Законът на синархията
- 04 Септември 2015
Има философи и писатели, които играят изумителна, при това неочаквана роля в живота ни. Прочиташ дори част от творчеството им и вече нищо наоколо не е същото. Било е едно, сега е друго. И няма връщане назад. Макар че можем и да не забележим веднага промяната у себе си.
Владимир Алексеевич Шмаков е един такъв граничен феномен лично за мен. Почти нищо не се знае за този изключителен мъж, за този удивителен мъдрец, живял преди около 100-150 години. Може би преувеличавам, но поне се надявам, че разбирам 10 процента от онова, което съм прочел от него. Уверявам ви, 10 е чудесен процент. Иде реч за две книги, които не са преведени у нас: „Священная книга Тота. Великие Арканы Таро” (Киев, изд. „София”, 1993, първо издание – М., 1916); „Закон синархии и учение о двойственной иерархии монад и множеств” (Киев, изд. „София”, 1994, първо издание).
Изкуших се да преведа няколко страници от „Законът на синархията” само като бледа илюстрация за гения на Шмаков. Те са посветени на равенството (споменато мимоходом от Шмаков, докато развива други тези) и на илюзорната човешка идея за непрекъснатост на всичко – време, пространство, съзнание... Струва си човек дълбоко да се замисли какви беди е преживяло човечеството заради заблудите си относно непрекъснатостта, за която аз например никога не бях се замислял, камо ли дълбоко.
Да спомена не на шега, че въпросните страници са просто някакъв кратък отдих, „лека”, едва ли не „забавна” почивка, която авторът си е позволил някъде в основите на кратера на мисловния вулкан, изригващ от тази книга.
Далеч преди „великата” френска революция мъдрият Сковорода казва: „Има ли нещо по-глупаво от равното равенство, което глупците по света всуе се опитват да въведат?” Но и до днес „идеята” за равенството продължава да залива света с кръв. В действителност на земята няма и не може да има две еднакви форми или вида битие, тоест повторение, понеже това би било признак за крайността на света, а следователно и за ограничеността на Съзидателната Сила на Твореца. Напротив, безкрайното многообразие, безкрайният разкош на вселената както в голямото, така и в малкото – ето това е истинното Евангелие на Божественото Всемогъщество.
Идеята за равенството, мисълта за еднаквостта на достойнството на природните явления или човешките същества е всъщност аскетично отхвърляне на света, обедняване на неговото съдържание, отрицание на всяка самобитна ценност в битието му, будизъм в най-лошия му вид. Идеята за равенството е могла да има и винаги ще има успех сред тези народи, у които мистицизмът, неуравновесен от разума и волята, приема определена нирваническа окраска. По тази причина тя винаги ще има най-голямо разпространение сред онези класи, където знанията и индивидуалната воля са най-малко. И обратно, колкото по-развит е човекът, толкова по-ясно той осъзнава, че неравенството е първооснова на земния живот.
Какви са изходните, онтологическите причини за неравенството на единичните проявления на битието и в какво то обективно се проявява?
Езотеризмът отговаря, че такава онтологическа причина се явява законът на синархията, понеже той утвърждава принципа на индивидуалността и възможността за различно положение на индивидуалното битие в системата на йерархиите. А материалната причина е система от два елемента: проявената индивидуалност, която се определя от тоналностите, разкриващи по обективен път индивидуалната самобитност на ноуменалния прототип на даденото проявление; и достигнатата степен на синархията, съответстваща на мястото върху стълбата на усъвършенстването, която степен, започвайки от най-простата форма, нататък постепенно води до цялостно разкриване на системата от потенции на ноумена. Феноменалният живот се ражда от проявлението на ноумена на идеалния свят, тоест прехода на съзнанието му от нирваническо състояние в синархическо. Механизмът на този процес се състои в това, че цялата динамична активност се съсредоточава в някакъв фокус на периферията на синархическата система на потенцията на ноумена – в „проявеното съзнание” и в зависимост от еволюционното съзнание и утвърждаването на последните потенции тази активност отново се съединява с ноуменалния първообраз, но вече проникната от синархическото съзнание.
Колкото по-дълъг е пътят, вече изминат от кинетичното съзнание, толкова по-голямо е съдържанието му. Всяко съзнание представлява центриране, обединяване на отделните влизащи в него елементи. При отсъствие на това центриране съвкупността на елементите означава само хаос, а затова и не може да бъде наречено „съзнание”. Тук ние пристъпваме също и към така наречения в езотеризма „закон на пирамидата” – колкото е по-голям броят на елементите, тоест колкото по-широка е основата на пирамидата, толкова по-висок е върхът ѝ, тоест толкова по-висока е синтетичността на обединяващото начало.
Учението на езотеризма за йерархическата структура на космоса се намира в непосредствена връзка с така наречената идея за прекъснатостта. Развитието на науката до края на XIX век се характеризира с нещо различно: утвърждаването и разпространението на обратната идея за непрекъснатостта. Зародила се в дълбоката древност, идеята за непрекъснатостта получава точно изразяване едва с откриването на диференциалното смятане. По първоначално създадените понятия за диференциране и интегриране (до Риман) те са можели да бъдат прилагани единствено към непрекъснатите функции. Заради това математиката почва естествено да заобикаля всички онези проблеми, където тази непрекъснатост се нарушава, смятайки всички такива случаи само за парадокси, за досадни куриози. От математиката идеята за непрекъснатостта постепенно преминава и в другите клонове на знанието и по такъв начин се превръща в един от най-важните постулати на целия научен светоглед.
Понятията „непрекъснатост” и „закономерност” стават почти синоними и всеки опит за съмнение в ненарушимостта на непрекъснатостта започва да се разглежда като нелеп бунт против вечните и неизменни закони на природата. Тази тенденция по най-смразяващ начин повлиява най-вече на кръга от психологически и социални идеи. Всяка възможност за самобитна проява на индивидуалността, духа и свободната воля се отрича напълно, възможността за развитие и елементът на неочакваност на бъдещето се заменят със строгата предопределеност, заради робското подчинение на миналото цялата поезия на живота безжалостно се умъртвява, понеже човек не иска и не може да види нищо друго освен механичното натрупване на последователни диференциално малки феномени, ценността на личните дарби и ролята на гениите в историята на културата се свеждат почти до нула, защото в творчеството им се отричат най-главните елементи – независимостта, новаторството, интуитивността и непосредствеността на откровението. Мирогледът, който фанатично се прекланя пред идола на непрекъснатостта, е несъвместим и с религията, и с признанието за самобитността на духа и душата на човека. Това наистина е апотеоз на пошлостта!
„Напълно естествено – казва Флоренски – бе да се очаква, че самата виновница за такъв съблазън – математиката – с течение на времето ще поиска да поправи тази едностранчивост на светогледа, която тя, макар и непреднамерено, предизвика в умовете на цели поколения. След като математиката бе подчертала идеята за непрекъснатостта и чрез конкретизацията на тази идея бе предизвикала едностранчивостта на мирогледа, а заедно с това и редица мъчителни дисонанси и дори дълбоко фалшиви ноти, то можеше да се очаква, че критиката на тази идея ще унищожи едностранчивостта, щом тя е незаконна, или ще я санкционира, ако тя е необходима. Този толкова необходим обрат извърши през осемдесетте години на XIX век Георг Кантор. Той доказа, че непрекъснатостта е просто частен случай на прекъснатостта.”
По думите на Флоренски, „многобройните изследвания на пространството откъм този аспект напълно изясняват, че дори и в последната крепост на непрекъснатостта, дори в непрекъснатото като цяло пространство, на базата на което и беше създадена от Зенон и Парменид идеята за непрекъснатостта, дори в геометрическите форми съществува прекъснатост. Пространствените образи, казано най-общо, са прекъснати и само доста специални условия привнасят в тях онзи комплекс от признаци, заради които имаме право да наричаме тези области непрекъснати”. „Ако пространство изобщо има реално битие – казва Дедекин, – на него не му е необходимо да бъде непрекъснато. Безбройните му свойства биха оставали същите, ако то би било разпокъсано.”
Още по-ярко говори за това Кантор: „Следователно хипотезата за непрекъснатостта на пространството е не повече от предположение, само по себе си произволно, за пълното еднозначно и взаимно съответствие между чисто аритметическия континуум на трите измерения (х, у, z) и пространството, което служи като фундамент за света на явленията. Ние лесно можем да създадем в мисълта си абстракцията от изолирани точки в пространството дори когато те са нагъсто във всяко направление и да се доближим до понятието за прекъснатото пространство. Що се отнася до възникващия тогава въпрос, а именно да решим възможно ли е да си въобразим непрекъснато движение в такива прекъснати пространства, необходимо е – както и на предишния – да отговорим и на този по абсолютно утвърдителен начин… И така ние пристъпваме към забележителния извод, че в никакъв случай не бива непосредствено от един факт за непрекъснато движение да правим извод за цялостната непрекъснатост на пространството от три измерения (или две), за такава непрекъснатост, каквато ние си я представяме, за да си обясним явлението движение.”
Не е трудно да се забележи какво огромно значение имат най-новите математическия идеи за целия ни мироглед.
Идеята за прекъснатостта узаконява скока, пропадането, мигновеното превключване при функционалното ни развитие. Строго последователният неумолимо логически процес не само може да се възприема нормално като прекъсваем, но и въобще прекъснатостта на външната манифестация е общо свойство на проявлението и само в частни случаи то може да се обективира в непрекъснат процес.
Оттук непосредствено произтича доказателството и за обратната теорема: ако човек наблюдава скок в процеса, то единствено от този факт той още няма никакво право да заключава за неговата незакономерност. Натъкнал се на такова обстоятелство, той е длъжен преди всичко да се постарае да си изясни: принадлежат ли действително обобщаваните от него факти към един и същ ред, или погрешно е приел в един квантум разнородни елементи. Ако няма подобна грешка, тогава нашият разум се оказва принуден да признае онова, което от гледната точка на науката на миналото е трябвало да бъде охарактеризирано единствено като класическо чудо.
Отец Павел Флоренски има обширен и напълно завършен труд за цяла поредица от прекъснати функции, даващи изключително интересни криви. За най-голямо съжаление това произведение и досега остава непубликувано. Някои от тези криви изумително точно изразяват най-сложните и интересни явления на човешкото съзнание. Да приведем няколко примера.
1. Непрекъсната права изведнъж неочаквано се разпада на редица точки, разпръскващи се като сноп, а после събиращи се отново в една непрекъсната права. Всичко това се изразява само с едно уравнение, тоест с един закон. Неволно изплува аналогията с явлението на временния разпад на съзнанието.
2. Непрекъсната крива, започвайки от някаква точка, неочаквано се раздвоява на две самостоятелни криви. Това може да означава разпад на личността – както патологически, така и често случващият се в нормалния живот, когато човек започва да обединява в своята цялостна личност две отделни. От друга страна, тази диаграма, която показва, че на една и съща абсциса съответстват две ординати, може донякъде да помогне да си изясним природата на съзнанието, включващо в себе си антиномичността, поради което притежава по един и същ въпрос едновременно две различни решения.
3. Едно уравнение, един закон изразява система от последователни наклонени отсечки от прави, като най-ниската точка на всеки следващ отрязък лежи долу на един и същ вертикал с най-високата точка на предишния. Очевидно това е почти идеална геометрична интерпретация на закона за кармата. Във всяко отделно въплъщение човек преминава всички фази от детството до старостта, след което непрекъснатостта се нарушава и процесът започва отново. Разбира се, такава диаграма доста примитивно представя такъв изключително сложен закон като кармичния, но все пак тя напълно правилно илюстрира неговата основна идея. Точната математика тук е съумяла да улови строгата непрекъсната последователност на истинната природа на процеса под външната илюзия за раздробеност и прекъснатост.