Висша мъдрост, висш покой. 2
- 24 Юни 2016
Препрочитам за кой ли път „Два живота”. Блаженство за душата. Висша мъдрост, висш покой.
„Два живота”, т.1:
Приближихме кърмата и смехът ми изведнъж секна и застина. Дори почувствах, че устните ми са останали полуотворени.
Морето сякаш бе разрязано с нож на две неравни части. Сравнително неголямото пространство, през което се движехме, бе черно, в бяла пяна, но не представляваше страшна картина. Зад тази черна ивица започваха огромни водни планини; стени от зелена вода с бели хребети, налитащи една срещу друга досущ като великани в схватка; оставайки за миг в смъртна прегръдка, те се срутваха в пропастта, откъдето изскачаха да ги сменят нови водни планини чудовища.
- Нима се измъкнахме от този ад? – попитах аз. – Нима успяхме да се изплъзнем живи от тези вълни?
[…]
И. стоеше мълчаливо. По лицето му бе изписано такова безметежно спокойствие, такава дълбока чистота и радост се излъчваха от него, че неволно попитах за какво си мисли.
- Благославям живота, момчето ми, който ни дари възможността днес още веднъж да дишаме, да обичаме, да творим и да служим на хората с пълно напрежение на силите, с цялото благородство на честта си. Благослови и ти новия си ден. Дълбоко осъзнай, че през нощта можехме да загинем, ако не ни бяха спасили милосърдието на живота и самоотверженият героизъм на хората. Замисли се над това, че този ден е вече твоят нов живот. Нов затова, защото днес можеше вече да не си тук. Свикни да посрещаш всеки разцъфтяващ ден като ден на новия живот, където само ти, ти единствен пишеш на чистия, новия лист на твоя ден. През нощта ти нито веднъж не изпита страх, ти мислеше за хората, чиито живот и здраве бяха в опасност. Ти забрави себе си заради тях.
…
Домакинът слезе от верандата, тихо и нежно ме прегърна и ме поведе в къщата. Не можех да овладея сълзите си. Скръбта на безсилието, съзнанието за огромната доброта на хората, защитаващи брат ми, преклонението пред тях и пълното ми невежество, непознаването дори на мотивите на поведението им, ужасът да изгубя покровителството и дружбата им и да остана съвсем самотен без тях – всичко това ми разкъсваше сърцето и аз се притиснах, ридаейки горчиво, в рамото на моя спътник, когато той седна до мен на дивана.
- Ето виждаш ли, приятелю, какви контрасти си играят с живота на човека. По време на страшната буря, когато смъртта заплашваше целия параход, ти весело се смееше и с това порази и ободри храбрите хора. Сега те принуди да се смееш великата любов и преданост на приятеля ти – а в резултат ти плачеш, мислиш за ужаса на самотата и изпадаш в униние заради несъществуващото бъдеще. Как можеш да загубиш нещо, което го няма? Нима преди минута знаеше, че сега ще плачеш? […] Кураж. Не се поддавай на съмненията. Колкото по-енергично гониш от себе си унилите мисли, толкова по-бързо и по-добре ще се самовъзпиташ и вътрешната самодисциплина ще ти стане лека и обикновена привичка. Не смятай нас, твоите нови приятели, за свръхестествени хора, за щастливи притежатели на някакви тайни. Ние сме същите хора, каквито са всички. А всички хора се делят само на знаещи, освободени от предразсъдъците и задушаващите ги страсти, а затова добри и радостни, и на незнаещи, оковани в предразсъдъци и страсти, а затова унили и зли. Знанието разкрепостява човека. И колкото по-свободен става той, толкова по-голямо е значението му в труда на вселената, толкова по-задълбочен е трудът му за общото благо и е по-широк кръгът на онази атмосфера на мир, която той носи със себе си.
…
- Състрадавам ви от все сърце – отговори И. – Ала всеки човек, когато върху него се стовари бурята на живота, дори такава ужасна и неочаквана като бурята в морето, която вие преживяхте на този параход, е длъжен да бъде енергичен и да се бори, а не да пада духом и да потъва в сълзи. Помислете какво би станало с хората на този кораб, ако капитанът и неговият екипаж се бяха паникьосали и вместо да се борят с урагана, бяха паднали духом и се бяха предали във властта на стихията. Вашето положение не е безнадеждно. Наистина, загубили сте отведнъж и мъжа си, и любовта, и благосъстоянието. Но не сте загубили децата, не сте загубили най-близката цел в живота си. Защо да се връщате в мислите си към миналото, което вече не съществува? Втори път не може да загубите миналото си. Защо мислите с ужас за бъдещето, което не познавате и което е невъзможно да загубите, защото още го няма. Можете да изгубите единствено настоящето, ето това отлитащо “сега”. А това зависи само от енергията и жизнерадостта на човека. Замислете се, оглеждайки назад поведението си, колко излишни мъчения сте си създали със своя страх пред живота. С какво ви помогна страхът ви? И нима нещо от онези картини на ужас, които сте си рисували, се сбъдна сега? Приведете в същия порядък своя вътрешен мир, в какъвто приведохте външността си. Изхвърлете от главата си мислите за нищета и безпомощност и във верността на любовта си към починалия ви мъж намерете сили за нов живот на труд и борба за живота и щастието на вашите и неговите деца. Не плачете така ужасно. Помнете, че оплаквате себе си, само себе си, своята загуба, своето наранено егоистично щастие. Вие си мислите, че оплаквате гибелта на мъжа си и прекъснатия му живот. Но какво можем да знаем и да разбираме ние от осъществяващите се пред нас съдби на хората? Мислете – според горчивия си опит, – че и вашият живот може да свърши внезапно като живота на мъжа ви. Живейте така, сякаш всяка минута отдавате последния си дълг на грижа и любов към децата и всички онези хора, с които ви сблъсква животът. Не се поддавайте на унинието, дръжте се в ръце, забравете лично за себе си и мислете за децата. Изпълвайте деня си обаче не с унили мисли за бедността им и своята безпомощност, а с истинна вярност и с героизма на майчината любов. Колкото и това да ви е трудно, старайте се да не плачете. Скривайте сълзите и страха от децата, учете ги – със собствения си пример – да бъдат добри и да приемат весело всеки идващ ден.
…
- Не, приятелю. Между твоето и нейното невъзпитание няма нищо общо. Ти само си неопитен и още не умееш да владееш нито темперамента си, нито мислите си. Но кръгът от желания, идеи, светът на възвишените стремежи, където ти живееш – всичко те причислява към тези щастливи единици, които постигат на земята умението да принасят полза на своите братя. Рано или късно ти ще намериш своя индивидуален, неповторим и невъзможен за другиго път и ще внесеш в живота нещо ново – убеден съм, – нещо голямо и значително за общото благо. Що се отнася до Жана, да ѝдаде Бог безпределното ѝ лично страдание да разкрепости поне майчината любов у нея и да ѝ помогне да стане майка помощничка и закрилничка на децата си, а не майка тиранин. Има много случаи, където изстраданата мъка на майката се обръща в тирания и деспотизъм над децата! При това тя самата е убедена, че любовта ѝ е най-висш подвиг.