Предчувствие
- 23 Септември 2015
„Предчувствие” също е част от самиздатската ми книжка „Зимата на нашата ламбада” с подзаглавие „Историйки, фантасмагорийки, тоталиторийки”. Може да прочетете за нея в бележката над предишния ми постинг „Интервю”. Там пропуснах да спомена, че не променям нито дума от написаното преди четвърт век.
В гората се стелеше сумрак. Подухваше ветрец, захладняваше. Прегърнало голите си колене, опърпаното девойче продължаваше да плаче. Седеше неподвижно върху пънчето, само щръкналите му раменца потреперваха от риданията. Тясното му личице бе мръсно, изпоцапано от сълзите. Беше слабичко, възгрозновато девойче. Приличаше на изгонено слугинче.
Мъжете се появиха, преди да падне мракът. Носеха оръжие. Бяха потни, уморени и превъзбудени. Поклатиха разочаровано глави, когато видяха девойчето. Приближиха все пак.
- Не може да е тя, няма смисъл – промърмори капнало онзи, до който ръмжеше огромен пес на къса каишка.
Другите кимнаха мълком, но приближиха все пак.
- Как се казваш, момиче? – попита онзи с рязаната карабина.
Девойчето изхлипа силно, разтрепера се още повече.
- Стига рева, де! – опита се да го успокои онзи с двата пищова, но гласът му беше толкова груб, че то свря глава между коленете си.
- Как ти е името? – намеси се онзи с песа.
Момичето прошепна името си.
- Какво! – изреваха мъжете.
То повтори през сълзи.
- Майчице! – ревнаха мъжете.
Заподскачаха, запрегръщаха се, зацелуваха се.
- А ние те търсим под дърво и камък – усмихна се и онзи с песа.
Пристъпи, хвана девойчето за ръката и го изправи до пънчето насред смълчаната тъмна гора.
- Хайде, миличко, всички те чакат – рече му нежно и го поведе.
След него ревяха и подскачаха мъжете.
Дворецът тъмнееше. Пред парадното стълбище чакаха десетки нервни камериерки.
- Само по-бързо! – наредиха мъжете.
Камериерките ги чуха отдалече. Те бяха поели вече девойчето и потъваха в някакъв страничен коридор.
Вечерта дворецът блестеше в хиляди светлини. В пищно украсената бална зала горяха великолепни канделабри. Опърпаното слугинче се бе превърнало в зряла очарователна принцеса. Очите на принцесата гледаха ясно, усмивката ѝ грееше като пролетно слънце. Мъжете бяха облечени в рединготи с пищни жаба и в тесни панталони. Изглеждаха чудесно. Танцуваха чудесно. Последен танцува с очарователната хубавица онзи, който по-рано водеше песа. Валсът беше неговата стихия. Когато я пусна, прегърна другарите си. Щастливи затвориха кръга около нея и заиграха всички заедно. Принцовете и принцесата. А тя сияеше. Вечер след вечер. Година след година. Бал след бал.
В гората се стелеше сумрак. Подухваше ветрец, захладняваше. Прегърнало голите си колене, опърпаното девойче продължаваше да плаче. Седеше неподвижно върху пънчето, само щръкналите му раменца потреперваха от риданията. Тясното му личице бе мръсно, изпоцапано от сълзите. Беше слабичко, възгрозновато девойче. Приличаше на изгонено слугинче.
Мъжете се появиха, преди да падне мракът. Не носеха оръжие. Не бяха потни, уморени и превъзбудени. Не водеха пес на къса каишка. Поклатиха глави, когато забелязаха девойчето. Приближиха.
- Хайде, Клио, всички искат да те видят – промълвиха скръбно.
Изправиха момичето и го поведоха. То извади кърпа да изчисти лицето си, не му разрешиха То понечи да пооправи поне косата си, но пак хванаха ръката му. И тръгна Клио послушна и няма.
- А как танцуваха, Господи, как танцуваха! – изстена тихо по едно време. – Какви жаба, какви усмивки!
После пак млъкна и повече не се обади.
Защото дълъг път ги чакаше и тя още се надяваше.
28.11.1989
Споделете
