Интервю

 

Напоследък реших да сканирам и да кача на сайта част от книгата си „Зимата на нашата ламбада”. Помните ли, преди четвърт век ламбадата беше много популярна?

Още от първите дни след 10 ноември 1989-а започнах да пиша кратки, много често иносказателни текстове за нещата, които се случваха около мен и у мен. За националната ни постпревратаджийска ламбада, и за моята си повратно-съдбовна ламбада. Беше изключително интересно време – и реално си беше, и лично за моя милост. Сутрин обличах в думи някакво вътрешно усещане или предчувствие, или духовно озарение, а след обед или вечерта то се случваше. И обратно: денем преживявах каквото преживявах по улиците, площадите, пред парламента или пред оня архитектурен динозавър, който се наричаше партиен дом, а вечер описвах преживяванията си, както ми идеше на сърце. Ето така за по-малко от два месеца се роди самиздатското книжле „Зимата на нашата ламбада” с подзаглавие „Историйки, фантасмагорийки, тоталиторийки”. Всеки текст е датиран и понякога самият аз се изумявам какво съм писал например на 14 декември, часове преди „по-добре танковете да дойдат”, ама най-добре, че не дойдоха.

Наистина беше изключително интересно време. Ламбада отвсякъде. Напролет приятел набра ръкописа на компютър, различен от „Правец” (за първи виждах такъв), брат ми уреди да отпечатат нелегално книгата (тъничка брошурка) в тогавашната печатница „Георги Димитров”, през нощта изхвърлиха тиража (5000 екземпляра) през прозорците, натоварихме пакетите в ладата и беж да ни няма.

О, беше изключително интересно време. През май-юни продадох сам почти целия тираж на площад „Славейков” за по-малко от месец. Понеже пак бях безработен, седях на пейка на спирката за Семинарията и продавах пакетите с едно-единствено надписче на картон – „Самиздат. Цена – 1 лев.” Продавах по 50, по 100, по 200-300 бройки на ден. Купуваха си дори и милиционери, имам пред вид униформени. Площад „Славейков” тогава бе едно от най-интересните места в България. Точно по онова време се появиха част от новите вестници, вестникарчета крещяха около мен, вестниците се разграбваха, а аз всеки ден си приказвах с десетки непознати хора и си споделяхме като как виждаме развитието на нашата родна ламбада. Може и вие да сте били измежду тях.

После дойдоха изборите за Велико народно събрание, победи, който трябва, а ламбадата се повлече яваш-яваш, та до днес. Издръжлива се оказа нашата ламбада, да ѝ се ненадяваш. Твърдокаменна. Челична.

Затова от днес ще качвам на сайта някои историйки, фантасмагорийки и тоталиторийки с четвъртвековна давност.

Понякога се питам има ли друго място на света освен татковината ни, където времето да тече толкова мързеливо, а ние във времето, изпружили нозе на пейката пред дувара, все да повтаряме: „Споко. Където е текло, пак ще тече.” В смисъл – яко да тече.

Освен ако не тече. Яко.

 

Интервю

Наблюдения върху пулсациите на реалния фаунизъм

 

„Отговорността е много лепкава материя – поклати тъжно глава старият дел­фин. – И деликатна.” Той се усмихна тъжно.

„Ама как добре го каза!” – помисли си с възхищение медузата. Протегна пипа­ло, усили звука на телевизора.

„Кой е виновен? – продължи тъжно интервюираният. – Кой носи отговорността, че се озовахме пред, а може би и зад прага на нова национална катастрофа?

Партията? Но какво е това партия? Могат ли да бъдат виновни думите, поняти­ята?

Тогава Народното събрание? Събрание – да, но народно?

Значи правителството? Правителството обаче е само изпълнителен орган, ни­що повече. Както, впрочем, и Народното събрание.

В такъв случай профсъюзите? Но моля ви се! Какви профсъюзи!

Или комсомолът? Не, не бива. Нека да бъдем сериозни.

Генералният секретар не е виновен. Колективно ръководство все пак.

Политбюро тем паче.

Председателят на Народното събрание? Събрание – да, но народно. Пък и той само дава думата, звъни със звънчето.

Министърът на вътрешните работи не е виновен. Той само е изпълнявал воля­та на колективното ръководство. Както и му се полага по устава му.

Каквото се полага по устава му и на министъра на отбраната.

Не са виновни и колегите им от икономиката, селското стопанство, културата, водораслите и съобщенията. И те са изпълнявали волята на колективното ръко­водство.

И старата опозиция не е виновна. Исторически обречените никога не носят отговорност.

И новите дисиденти не са виновни. Че те се бориха според силите си, страдаха!

Активните борци против акулизма и косаткизма до един не са виновни. Повече­то от тях не са се борили за онова, което се получи на практика. Значи – не носят отговорност. Вярно, всички от повечето са участвали в изграждането на онова, което се получи на практика, но едни заради чиста вяра, други заради заплата, трети заради заплата и лоялност към партията на младостта си, четвърти заради заплата и сантимент, пети – по инерция, шести – от апатия, седми – заради умстве­на ограниченост. Това вина ли е обаче? Всичко това е беда.

Много по-малката част от активните борци против акулизма и косаткизма също не носят отговорност. В края на краищата нравствено ли е да обвиняваме онези, които с много труд и търпение са постигнали целта, която са преследвали?

Поколението след активните борци също не е виновно. Така са ги учили, така са ги възпитавали. Те са вярвали. Пък и какво е зависело от тях! А когато е почна­ло да зависи, вече е било късно, образованието е било завършено. А после – вяра, заплата, лоялност, сантимент, инерция, апатия, умствена ограниченост.

„И не съвсем младите са невинни. И младите. Те пък въобще и избор са няма­ли.”

„Правилно!” – помисли си медузата.

„Работниците не носят отговорност – продължи старият делфин. – Те винаги са прави. Може би селяните? Но от четиридесет години селяни у нас няма. Има трудови кооперирани земеделски стопани. Етично ли е да ги обвиняваме? Насила хубост не става. Но насила хубост и отговорност не носи.

Тогава интелигенцията? Но интелигенцията ни е трудова, народна. С редки изключения тя обслужва труда, народа. А в историята няма случай обслужващият персонал да е бил виновен.”

„Хитро!” – ухили се медузата.

„Дали не са виновни мъжкарите? – запита се тъжно старият делфин. – Ех, мъжкарите!... – поклати той тъжно глава.

Значи женските? Само това оставаше! Само това бреме още не сме им стова­рили!

Малцинствата са виновни! Апетитно. Но кой ги е слушал малцинствата?

Мнозинството е виновно! Логично. Но мнозина сме сред мнозинството.

Тогава фотографите са виновни! С какво обаче? Те само си снимат онова, което се получи на практика.

Строителите! Да не бързаме. За тридесет години е трудничко да се построят просторни леговища за един милион семейства.

Може би журналистите са виновни! Те пък защо? Главният редактор на „Фауническо дело” не е виновен. Той е войник, боец, воин, страж, слуга и винтик на партията. А войниците и винтиките не знаят що е отговорност. И не щат да знаят. Иначе щяха ли да ги рекрутират за войници и винтики?

И главният редактор на „Лов и риболов” не е виновен.

Да не говорим за подчинените им.

Продавачите не са виновни.

Боклукчиите не са виновни.

Портиерите не са виновни.

Океанолозите не са виновни.

И аутсайдерите не са виновни.

Изключвам и многострадалните ни старци.

Дума да не става за децата.

„Е?” – попита интервюиращият.

„Нормално – продума тъжно старият делфин. – Аз съм виновен.”

„Ама как добре го каза!” – помисли си с одобрение медузата. Протегна се, превключи програмата.

„Защото имам разум” – добави тъжно старият делфин.

Медузата не го чу. По втори канал предаваха „Пихтиестото шоу” и тя вече пулсираше от смях пред екрана.

  

16.11.1989

 

П.П. Докато съм писал „Интервю”, се е състоял поредният таен пленум на ЦК на БКП, който е решил да махнат Тодор Живков и като държавен глава, което стана на другия ден: на 17-и ноември Народното събрание избра Петър Младенов да председател на тогавашния Държавен съвет.

Споделете

Submit to DeliciousSubmit to DiggSubmit to FacebookSubmit to Google BookmarksSubmit to StumbleuponSubmit to TechnoratiSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Joomla Templates - by Joomlage.com