Две селски миниатюри
- 27 Юли 2015
Anthology
Имам си директория с музика – Anthology. Сам си я сглобих преди десетина години. „Антология”-та съдържа любими хитове. Срещат се и няколко, които много са ми харесвали тогава, но сега не бих ги включил в Anthology. Не я пипам обаче: нито прибавям парчета, нито вадя. Свикнал съм им на произволния ред, те си съседстват, другаруват си и се допълват толкова време вече – нека си бъдат заедно така до края.
Та слушам онзи ден Anthology на селски теферич и изведнъж осъзнавам – за първи път осъзнавам! – каква голяма част от хитовете са на мои скъпи покойници. И отпреди да си съставя антологията, и нови покойници, по-скорошни. Гледам списъка. Старите, отдавнашните: Janis Joplin,„Little girl blue”, John Lennon,„Imagine”, Stevie Ray Vaughan,„Tin pan alley”. И още, и още… Мир на праха им. Новите, тия, дето бяха живи, когато правех Anthology: Gary Moore,„Gonna rain today”, Joe Cocker, „With little help from my friends”, B.B.Кing,„The letter” Слава Богу, няма други за последните десетина години!
Мъчно ти е – особено като слушаш „Stairway to heaven”на Led Zeppelin. И хем знаеш, че всички те са на хубаво място и са несравнимо по-добре от нас, които още не сме се изкачили по стълбата към небето, но пак ти е мъчно.
След малко обаче гръмва концертното изпълнение на Forever young, запява Bob Dylan– и на душата ти става светло, леко, подредено.
Да, всичко е точно. И стълбата, и вечната младост.
Магия
Описвал съм подробно двора на селската ни църквица. В „Извънвремието”, другаде. Хубав двор. Тих, поддържан, гостоприемен. Малък, уютен.
Последните години той преживя доста радост. Случиха му се доста хубави неща. Иновации, да го кажа по народному, както и реиновации. Новата порта с халките от ковано желязо; чешмата с ангелчето; навесът пред входа на храма с двете дървени греди-колони и с дърворезбата по корниза отстрани; изкуствените цветя в саксии по прозорците; двата климатика, закрепени отвън на южната каменна стена; здравите пейки… Коси се редовно.
Стари са акацията с трите камбани под нея и орехът, който не си знае годините, ама ражда. На тях им приляга да са много стари – и на камбаните, и на дървесата.
Седя всяка привечер в този двор на пейката досами входа на черквицата, моля се и си размишлявам. Седя си смирено, докато „настане вечер”. Не е нужно да чакам „месецът да изгрее”, понеже сега луната се показва рано-рано – снощи тъкмо премина четвъртинката вече и наедрява към пълнолуние. Нужно е обаче да почакам „звезди да обсипят свода небесен” – и чакам, такава красота изпуска ли се! „Гора зашуми” зад гърба ми над двора, „вятър повее” – благословен и спасителен след жегата, Балканът пее тихичко песен, но тя в никакъв слушай не е хайдушка.
Едва се долавя песента му днес. Нежна е, приглушена е. Крехка е като вечерния зефирец. Чувам обаче думите, различавам ги по-скоро, и то съвсем ясно. Балканът мило ми отвръща на един въпрос, дето се питам отдавна-отдавна, лято след лято. То не е и въпрос моето, може би е по малко недоумение, тъпа, овладяна болка, примирение… А отзад Балканът ласкаво повтаря едно и също: „Ти си идвай. Не се озъртай. Не се надявай. Това е магия. Духът е магия. В тази магия на живота всеки е сам за себе си. Ти си идвай, мирувай, гледай си душата. Ти и дворът вече сте едно. Останалото не е твоя грижа.”
Ами добре.
Да не забравя да спомена какво се питам толкова лета вече. Чудя се как пък никой, ама никой, как пък жив човек не пристъпи в тоя тих Божи двор години и години вече. Между девет и десет вечерта. Да се поздравим с „добър вечер”, да помълчим на спокойствие и да се приберем да спим.
Не че някой пристъпя преди девет и след десет. А селото е голямо, няколко хиляди души живеят наоколо, особено лете.
Магия. Пък и Балканът казва, че не е моя грижа.
Ами добре, щом не е.
Споделете
