от Единния Живот, за да я закриляте. А как тази душа – в съчетанието на своите кармични пътища и сили – върви през деня си, ще приеме ли или не вашите ръководни нишки – това не зависи от вас.

…

Всичко, което хората са свикнали да наричат чудеса, чудотворни срещи или спасения – всичко е само собствено творчество в цяла редица вековни въплъщения и труд. Човек има толкова малко време за всяко земно въплъщение! Ако запазваш здравия си разум на земята, ако знаеш колко скоротечни са променящите ѝ се форми, няма възможност да губиш мигове в пустота, в липса на творчество на сърцето, в дреболиите на бита и предразсъдъците му.

Не трябва да се живее и да се чака със суеверната представа, че някакво провидение самò ще се погрижи за решаването на съдбата на човека и ще завие руля на живота му в една или друга посока. А човекът само ще събира зърната на падащото му от небето милосърдие. Цялото милосърдие, което може да влезе в съдбата на човека, е неговият собствен труд. Неговият труд през вековете, трудът в единение с големите и малките хора, трудът на любовта и благородството.

Честта на човека, неговата честност, доброта и красота, които той е пробудил и поднесъл в сърцето на всеки срещнат, а не е чакал някой да ги донесе на него – ето вековния труд на човешкия път, пътя на живото небе и живата земя. Човекът не трябва да отлита в далечното небе, за да поеме там глътка красота и да отдъхне от мръсотията на земята. А на мръсната, потна и печална земя той трябва да пролее капка от своята творческа доброжелателност. И тогава в неговия труд на земята непременно ще слезе Мъдростта на живото небе и той ще чуе зова му.

Онзи, който е донесъл на земята късче от своята песен на тържествуващата любов, който от обагреното си от страдание сърце е благословил своя ден, той ще навлезе в нова атмосфера на сили и знания, където ясно ще види, че няма чудеса, а има само една или друга степен на знание.

…

Сърдечните и весели старци така обичаха дъщеря си, че в сърцата си вече не отделяха капитана от нея. При цялата им култура те не разбираха, че епохите на техния живот и на живота на капитана и Лиза са съвършено различни, че бащите и децата само тогава могат да бъдат в пълна хармония, когато бащите живеят своя собствен пълноценен живот, а не се опитват да запълнят с живота на децата си отсъствието на собствен интерес към живота.

…

Земята е свят на действените форми, свят на труда. Тук всеки човек трябва така да изучава своя урок на деня, че да не изисква нещо от хората, а да им носи своята помощ. Вие бяхте майка, която цял живот помагаше на сина си. Бяхте твърде снизходителна, не упреквахте сина си за мързела, невнимателността, невъздържаността и егоизма. Струваше ви се, че животът сам ще го научи на великото изкуство на самообладанието. Не бяхте права за това. Но то е второстепенен въпрос в сравнение с всичко онова, което трябва да разберете и решите сега. Няма чудеса. Всичко, което изглежда чудо за един, е най-обикновено знание за друг. На мен, както и на мнозина други, ми се удаде да отида в знанията си по-напред от хората, чиито мисли и сърца не бяха така търсещи. Сега не мога да ви кажа особено много от онова, което е достъпно за мен. Но и това не много ще ви се стори чудо.

Човек живее в земна форма не веднъж и не сто пъти, а толкова, колкото изисква вечната му еволюция към вечното и непрестанното съвършенство. Този път при всеки е свой, особен, индивидуално неповторим. […] На въпроса: можеш ли да върнеш на човек онзи дълг от любов и грижи, с който си останал пред него навеки, както казват хората, ако смъртта е разделила този човек от теб? Вече ви казах, че човек живее много пъти. Съществуват такива особено възвишени души, над които се рее и любовта, и помощта, и грижите на такъв голям кръг хора – невидими за хората от земята –помощници, – които им създават, предварително отчитайки всички възможности за най-добри условия за развитието им, нов път на земята, готвейки им от по-рано място за въплъщение. Ако духът на човека е чист, велик и самоотвержен, нужен на земята като помощ и мъдрост, то онези негови приятели, които религията нарича светци и ангели, а ние наричаме владетели на кармата и невидими помощници, му подбират семейство, където той да се въплъти.

…

Изкуството ще ви помогне да възпитате децата си. То ще им бъде втора майка. Не вярвайте на онези, които ще ви говорят, че изкуството и семейството са несъвместими. Трябва не да делите любовта си между семейството и изкуството, а да ги сливате в едно, отразявайки в себе си цялата вселена като единна вечна Любов, в която семейството и трудът за него, общественият труд и изкуството с неговия труд – всичко е само аспекти на тази Единна Любов, живееща в нас. Свирете. Свирете навред и навсякъде, колкото се може повече. Свирете на големи тълпи народ, като се отърсите от предразсъдъка: „Ще свиря само в зали.” И свирете винаги даром, давайки всички пари от песните ви на бедняците.

…

Знам, че Лиза е избухлива и неустойчива, раздразнителна и взискателна. Но знам и това, че там, където живее истинският талант, там живее и огромна трудоспособност. Тя ще се научи да се владее, защото ще се научи да се изкачва на върха на вдъхновението. Неорганизираното, неустойчивото същество никога не може да носи у себе си истински талант. Или пък то трябва да умре рано, тъй като геният ще разруши всеки, който не може да постигне пълно самообладание и да стане достоен – в хармония – за своя дар. Ако на Лиза е съдено да живее във високото изкуство, тя ще се научи на самообладание. А аз ще бъда щастлива да бъда нейният пробен камък на любовта в усилията ѝ да победи себе си. Като ви познавам – това е толкова лесно.

…

Ако искаш да вървиш по-близо до мен, ти трябва да не ги съдиш, да не се огорчаваш от съдбата им, да не страдаш лично за себе си, тоест да не възприемаш лично съдбата им. А трябва да помниш, че всеки е живял, живее и ще живее само така, както е могъл да разбере живота, както е могъл да усети него, живия, в себе си и както е могъл да отвори сърцето си за творчество в него поне за един негов аспект. Никого не можеш да издигнеш на по-високо стъпало. Можеш да предоставиш на всеки само възможности да се издига по-високо, служейки му за жив пример. Но ако не намери в самия себе си любов – той няма да разбере и срещата с висшето същество, и ще се жалва, че не са му дали достатъчно любов и внимание, въпреки че сам стои край тях и не вижда протегнатите му ръце. Той не разбира и това, че той не е могъл да види заради неустойчивостта и замърсеността на сърцето си подаваната му любовна помощ. Оттук недоволството, упреците и оплакванията му. Един от примерите на такъв живот ще мине сега пред теб.

…

Ако майката не притежава такт, никога няма да построи здрав мост от своето сърце към нито един човек, особено пък към децата си. Колкото и любвеобилна да сте били, нетактичният човек не е възможно да намери път към единението в красотата. Пасторът се трудеше цял живот, за да можете да въведете в живота тази малка думичка: „такт”. Има старци, на които се дава специално дълголетие, за да разберат това свойство на Любовта, за да се научат да различават в насрещния неговия момент на духовна зрялост, а не да се натрапват на хората със своите разбирания, спорове, жалби и нравоучения, смятайки, че щом на тях нещо им се струва такова – значи то е такова в действителност и трябва да летят и да изсипват от тенджерата си всичко, което ври там. Обмисляйте всяка дума. Винаги различавайте всичко онова, което ви заобикаля, и помнете твърдо, че има положения, когато най-добре е да се мълчи. Привидната външна инертност на човека, видима за всички, често бива най-активна помощ за онзи, който се оплаква тъкмо от вашата инертност. В мълчанието човек строи в себе си крепост на мира и любовта, около която се събира високата стена на невидими защитници. Всички невидими защитници виждат образа на страдащия, когото човекът носи в своята крепост, и нито един от тях няма да остави страдалеца, за когото молите, без помощта, която е по силите им. А онези хора, които бягат през деня в хаоса на страстите си и припряно, суетно, с външна енергия носят на всички мнима помощ, те стоят на място в смисъл на истинска помощ за хората и им носят дори вреда вместо полза. Понеже истинската помощ е мъжество, може би понякога и сурова дума, а съвсем не погалване по главицата на сълзливия човек. И за да имаме силата да проявим това мъжество и да го излеем в пътя на ближния, трябва да израснем в своя дух, в своето безстрашие и такт.

Споделете