Интервю

10 Септември 2015

 

Напоследък реших да сканирам и да кача на сайта част от книгата си „Зимата на нашата ламбада”. Помните ли, преди четвърт век ламбадата беше много популярна?

Още от първите дни след 10 ноември 1989-а започнах да пиша кратки, много често иносказателни текстове за нещата, които се случваха около мен и у мен. За националната ни постпревратаджийска ламбада, и за моята си повратно-съдбовна ламбада. Беше изключително интересно време – и реално си беше, и лично за моя милост. Сутрин обличах в думи някакво вътрешно усещане или предчувствие, или духовно озарение, а след обед или вечерта то се случваше. И обратно: денем преживявах каквото преживявах по улиците, площадите, пред парламента или пред оня архитектурен динозавър, който се наричаше партиен дом, а вечер описвах преживяванията си, както ми идеше на сърце. Ето така за по-малко от два месеца се роди самиздатското книжле „Зимата на нашата ламбада” с подзаглавие „Историйки, фантасмагорийки, тоталиторийки”. Всеки текст е датиран и понякога самият аз се изумявам какво съм писал например на 14 декември, часове преди „по-добре танковете да дойдат”, ама най-добре, че не дойдоха.

Наистина беше изключително интересно време. Ламбада отвсякъде. Напролет приятел набра ръкописа на компютър, различен от „Правец” (за първи виждах такъв), брат ми уреди да отпечатат нелегално книгата (тъничка брошурка) в тогавашната печатница „Георги Димитров”, през нощта изхвърлиха тиража (5000 екземпляра) през прозорците, натоварихме пакетите в ладата и беж да ни няма.

О, беше изключително интересно време. През май-юни продадох сам почти целия тираж на площад „Славейков” за по-малко от месец. Понеже пак бях безработен, седях на пейка на спирката за Семинарията и продавах пакетите с едно-единствено надписче на картон – „Самиздат. Цена – 1 лев.” Продавах по 50, по 100, по 200-300 бройки на ден. Купуваха си дори и милиционери, имам пред вид униформени. Площад „Славейков” тогава бе едно от най-интересните места в България. Точно по онова време се появиха част от новите вестници, вестникарчета крещяха около мен, вестниците се разграбваха, а аз всеки ден си приказвах с десетки непознати хора и си споделяхме като как виждаме развитието на нашата родна ламбада. Може и вие да сте били измежду тях.

После дойдоха изборите за Велико народно събрание, победи, който трябва, а ламбадата се повлече яваш-яваш, та до днес. Издръжлива се оказа нашата ламбада, да ѝ се ненадяваш. Твърдокаменна. Челична.

Затова от днес ще качвам на сайта някои историйки, фантасмагорийки и тоталиторийки с четвъртвековна давност.

Понякога се питам има ли друго място на света освен татковината ни, където времето да тече толкова мързеливо, а ние във времето, изпружили нозе на пейката пред дувара, все да повтаряме: „Споко. Където е текло, пак ще тече.” В смисъл – яко да тече.

Освен ако не тече. Яко.

 

Интервю

Наблюдения върху пулсациите на реалния фаунизъм

 

„Отговорността е много лепкава материя – поклати тъжно глава старият дел­фин. – И деликатна.” Той се усмихна тъжно.

„Ама как добре го каза!” – помисли си с възхищение медузата. Протегна пипа­ло, усили звука на телевизора.

„Кой е виновен? – продължи тъжно интервюираният. – Кой носи отговорността, че се озовахме пред, а може би и зад прага на нова национална катастрофа?

Партията? Но какво е това партия? Могат ли да бъдат виновни думите, поняти­ята?

Тогава Народното събрание? Събрание – да, но народно?

Значи правителството? Правителството обаче е само изпълнителен орган, ни­що повече. Както, впрочем, и Народното събрание.

В такъв случай профсъюзите? Но моля ви се! Какви профсъюзи!

Или комсомолът? Не, не бива. Нека да бъдем сериозни.

Генералният секретар не е виновен. Колективно ръководство все пак.

Политбюро тем паче.

Председателят на Народното събрание? Събрание – да, но народно. Пък и той само дава думата, звъни със звънчето.

Министърът на вътрешните работи не е виновен. Той само е изпълнявал воля­та на колективното ръководство. Както и му се полага по устава му.

Каквото се полага по устава му и на министъра на отбраната.

Не са виновни и колегите им от икономиката, селското стопанство, културата, водораслите и съобщенията. И те са изпълнявали волята на колективното ръко­водство.

И старата опозиция не е виновна. Исторически обречените никога не носят отговорност.

И новите дисиденти не са виновни. Че те се бориха според силите си, страдаха!

Активните борци против акулизма и косаткизма до един не са виновни. Повече­то от тях не са се борили за онова, което се получи на практика. Значи – не носят отговорност. Вярно, всички от повечето са участвали в изграждането на онова, което се получи на практика, но едни заради чиста вяра, други заради заплата, трети заради заплата и лоялност към партията на младостта си, четвърти заради заплата и сантимент, пети – по инерция, шести – от апатия, седми – заради умстве­на ограниченост. Това вина ли е обаче? Всичко това е беда.

Много по-малката част от активните борци против акулизма и косаткизма също не носят отговорност. В края на краищата нравствено ли е да обвиняваме онези, които с много труд и търпение са постигнали целта, която са преследвали?

Поколението след активните борци също не е виновно. Така са ги учили, така са ги възпитавали. Те са вярвали. Пък и какво е зависело от тях! А когато е почна­ло да зависи, вече е било късно, образованието е било завършено. А после – вяра, заплата, лоялност, сантимент, инерция, апатия, умствена ограниченост.

„И не съвсем младите са невинни. И младите. Те пък въобще и избор са няма­ли.”

„Правилно!” – помисли си медузата.

„Работниците не носят отговорност – продължи старият делфин. – Те винаги са прави. Може би селяните? Но от четиридесет години селяни у нас няма. Има трудови кооперирани земеделски стопани. Етично ли е да ги обвиняваме? Насила хубост не става. Но насила хубост и отговорност не носи.

Тогава интелигенцията? Но интелигенцията ни е трудова, народна. С редки изключения тя обслужва труда, народа. А в историята няма случай обслужващият персонал да е бил виновен.”

„Хитро!” – ухили се медузата.

„Дали не са виновни мъжкарите? – запита се тъжно старият делфин. – Ех, мъжкарите!... – поклати той тъжно глава.

Значи женските? Само това оставаше! Само това бреме още не сме им стова­рили!

Малцинствата са виновни! Апетитно. Но кой ги е слушал малцинствата?

Мнозинството е виновно! Логично. Но мнозина сме сред мнозинството.

Тогава фотографите са виновни! С какво обаче? Те само си снимат онова, което се получи на практика.

Строителите! Да не бързаме. За тридесет години е трудничко да се построят просторни леговища за един милион семейства.

Може би журналистите са виновни! Те пък защо? Главният редактор на „Фауническо дело” не е виновен. Той е войник, боец, воин, страж, слуга и винтик на партията. А войниците и винтиките не знаят що е отговорност. И не щат да знаят. Иначе щяха ли да ги рекрутират за войници и винтики?

И главният редактор на „Лов и риболов” не е виновен.

Да не говорим за подчинените им.

Продавачите не са виновни.

Боклукчиите не са виновни.

Портиерите не са виновни.

Океанолозите не са виновни.

И аутсайдерите не са виновни.

Изключвам и многострадалните ни старци.

Дума да не става за децата.

„Е?” – попита интервюиращият.

„Нормално – продума тъжно старият делфин. – Аз съм виновен.”

„Ама как добре го каза!” – помисли си с одобрение медузата. Протегна се, превключи програмата.

„Защото имам разум” – добави тъжно старият делфин.

Медузата не го чу. По втори канал предаваха „Пихтиестото шоу” и тя вече пулсираше от смях пред екрана.

  

16.11.1989

 

П.П. Докато съм писал „Интервю”, се е състоял поредният таен пленум на ЦК на БКП, който е решил да махнат Тодор Живков и като държавен глава, което стана на другия ден: на 17-и ноември Народното събрание избра Петър Младенов да председател на тогавашния Държавен съвет.

• < Предишна
• Следваща >