Есенен етюд
- 21 Октомври 2015
Тия дни, шест без петнайсет надвечер. Меко есенно време, нито топло, нито студено. Децата играят в двора на градината, чакат да си ги приберат.
Показвам се зад ъгъла, търся с очи внук си. Той беседва с две госпожици. Оставя ги за малко, премества се да поговори с друга група госпожици, пътем се включва да поиграе мач за няколко секунди. Вдига очи, погледите ни се срещат. Колебае се за миг и вместо към мен с радостен възглас – както обикновено, хуква обратно към дъното на двора и изчезва зад нещо като жив плет.
Забавно е. Не мърдам от мястото си.
Младежът наднича иззад тайника си, очите ни пак се срещат. Главата му бързо-бързо се скрива, досмешава ме, тръгвам натам, но ме изпреварват първите две госпожици. Вече пак си приказват, когато заставам до тях.
- Какви ги вършиш? – питам?
- Не искам да си тръгвам – изрича задъхан, но без особена надежда.
- Можеше да дойдеш при мен и да ми го кажеш – кимвам. – Ще те чакам на пейката.
Въздишка на радостно облекчение, тримата продължават да си споделят каквото си споделят. Големи деца, догодина са ученици.
Поемам към срещуположната част на двора. Разминавам се с момиченце на около пет години, което бавно се разхожда само. Споглеждаме се, то поспира, аха-аха да се усмихне, но не се усмихва, а ме изучава, докато прекрасните му очи леко се разширяват. Аз обаче му се усмихвам, преди да отмина.
Седя на пейката, наблюдавам момиченцето. Палтенце, тънки крачета в дънки, плетена сива шапка, изпод която се показват къдрави косици. Малка фея, слабушко с големи знаещи очи. Детето се спира тук-там, заслушва се за кратко, стига до оградата, врътва се, хайде обратно към другия край. Минава покрай пейката, хвърля ми едно око, пак танцува със ситни стъпчици нататък. След минута отново ме наближава, почти поспира, взира се в очите ми, някакъв неведом за мен порив я люшва напред, прегръща единия ми крак и тихо ми пошепва:
- Аз те обичам.
Не „обичам те”, а „аз те обичам”.
Успявам бързо да овладея потреса си, да дойда на себе си и да отвърна хрипло:
- И аз те обичам.
Чувам гласа си и изведнъж осъзнавам, че наистина го обичам това дете, което и да е то. Тази фея, от която и част на небето да е долетяла при нас. Този мъничък ангел.
А ангелът с бухналите къдрици вече приближава пързалката, този път едва-едва усмихнат.
След малко пристига внук ми, можем да си ходим.
Как да му благодаря, задето ме задържа още десетина минути в двора им? Как да му нарисувам колко чиста любов струи наоколо ни? Как да му обясня, че благодарение на тях този град понякога изглежда по-поносим? Особено наесен…
А може би няма и нужда да му обяснявам каквото и да било. Те знаят.
Споделете
