Три селски миниатюри
- 05 Август 2015
Два подходящи коса
Много бе примамливо този текст да се развие нашироко. Предпочетох обаче да е кратък – ясно защо. Пък и е август, жега е.
Много бе примамливо този текст да стане художествена творба; или поне вдъхновена полухудожествена проповед; или поне дълбокоумна притча с райски дълбокоумна метафоричност; или поне някакво духовно „ала-бала”, но пипнато. Предпочетох обаче да си остане само кратко споделяне. Август е.
Тия дни случайно попаднах в лаптопа на стар позабравен файл. По обед жегата навън бе нечовешка, но следобед най-после притъмня и небето се поизсипа на два-три пъти. Зачетох се, полегнал на хладно в къщата ни. Във файла са събрани, за да ми са под ръка, „Символ на вярата”, четири стиха от 22-ра глава на Евангелието от Матея, десетте Божи заповеди и седемте смъртни гряха – греховете с лаконични антигреховни поучения, дело вероятно на съответния сайт, откъдето съм ги свалил. Изчетох файла. Сетне цитирах някои от текстовете на жена ми: на глас звучат доста по-различно. Покоментирахме набързо като как и ние двамата, и църквата ни, и паството по нашите земи изповядваме вярата, спазваме заповедите и избягваме греховете – само тия седемте, смъртните.
Междувременно дъждът спря, просветля, излязох навън на двора.
Преди да разкажа какво видях на двора, желателно е и вие да прочетете пак малка част от това, което цитирах на жена си. Просто за да се настроите.
„А Иисус му отговори: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум:
тази е първата и най-голяма заповед;
а втората, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си;
на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.”
„8. Не кради.”
„10. Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти.”
„Гордост – презираща всички, изискваща раболепие, готова да достигне небето и да се уподоби на Всевишния: накратко гордост до самообожаване.”
„Сребролюбие – ненаситна душа, или Иудова страст към парите, съединена в повечето случаи с неправомерни придобивки, която не позволява на човека нито за минута да се замисли за духовното.”
„Завист – довеждаща до всяко възможно злодеяние против ближния.”
Излязох навън, заех се с любимото си занимание да следя живота на птиците, доколкото те ми позволяват да надникна в живота им. На мъжката черница бяха дошли двата коса, мои стари приятели. (Моля, обърнете внимание – на мъжката, понеже в двора си имам и женска; тази година тя бе родила пак доста дуди, които въпросните косове заедно с побратимите си врабците, кълвачите и свраките изядоха до зрънце, да им е вкусно!) Явно след дъжд червейчетата и разните буболечаци по дърветата изпълзяват от скривалищата си, а косовете се възползваха от глупостта им. Работеше единият кос. Той (все ми се ще да е мъжкият) обикаляше голямото дърво, клъвваше нещо и го отнасяше на жена си (коската, косицата). Какво видях няколко пъти? Той (приемаме, че е той, иначе срамота за нас мъжищата в цялата природа!) заставаше някак си под нея, вдигаше глава, човките им се докосваха бързо-бързо, сетне секунда-две-три пауза за похапване, следваше ново докосване на човките, много по-продължително. Ей Богу, те се целуваха! След което той отлиташе да тършува из клонаците, за да се върне пак и пак да нахрани и целуне косицата си. Или коската си.
Прочее, само два подходящи коса укрепват вярата в Господния промисъл доста повече нежели много и много човеци. И символа на вярата укрепват, и вярата в небесните препоръки под формата на заповеди, и вярата в земните добродетели като любовта, безкористността, смирението и всички останали, които по Божията милост все надделяват и надделяват, и пак ще надмогват над ония седемте чудовища от наградния списък на нечестивия.
Само два подходящи коса.
Насилието
Де да беше кафенето по-далече, ама не е, на две крачки е през двора на комшиите. И изкушението е голямо. Какво толкова? Ще пийнеш още едно сутрешно кафе, ще постоиш сред хора, ще видиш какво става по света… Кафето е добро. Ще видиш какво става у нас… Така е то с изкушенията.
В кафенето има интернет, това е. А аз в селския си дом нямам не само интернет, но и телевизор, но и транзистор. Така е от години и се живее чудесно.
Кафенето обаче е на две крачки, а от миналото лято там има нет. И човек нали е грешен, имам пред вид себе си, се изкушава, нищо че веднъж седмично се прибира в София, а там нет с лопата да го ринеш.
Връщам се към единадесет часа, преди да се развихри жегата. Нося много добри емоции, но съм претоварен и с тоновете идиотизъм, лошавини и най-вече насилие. Споделям само малка част от насилието с жена си и изведнъж тя казва, че е адски уморена от насилието. Нищо ново за мен. После добавя, че цял живот живеем с насилието, че то е станало най-неотвратимият, най-постоянният, най-вездесъщият спътник на живота ни – и няма край, няма край, няма край…
Стъписан съм. Никога не съм се замислял за насилието точно по този начин и точно от този ъгъл. Съвършено вярно. То е най-старият, най-неотклонният, най-верният ми спътник през всичките тези шест десетилетия.
Странно е. И аз, и моите връстници в България, родени през петдесетте, не сме преживели нито войни, нито революции, нито тежки природни катаклизми или бедствия със съпътстващите мародерства и всякакви човешки гадости; нищо такова. Странно е само на пръв поглед обаче. Ние съпреживяхме ужасяващото насилие, в което бе удавена огромна част от човечеството през втората половина на миналия век, та до ден днешен. Ние преживяхме комунизма, социализма или както искате го наречете онова нелепо нещо – в цялото му следсталинско „великолепие”. А после като „награда” преживяхме и „прехода” – в цялото му българско „великолепие”. Що се отнася до „прехода”, почти непоносима е мисълта, че в огромна степен сами си го спретнахме такъв, а не инакъв, сиреч сами си причинихме насилието, сиреч се самонасилихме. Понеже ад е физическото, кървавото насилие, ала ад е и насилието над духа и над личността ти. Понеже ад е всяко насилие.
Интересно е, че умората от насилието у мнозина от нас е не само психическа, но и физическа по някакъв странен начин. Не само физическа умора от живота, от хората, от идиотщините ни, но и физическа умора от насилието. Умора, каталясване, физическа невъзможност за определен период да понасяш повече насилие, включително да гледаш и слушаш за насилие, да ти разказват за насилие, да съпреживяваш отдалече насилие.
И друго да споделя. Понякога, но все по-често, физически усещам насилието. Не умората, а самото насилие усещам. Не с душата си, не с разума си, не с морала си или с каквото и да е там, а чисто физически го усещам. Като остра болка, като едва преодолимо напрежение на тялото, като смазваща тежест. За кратко, но все по-често. И няма никакво значение къде е насилието – по света или у нас, буквално под прозорците ми.
Няма изход. Няма къде да избягаме от насилието. А и не бива. Трябва да се борим с насилието. Трябва да се борим един ден да няма насилие. Когато ще да е този ден.
Да, уморително е. Меко казано.
Ами тогава да скръстим ръце? Тая ламя насилието само това и чака.
Да, ама пък е уморително до смърт.
А иначе?
Вечер
3 август, малко преди осем. Топло, облачно, слънцето залязва на запад, но не се вижда. Заради липсата на слънце вечерта пада по-бързо, смрачава малко по-бързо. Едва ли ще изплува скоро и месечината, току-що преминала пълнолунието. И звезди едва ли ще се покажат, докато ветрецът високо горе не разгони облаците. Много е приятно. Изобщо една такава мистична ранна лятна вечер с все още чудесна видимост и още по-чудесна тишина. Впрочем – къде са щурците? Вечерям навън под сивкавото небе. Пуснал съм си албума „Дивижън бел” на „Пинк Флойд”, защото смятам, че в такива вечери е добре да се слуша такава музика. Сам съм заедно с котките на комшиите – майка плюс две котета, които чакат зад гърба ми да намажат нещо. Ежевечерие.
Храня се, чакам и аз. Чакам птиците.
Оная женска черница, дето я споменах, когато разказах за косовете, оная, дето пернатите ѝ опоскват дудите, тя в действителност е едно мършаво дръвче, но понеже е щръкнало на фона на планината, изглежда тайнствено и едва ли не вълшебно – особено вечер и нощем. Черницата представлява два ствола с чатал, който е на метър и половина от земята. Чаталът е точно на равнището на очите ми откъм терасата, на която винаги вечерям лете, освен ако Господ не реши да отвори небето, но това се случва много рядко юни, юли или август точно в този час. Точно в чатала съм сглобил хранилка за птици. Ех, как хубаво стоят изписани „сглобил” и „хранилка”… Простичко казано, заклещих една къса и широка дъска между двата ствола, подпрях я с остатък от дръжката на някакво сечиво, за да е стабилна, и там роня хляб на птиците тъкмо пред погледа ми.
Чаталът е на няколко метра от масата ми, вижда се идеално. Както всяка вечер предварително надробих хляб, за да се наслаждавам как ядат приятелите ми, докато и аз похапвам. Накъсал съм им едри трохи един път – ръчен прекрасен хляб от селската фурна, истински хляб, почти го докарват до едновремешния.
Първи винаги идват врабчетата: хапне, чуруликне да повика събратята си, което прави много добро впечатление на публиката в мое лице, хвръкне нанякъде. Въртят се на конвейер: идва едно, после друго, трето… Рядко идват в компания. Не са лакоми. Яшни са, но не лакоми. Култура.
И се запиляват.
Цяло представление е как ядат кълвачите. Съжителствам с пъстри господа и дами, които всекидневно ме веселят. Дребнички са, но са изключителни оригинали. Вероятно заради вкусните дуди през юли и заради хранилката, разбира се, черницата е любимото им дърво в двора. Та как ядат тези смешковци. Слиза шареният симпатяга бързо-бързо по единия от двата ствола към чатала и вместо да стъпи на хоризонталната дъска и да се нахрани спокойно до насита, застава отвесно над нея, забил крачета в кората на дървото, главата му виси право надолу, избира си парче хляб, грабва го в човката, изприпква с него нагоре и го изяжда, кълвейки го по дървото все едно е червей. Чука по хляба, магьосникът му с магьосник, без да го изпуска, направо виртуозно. Когато си кълвач, маниерът на хранене, традициите при храненето, цялата ритуална церемониалност при храненето са на първо място, предполагам. Идва следващият кълвач, прави абсолютно същото: главата надолу, изборът на хлебчето, нагоре по ствола, клъц-клъц, готово!
Стил!
Някой би могъл да предположи, че птиците бързат и се крият нагоре заради котките. И че не бива изобщо да се говори за спокойно стъпване на дъската в компанията на черните хищници с бели петна по муцуните. О, не, нищо подобно! Изобщо не ги е еня нито кълвачите, нито врабците за котките! Комшийските мацани може и да са зад мене из храсталака нагоре, може и да чакат едно-друго от трапезата ми, но те не смеят да припарят към хранилката – за толкова години не съм видял котка да приближи под черницата. Допускам, че интуитивно усещат или някак свръхестествено знаят, че лошо им се пише, ако решат да плашат, а камо ли да посегнат на птичките в мое присъствие. Не е да не обичам котките. Аз ги обичам и още от време оно у дома в София винаги има котка. Но и ред трябва да има във всеки селски двор, нали така, дисциплина трябва да има. Така че котките гледат кълвачите и кротуват; и аз гледам кълвачите и кротувам. Котките още чакат и има защо. Аз вече дочаках.
Мир и покой.
Ако Дейвид Гилмор можеше да види как се хранят кълвачите и врабчетата в чатала на черницата ми, „Дивижън бел” може би щеше да звучи по-различно. Повече „бел” и по-малко „дивижън”. Може би музиката му нямаше да ме хваща така за гърлото в тези меки призрачни вечери, когато вечерям сам под небето.
Шегувам се. Нищо ми няма. Много хубаво даже си звучи „Дивижън бел”.
И не вечерям сам. Под облаците е пълно с живот, а над облаците да не говорим.
Споделете
