Висша мъдрост, висш покой. 4

: 10 Юли 2016

„Два живота”, т.1:

- Какво, Льовушка, сложностите на живота ли те налегнаха?

- Налегнаха ме, Лолион – отговорих, без повече да се изненадвам от умението му да прониква в мислите ми. – И не това ми е досадно, че хората разпиляват така безполезно силата си за вечните мисли единствено за себе си. А това, че човек се заробва в тези постоянни мисли за битовото блаженство и елементарната близост. Той поверява на друг тайните си, които стигат не по-далече от кухнята и спалнята, въобразява си, че именно това е приятелството, и лишава мисълта си от силата интуитивно да прониква в смисъла на живота; като пропилява така напразно деня си, човек не търси не само знания, но дори и обикновена образованост. И в такъв живот няма място нито за свещения порив на любовта към родината или към друг човек, нито за великата идея за Бога, нито за радостта на творчеството. Нима битът е животът?

- За милиони и милиони хора това е единственият приемлив за тях живот. А за цялото човечество – неминуем стадий. За да осъзнаеш очарованието и радостта на разкрепостяването, отначало трябва да разбереш плена и робството от обкръжаващите те вещи и страсти. За да осъзнаеш мощта на свободния дух, който твори в независимост, трябва поне за миг да познаеш в себе си тази независимост, да усетиш в себе си пълната свобода, за да пожелаеш да растеш все по-нататък и по-високо. Онзи, който е осъзнал живота като вечност, все по-чисто и по-просто смъква от себе си ярема на личните привързаности. Еснафът смята своя живот за убог, ако в него не бушуват пориви, ако той няма възможност да блести във външния живот. Оттук – от жаждата за слава, богатство и власт – хората стигат до онова стъпало на падение, което ти видя у Брацано. Но има и още по-лоши. И само избраник по своята вътрешна сърдечна доброта и духовни стремежи, а външно с нищо неизпъкващ човек, може да се увлича от идеите и мислите, за които ти сега говори. Великите срещи, срещите, които преобръщат целия живот на човека, са редки, Льовушка. Затова пък онзи, който веднъж има такава среща, внезапно се преражда и повече не се връща на предишния път на съществуване в малкото, еснафското щастие. Той вече знае какво е Светлината по Пътя.

…

Да седнем тук. Днес няма да ходим повече никъде, трябва да поговорим. Паметта на болната се връща – това е добър признак. Но става въпрос за нещо много по-дълбоко и повече за вас, отколкото за жена ви. Защо да се занимаваме с оздравяването ѝ, ако тя не успее да възприеме другояче живота? Разбира се, тя се промени в много отношения. Но главната ос на целия ѝ живот – парите – все така си седи у нея; все така движението на всички хора, на нея самата и вашето – всичко се преценява от нея като редица покупко-продажби. Може би сега в нея се събужда известна частица благородство, но в сърцето ѝ няма живот във вид на сили и мисли, откъснати от парите.

Вие самият, княже, бидейки пълна противоположност на жена си, няма да можете да ѝ бъдете здрава духовна опора, ако ще стоите на място и ще чакате нещо. Има ли нещо в живота ви, в което безусловно да вярвате? Какво би ви ръководило без компромиси? Виждате ли в едни или други идеи и постановки целта на живота си? В какво виждате смисъла на съществуването?

Навикът да живеете само в безделие сега ви тежи. Ала всичко, за което си мислите, всички ваши мечти за нови сиропиталища, за приюти и училища – това е външна благотворителност.

И тя няма да ви донесе, както и всичко външно, нито покой, нито увереност. Трябва в себе си да намерите независимостта и пълното освобождаване. Само тогава, когато вътре в себе си осъзнаете цялата пълнота на живота, ще намерите смисъл и във външния живот. Тогава той ще стане отражение на вашия дух, а не външно място, където бихте искали да вмъкнете своя дух.

Вие ще съумеете да разкриете на жена си – чрез вашата любов – някакво ново разбиране на живота. Ще можете да ѝ обясните, че няма смърт, а има живот, единен и вечен. Че смъртта идва при човека само тогава, когато той вече е свършил всичко на земята и повече не може да направи нищо тук – затова и няма защо да се боим от нея. Ще можете да ѝ обясните това не и преди да разберете всичко това сам. А за целта трябва да се освободите от предразсъдъците на скръбта и страха.

…

Но съвсем не разбирате, че и сега се влачите опипом, защото ви липсва истинското смирение. Смирението не е нищо друго освен непоколебимия мир на сърцето. И той идва при онези, които знаят мястото си във вселената. Колкото в по-голям мир върви човек по земята, толкова по-надалеч и по-високо вижда. А колкото по-далеч и по-нависоко вижда, толкова все повече разбира колко е малък, колко малко може и знае, колко много още трябва да постигне. Ананда никога с нищо не ви е показал колко страдания е понесъл заради вас. И вие изобщо не можете да го разберете. Вие цялата сте в бунт и вълнение, затова не можете и да видите, че за всяко страдание той ви благославя, радва се на възможността да го поеме върху себе си, надявайки се по-скоро да помогне за вашето освобождаване. А вие, като го виждахте винаги радостен, някак незабелязващ упрека в очите ви, започнахте да ревнувате и да се съмнявате… Сама знаете до какво ви доведе това.

…

Сега ти се струва, че си изтръгнат отнякъде, че си лишен от нещо, но скоро, много скоро ще разбереш какво щастие си срещнал в живота си и колко рядко то се случва на човека.

Колкото и малки и празни да ти изглеждат хората, колкото и малки и низки да ти се струват бедите и горчилките им, никога не ги съди и не се чувствай голям сред малки, когато те ти се оплакват.

Спомни си колко страшна и несъразмерна ти изглеждаше разликата в нашите с теб знания и духовна култура! Моето мнимо величие обаче не те потискаше! Ти се радваше, докато живееше с мен. А аз не чувствах у теб нищо друго освен тази радост; и мен също ме радваше, че има още едно място, където моята любов може да свети на човека.

Като се срещаш с хората, не си мисли как лошо живеят, как могат да не се задушават в атмосферата на задушливите си страсти. Мисли за мен; мисли как, с какво да внесеш чрез себе си живата и укрепваща струя на любовта и радостта ми, които ти изпращам ежеминутно. Мислейки така, ти навсякъде ще се трудиш заедно с мен. Ще очистваш пространството около себе си чрез чистата си мисъл. Ти винаги ще намериш сили да минеш покрай много драми и трагедии на човешките страсти и не само сам няма да се омърсиш в тях, но и ще спреш развитието им у другите със силата на мъдростта, която носиш в себе си.

Възможно е през някакъв период от време да ти се наложи да живееш сред хора с ниска култура, сред хора, които нямат знания и дори не предполагат, че може да се живее без лицемерие. Не се смятай за невинно страдащ, за заробен в такива печални обстоятелства. Забелязвай в тях нужните за теб – твоите собствени обстоятелства, – през които е необходимо да минеш, за да откриеш вече у себе си непоколебимостта на честта и високото благородство.

…

Ние с Льовушка заминаваме тези дни. Вероятно днес ни виждате за последен път насаме, когато разговорите ви с мен, които така ви тежат, могат да се отнасят за скъпи за вас хора. Децата не могат да живеят дълго при Анна. Тя е прекрасна възпитателка, но сега има други задачи и дела. Ако животът, който Леонид ви рисува, е толкова примамлив за вас – вървете, наслаждавайте се на всички житейски страсти. Но колко горчиво, уверен съм, ще ридаете някога за тази минута! Когато осъзнаете какво е стояло пред вас, кой е бил край вас и как сама сте отхвърлили всичко… Любовта не е онази чувственост, която сега ви разяжда и в която мислите да намерите удовлетворение. Но все едно. Каквото и да ви кажа сега, вие сте сляпа жена, сляпа майка. Както е сляпа майката, която вижда в живота само едно блаженство: „моите деца” – и ги разваля с животинската си любов, така и онази майка, която не вижда щастието да съхрани и да отгледа поверените ѝ души, за които тя е създала тела – и двете са еднакво слепи и никакви думи не могат да ги убедят.

[…]

Майката е радост, а не сълзи. Майката е първото и последното светло явление, което детето отнася от земята. Когато разберете това със сърцето си, тогава ще видите децата. Сега вече вие сама си подписахте присъдата. Ако преди минута бяхте излели поне капка ласка в прощалния си поздрав към децата, още бих могъл да ви избавя от великото страдание на раздялата и живота без тях. Сега е късно. В този припадък на зло и бунт, в който се намирате сега, дори не мога да ви разреша да им дадете прощална целувка.

…

Разграничи временното и уродливото от вечното, неумиращото. И се поклони на страданието на човека и на мъката му, която ще изпитва, когато страстите изсъхнат, паднат като люспи. И сам се види в светлината на истината. Ще се ужаси и ще търси светлината, която някога са му предлагали. Но пътят към светлината е единствено самият човек. Не можеш да го научиш на това. Колкото и да показваш къде е светло, ще види само онзи, у когото светлината е вътре в него. Няма за какво да се скърби. Помага не онзи, който плаче, състрадавайки. А онзи, който, радвайки се, отдава на страдащия усмивката на бодростта, без да го осъжда, а разбирайки положението му.

…

Сега разбери колко дълбоки са корените на нещастията у хората, как не трябва да ги съдим, как не бива да се разстройваме от недостатъците на хората. Трябва да им носим бодрост или да се стараем да пресечем злото, като им поставим твърди прегради там, където хората са слаби, за да запазим преди всичко тях самите. Докато сам не си съзрял, не се стреми да помагаш. Само ще увеличиш злото и ще внесеш още повече раздразнение в живота на онези, на които поискаш да помогнеш, ако сам не си готов, ако самият ти не можеш да действаш в пълно самообладание.

…

Срещите не са цветя. Те не вехнат, не загиват, изчезвайки безследно в тление. Срещите учат. И даже тогава, когато раздялата изглежда непоносима, когато смъртта отнася приятел, син, баща или дъщеря – дори тогава сърцето расте и се разширява творчеството му. Ако пък знаеш, че приятелят ти върви някъде наблизо и ти не можеш да го усетиш само затова, защото духът ти е слаб – трябва да разтвориш по-широко мисълта и сърцето си и да разбереш хората не само като лично близки, а като спътници по пътя към истината. И тогава всички срещи ще бъдат благословени. Духът на човека еснаф, на когото му се струва, че търси Истината, е вечно склонен към униние. Той е досущ като кучешка опашка, колкото и да я разгъваш, все гледа да се завие. А духът на човека, наистина търсещ героиката на чувствата и мислите, прилича на стоманена релса, която нищо не може да огъне. Срещата с вас, княже, ми показа колко лесно, просто и радостно, без да търсите къде да стъпите, вие преминахте от слабостта в присъщата ви сега твърдост, от твърдостта преминавате в силата и от силата ще преминете в красотата. И цялата задача на деня в това само и се състои да направиш трудното привично, привичното – леко и лекото – прекрасно в работата на деня ни. Срещата с вас ще бъде винаги паметна за мен именно като такава: като преход на човека – в един миг – в друго, героично мировъзрение.

Споделете