Писателят
- 03 Юли 2015
Преди почти две години публикувах тук книгата си с миниатюри „169” с подзаглавие: „169 песъчинки от дневника на един методичен записвач на възторзи и тревоги”. Хрумна ми, че вероятно ще е добре – най-малкото за прегледност – да събера на едно място всички песъчинки, посветени по един или друг начин на писателската работа. Допускам, че на някого измежду младите люде с творчески нагласи би могло да му е интересно какво споделям за тази благословена радост, за тази съкровена мъка. А защо не и да му е от полза?
Какво е необходимо, за да се напише прилично кратко есе?
Ще се опитам да отговоря какво е необходимо, за да се напише прилично кратко есе.
Ако се абстрахираме от подробностите, нужни са ни идея и писач на есета. Нека приемем, че отнякъде се е намерил писач на есета, и то добър. И да се съсредоточим – за кратко – върху проблема с идеята.
Очевидно е, че както не ни върши работа всякакъв писач на есета, а само добър, по същия начин не ни върши работа и всякаква идея. Идеята не бива да е глуповата, дребна, ялова. Тъкмо напротив, трябва да е умна, значима, да е в състояние да предизвика някакъв отклик поне у мнозина, ако не у масата люде, прочели есето. Да речем, имаме такава идея. Следва ново предизвикателство: да я изразим ясно, разбираемо, достъпно за масата люде. Ала така няма ли да загуби идеята част от дълбочината си, от стойността си? Допускаме, че макар и в по-достъпна форма, тя не ще загуби блясъка си. Чудесно! Изправяме се пред нов проблем: какво целù писачът с есето си? Само да сподели идеята си? Това е вълнуваща цел, ала така едва ли ще предизвика кой знае какъв отклик у читателите си. Или да подтикне публиката към размисъл? Да, това е по-съществена цел, ала и тя е все пак в рамките на статуквото. Виж, ако писачът иска да подтикне публиката към действие, ситуацията се променя. И отговорността му става огромна. Понеже, ако постигне желанието си, как може да е сигурен, че публиката му ще предприеме тъкмо действията, които той очаква? И че тези действия ще служат тъкмо на идеята му, а не на някакви други идеи, макар дори и близки на неговата. Ами ако действията на публиката послужат на съвсем различни идеи? Ами ако са определено неадекватни на идеята му? Значи, писачът застава пред нова задача: искрено и категорично да изрази позицията си спрямо идеята и ясните си очаквания за евентуалните действия на читателите си. Но в такъв случай текстът му вече няма да е есе, а нещо различно – трактат, манифест, призив, изповед-молба, Господ знае какво. И още нещо: откъде накъде писачът ще има очаквания за една или друга реакция от публиката си, при това адекватна? Само защото е написал есе за някаква значима идея? Ако не е логично обаче, ако не е разумно, правилно, редно, ако не е чисто по човешки разбираемо писачът да очаква видими адекватни резултати от труда си, тогава какъв е смисълът да пише прилични кратки есета?
И така нататък...
Е, какво е необходимо, за да се напише прилично кратко есе? Не знам. Слава на Бога, никога не съм се изкушавал да пиша есета. Каквито и да било есета.
Впрочем, не знам и какво точно означава есе.
Какво представляват тогава следващите текстове? Не знам. Написах ги и се получи каквото се получи. И не мисля, че е толкова важно да им се сложи някакво завъртяно име. Затова и ги кръстих „песъчинки”. Каквито те и са си сред безбрежните пясъци на словесността.
Щение
Господ да е на помощ на всеки истински писател, изправен пред дилемата, достойна само за титани на духа. Какво да реши писателят, ако Бог го е благословил с такива изключителни способности, че да има възможността да избере и да осъществи една от двете чутовни мисии: да носи мир и покой в сърцата на хората; или да предлага на човечеството най-величествени идеи, прозрения, пътища към светлината.
Да бях благословен, без никакво колебание бих избрал мира и покоя.
Ала душата ми копнее да бихме могли да вършим и едното, и другото. Поне избраниците Божии да биха могли да носят и покоя, ала да сочат и въжделените пътища към светлината.
Постижимо ли е?
Приказки
Какво пишат добрите писатели? Ако разопаковаме внимателно и докрай опаковката, ако стигнем до зрънцето? Само едно пишат – приказки за малки и пораснали деца. Красиви или грозни; смешни или тъжни; щастливи (в края) или страшни до края – все приказки и само приказки.
Нищо в книгите не е точно като в живота. И все пак – колко ли по-малко щяхме да знаем за живота си, ако в измислените си приказки за малки и пораснали деца добрите писатели не ни го рисуваха толкова истинно, правдиво и вярно?
Парадокс. 1
Писателят
Писателят пише по най-добрия начин, на който е способен. Писателят пише на върха на творческите си заложби. Писателят пише, сякаш днес е последният текст, който ще роди. Писателят пише, сякаш утре ще умре, сякаш утре ще му изсъхне мозъкът, ще му изсъхне езикът, ще му изсъхне ръката. Който не пише така, не е писател. Азбучни истини? Безусловно.
От друг аспект, писателят пише и защото преследва някакви цели. Една от тях – може би една от най-величествените – е да отвори съзнанието на неориентираните и заблудените, да събуди спящите, да проясни очите на недовиждащите, да прочисти ушите на недочуващите. Но ето ти парадокс! Неориентираните и заблудените, заспалите, недовиждащите и недочуващите най-вероятно няма да го прочетат. Особено пък ако пише по бръснача на таланта си. Неумолимият закон, неумолимата логика гласи, че колкото по-добре пише писателят и колкото повече съзнания би могъл да отвори, колкото повече очи би могъл да накара да прогледнат, толкова по-малка е вероятността точно тези хора да го прочетат тъкмо поради високия слог, високия дух, тъкмо поради високото качество на творенията му. А той по същество пише най-вече именно за тези хора и заради тези хора – недовиждащите и недочуващите.
На какво разчита писателят? Не знам със сигурност. На чудо навярно. Или на нещо съвсем простичко: някои от събудените му читатели, от онези с по-отвореното съзнание, да споделят, да разкажат, да пресътворят дори посланията му пред поизостаналите си близки и познати събратя. И така поне донякъде да реализират една от най-величествените цели на писателя.
Слава на Бога, комай точно така и става вече няколко хиляди години.
Парадокс.2
Журналистът
Журналистът или публицистът и той като писателя пише по най-добрия начин, на който е способен. Журналистът и той пише на върха на творческите си заложби. Пише, сякаш днес е последният текст, който ще роди. Който не пише така, не е журналист, не е публицист.
Но и тук парадокс като при писателите! Качествената журналистика и публицистика почти никога не стига до онези - неориентираните и заблудените, недовиждащите, недочуващите. И до онези, които би трябвало да се събудят (ниско долу), и до онези, които по съвест и по закон са длъжни да се размърдат и от които зависи нещо да се промени (високо горе). Те – и едните, и другите; и тези ниско долу, и тези високо горе – или четат, но не се интересуват (често), или не четат (още по-често), или (най-често) нито четат, нито се интересуват.
На какво разчитат журналистите и публицистите? За кого пишат? Заради какво пишат? При тях обаче сякаш е малко по-леко. При тях сякаш прозорецът все пак е едва-едва отворен. Не е досущ като при писателите. Някои от събудените и същевременно заинтересованите четящи често ще кажат или разкажат за тревогите на журналистите пред поизостаналите си и безразличните си близки и познати събратя. Ще дадат публичност на проблемите, които вълнуват журналистите. Това се нарича създаване на обществено мнение. Слава на Бога, комай точно така и става вече неколкостотин години.
И никак не е чудно, че мнозина велики писатели са били, са и ще бъдат активни и ефективни, действени публицисти. Умният винаги се съобразява с парадоксалните реалности.
Депресия
С какво писателят ще си помогне, когато е най-обезверен, когато е най-отчаян, че трудът му отива нахалост, че не носи полза на ближните си поради липсата на интерес към произведенията му? С други думи – с какво писателят ще си помогне при най-често срещаната творческа депресия? Разбира се – с онова, което му е най-близко, присъщо, скъпо. Както дърводелецът в потиснато състояние ще грабне триона, чука, длетото и ще измайстори нещо, което ще го успокои и възвиси отново до самообладанието и самоувереността в собствените добротворни сили, така и писателят бива да посегне към фантазията си, тоест към своя тайнствен инструмент, с който майстори творбите си.
Ето най-простичък и най-кратичък пример на лечебна фантазия срещу творческа депресия.
Въобразяваш си един-единствен читател, който е изпаднал в житейска депресия (каквато и да е). Той прочита книгата ти. Тя му въздейства. Читателят стига до извода, че все пак на тоя свят има сродна, макар и непозната душа. Приел е, попил е нещо жизнено важно за него от книгата на писателя. Решава, че има смисъл да продължи по пътя си. Живва. Оправя се. Продължи да действа, да служи по пътя си. Пътят му (в каквато и област да е той) е светъл, добротворен. Небесата въздъхват облекчено. Небесата тържествуват.
Междувременно писателят пък е излекуван от собствената си творческа депресия. Доверил се е на лечебните сили на фантазията си.
И още нещо съвсем не маловажно. В сравнение с огромния, безценния резултат, който е постигнал, писателят е положил почти минимални усилия, донесли му на всичкото отгоре и изключително удоволствие: да си представя живо и с любов възраждането на онзи свой читател със светлия, добротворния път.
Прочее, колеги, фантазирайте си на воля своите възродени от вас читатели! Уверявам ви, помага.
Асоциации
Странни асоциации ражда умът, когато идва нощта. Разбира се, помага и ако си на открито и се любуваш на планината насреща си. И ако си сам. Слънцето се е скрило зад баирите вдясно преди десетина минути, пада сумракът, а с него и предвечерната тишина. Още е светличко, но вечерта бърза, бърза. Едно такова тихо е, едно такова бременно е с някакво смътно напрежение. Става ти малко мъчно и малко тъжно. Мъчно за какво? Тъжно заради какво? И малко страшно дори ти става. И пак не знаеш защо? И изведнъж всички лампи светват. Село е, но е добре осветено горе-долу. Всичко пред теб и под теб запремигва в светлина километър напред, километър наляво и километър надясно. Прекрасно! Нищо не е страшно вече, светлината струи, топли, радва, не си сам вече, дори да падне нощта не е страшно. Внезапно те досмешава, защото се сещаш за Едисон. Да, за Едисон и неговите животворни лампи. Благодаря ти, Едисон, Бог да те благослови, където и да си сега.
Скоро забравяш Едисон. Подухва ветрец, кърпата за ръце се поклаща долу на кукичката си над мивката. И то доста силно се полюшва. Мислиш си колко е красива планината и как красиво се люлее старата хавлиена кърпа. Мислиш си колко години вече живееш с такива на пръв поглед несравними приятели – Божията красота отсреща и дребните мили битовизми по двора, които толкова те радват. Да, над двайсет години. Мислиш си колко си остарял сред своите Божии и битови приятели и неусетно се отнасяш при книгите си или по-скоро при своите герои. И изведнъж ти хрумва, че и героите ти остаряват. И изведнъж ти хрумва, че остаряват заедно с теб. И изведнъж проумяваш как остаряват героите ти. Толкова красиво остаряват героите ти, толкова достойно, толкова смирено, божески остаряват. Обзема те такава нежност, такава топла благодарност към тях, задето така остаряват. Приисква ти се просто да им споделиш, че им благодариш, дето така красиво и божески остаряват заедно с теб. Да им споделиш как те ти помагат, дават ти пример как трябва да се остарява. Да им споделиш, че ти, писателят, постъпваш често глупаво и даже безчестно, а те постъпват праведно и прекрасно, защото са родени в любов и с любов. И се замисляш за родилния път. Естествено, че не помниш как си минал самият ти през родилния канал, но почти 60 години по-късно чудесно си спомняш и чудесно осъзнаваш целия родилен път, който изминахте ти и твоите герои през последните десетилетия. Особено твоите герои. Спомняш си колко красиво, мило, достойно, смирено те притихваха и все още притихват, очаровани от величието на битието и от дълбочината на всичко, което се случва с тях и около тях. Спомняш си колко милостиво от страна на Господ Бог е да ти дари такива герои. Мислиш си колко е приятно и човешко, и благодатно да усетиш тази любов към сърцатите си герои, към тези твои верни учители, които сам си създал, но които, след като минат през техния си родилен път, заживяват свой самостоятелен живот, абсолютно независим от теб. И внезапно осъзнаваш какво означава тъкмо те да са твоите учители, репери, маркери, стълбове, по които ти трябва да се равняваш, какво означава тъкмо те да са твоята мяра, с която да се равняваш, тъкмо те да са живите люде, с които искаш да крачиш редом, без да изоставаш…
Осъзнаваш каквото си осъзнаваш, по някое време вдигаш глава, ветрецът е стихнал, звездиците блещукат вече отгоре, нощта е дошла.
Добре дошла.
Предразсъдъци
Питане: тактично ли е писателят да описва трагични събития (от които е излязъл по-силен), болезнени чувства (които е надживял, без да нарани вярата си в доброто), тежки състояния (които успешно е преодолял, продължавайки още по-уверено по пътя си) и т.н., и т.н.; събития, чувства, състояния и пр., които той най-добре познава, но няма как да избегне намека или дори нещо по-силно от намека, че „герой” на събитията, че „потърпевш” от чувствата и състоянията е самият той?
И тъй, тактично ли е? И тъй, защо да не може да се избегне намекът или дори нещото по-силно от намек? Отговорът е кратък: защото понякога наистина не може. Просто не може. А защо да е нетактично? Отговорът пак е кратък: защото в такива случаи в главата на писателя често звучи: „Какво ще си каже читателят? Няма ли да си помисли, че съм се възгордял и се самоизтъквам?”
Е, добре? Какво най-добре би могъл да опише писателят освен най-добре познатите си преживявания – не само светлите, споделени в радост и мир с околните, но (задължително!) и трагичните, преодолени с максимално напрежение на духа?
А читателите са свободни да си мислят каквото искат.
Красота
Какво е необходимо на един писател?
Разбира се, на първо място, стойностни идеи. Същото, каквото е необходимо и на писача на есета, за което споменах съвсем в началото, само дето писателят трябва и да облича идеите си в сюжети. При това адекватни, съпоставими със значимостта на идеите сюжети.
Разбира се, на второ място, талант да изразява в художествена форма идеите си. Прекрасни идеи без талант предизвикват често уважение, понякога дори възхищение, но и досада, скука. Естествено, в такъв случай не може да се говори и за художествена литература.
Комай идеите и талантът са достатъчни. Ала не са. Историята на човеците е преизпълнена с трагични, а и комични нерядко свидетелства: прекрасни хора с възвишени идеи и безспорен талант – и с литературни амбиции, разбира се, – не са успявали да станат писатели. Защо? Не знам. Имам редица догадки. За някои съм почти сигурен, че макар и едва-едва, но напипват част от отговора, който е многолик и дяволски труден.
Исках да кажа – божествено труден е.
Ще спомена само едно от многото лица на загадката, което аз виждам, но не бих могъл да гарантирам, че това лице е истинско. Не гарантирам дори, че то съществува!
И тъй, идеи, талант и още нещо. Как да го обрисувам това нещо?
Не, това не е шеговито-правдивата предпоставка да си писател – че трябва да си луд. О, за нея толкова пъти остроумно е писано!
Не, това не е основателното вътрешно убеждение, че имаш някаква важна мисия сред хората.
Не, това не е абсолютно задължителното качество за всеки писател да е добър психолог, да се отнася с разбиране и съпричастие към събратята си. И с обич дори – бих добавил.
Да, тези и доста други са част от многото лица на третата съставка – освен идеите и таланта, – за да бъдеш писател. Но не са те в ума ми.
Ето какво имам предвид. Освен да притежава идеи и талант, писателят трябва да умее дълбоко в сърцето си да повярва, че онова, което пише, е съвършено равностойно като материален продукт, като материално дело, като плод, като творение – равностойно е на онова, което съществува около него. Иначе казано: писателят трябва да умее дълбоко в сърцето си да вярва, и то не само докато пише, че онова, което сътворява, е абсолютно реална действителност, реален живот, какъвто е и животът около него. (Апропо, независимо дали създава научна фантастика, ненаучна фантастика, сатира, романи, детски приказки – жанрът няма никакво значение.) С други думи: той трябва да вярва, че онова, което твори, е напълно равностойно като същност, като структура, като най-висша енергия, ако щете – на истинския, на реалния живот около него. Тоест: писателят трябва искрено да вярва, че неговата рожба е от един порядък с Божията рожба. Накратко: писателят трябва дълбоко да вярва, че неговата рожба живее свой собствен реален живот – досущ като Божията рожба.
Ако той не вярва в това, а постоянно живее със съзнанието, че написаното от него е само продукт на мозъка му, че е измислица, че то е художествена форма на претворяване на Божията рожба – живота, тогава той не може да постигне нищо значимо. И никак не е от значение дали писателят осъзнава тази своя исполинска вяра. Убеден съм, че нека даже да е само на подсъзнателно ниво, но той, истинският писател, живее с тази увереност, че резултатът от неговото творчество е абсолютно равноценен на резултата от Божието творчество. Вероятно е излишно да уточнявам, но все пак да уточня: разбира се, равноценно е не като стойност, не като качество, естествено – не като мащаби. Разликата е точно като между Бога и човека. Рожбите на твореца-Бог и твореца-човек са равнозначни – нека го повторя – като тип енергия, от един порядък са, част са от една грандиозна система. Нашето човешко творчество е съпоставимо с Божието, то е аналог на Божието творчество, защото ние сме част от Бога и сме едно с Бога. Макар и да сме толкова несръчни все още като творци.
Да привършвам. Съзнателно или не, писателят трябва да носи в себе си вярата, че твори своето малко лично мироздание, точно както Господ е сътворил и все още твори Неговото велико мироздание.
Освен ако не греша.
Ала е толкова красиво дори и да греша!
Подвиг
Възможно ли е нещастен писател да напише книга, в която героите му да са щастливи? Безусловно. Историята на световната литература и широко известните биографии на мнозина талантливи творци го доказват неопровержимо. Явно нищо не пречи на нещастния, но даровит автор да разпознава щастието, както нищо не му пречи и да го изобразява правдиво и убедително. Най-малкото защото извънредно рядко бихме срещнали човек, който поне за малко и поне донякъде да не е изпитал щастието. Очевидно за таланта и това е достатъчно, за да обрисува великото чувство вярно и художествено пълнокръвно.
А сега нещо уж малко по-странично, но изключително съществено и поучително. Кое е по-важно: щастието на измислените литературни герои или на създателя им, на писателя, на живия човек, на Божията рожба? Парадоксално или не, отговорът е еднозначен. Разбира се, щастието на литературните герои е по-важно, защото те ни учат как да търсим щастието, да се борим за него, как да се грижим за него, как да изграждаме така живота си, че щастието да ни съпровожда навсякъде по пътя ни. Накратко: щастливите литературни герои ни показват как да приличаме на тях. Художественото слово е по-силно и по-въздействащо от реалния живот на словотвореца, който живот ние най-често познаваме съвсем бегло или никак. Излиза, че няма нищо парадоксално. Дори Толстой да е бил щастлив, а той не е бил, щастието на Наташа Ростова е много по-популярно, по-значимо, по-стойностно и вече 150 години има многократно по-голямо значение за културата на чувствата и културата на мисленето при милиони и милиони хора по цял свят – нежели личния живот на гения, измислил Наташа Ростова.
Примери, примери...
И накрая да не пропусна: защо и как, по каква причина и с каква цел, кое тегли и не пуска талантливия, надарения, гения да мръдне, та да рисува щастливи книжни люде, докато той самият – от плът и кръв – е нещастен? Отговарям: Бог го тегли и не го пуска да мръдне, за да рисува. Талантливият, надареният, геният служи на Бога, служейки на братята си, а част от тая втората служба включва и да утвърждава по художествен път сред братята си щастието на братята си. И нека никой да не си мисли, че най-първите измежду писателите не са осъзнавали подвига си. Именно – подвиг. Че какво друго е да твориш щастие, бидейки лично нещастен! Да, те са разбирали какво вършат, от което подвигът им в Божието име става дваж по-величествен и триж по-човешки.
Блаженство. 1
О, какво блаженство! Великото щастие да пишеш след творческа пауза. Дълга, кратка – няма значение. Дори и съвсем кратка да е творческата пауза. О, божествена радост! Сякаш след принудително отсъствие си се прибрал най-сетне у дома. Сякаш присядаш на любимото си място в кухнята или край камината. Или където и да е. Чувстваш се жив. Чувстваш се пак ти. Като че нищо не е било напразно. Тук си. И има защо да си тук.
И потичат думите... И всичко си отива по местата... И светът приветливо притихва, усмихва ти се... И Бог приветливо притихва, усмихва ти се...
О, Господи, о, добре си го измислил!
Майсторе!
Сила
Случи ми се да изживея и такова щастие: да се запозная със съвършено непознати хора, които вземат присърце съдбата на моя книга. И я популяризират без изгода, без очакване за ответност на услугата, без нищо користно, просто така. Просто защото я харесват.
Невероятна е силата, с която омагьосва красотата на думите – дори и да е несъвършена красота! Стига ни да е изворна красота. Стига да е красота, избликнала от сърцето.
Господи, колцина са нещата под небето, които са по-силни от красивите, макар и несъвършени слова, извиращи от сърцата ни?
Блаженство. 2
Прекрасното чувство, в което блаженства душата ти, когато се подготвяш за написването на някаква творба!
Говоря за същинската подготовка: проучвания, сверки, бележки; ровене, ровене, ровене навсякъде, където имаш достъп. Навсякъде, където се надяваш да намериш нещо важно, странно, малко известно. И никога няма значение каква творба предстои да напишеш – малка или голяма, няма значение жанра, темата, епохата. Нищо формално няма въздействие върху чувството на блаженство.
На какво бих могъл да го определя? Изкушавам се да поразсъждавам върху приликата с ухажването на жена, когато и усещаш, и виждаш, че тя няма нищо против и вероятно усилията ти ще се увенчаят с успех. И веднага отхвърлям изкушението. Не, не е това. Вярно, наподобява донякъде флирта, но само толкова. Най-малкото защото при подготовката никога не знаеш дали усилията ти ще се увенчаят с успех, нищо не усещаш, нищо не виждаш, просто се подготвяш. Не знаеш дори ще напишеш ли творбата. Не знаеш дори ще я почнеш ли. Разбира се, даже и никога да не я почнеш, това не означава, че блаженството при подготовката за нея е омаловажено по някакъв начин, било е по-малко или по-слабо, или пък труда, който си положил, е бил напусто. Не съществува напусто положен труд, предизвикващ блаженство.
Безпомощен съм. Не мога да оприлича точно това блаженство с нищо друго. Блажен е този, който го е изпитвал и все още е способен да го изпитва.
Думи и тухли
Кой ли не се е упражнявал да прави метафорични сравнения между думите и тухлите като строителен материал за литературата и сградите! Защо да не опитам и аз? Набързо.
На пръв поглед сякаш съществува голямо сходство. В сравнение с посредствения зидар истинският строител, Майсторът, ще построи нещо красиво, а работят с едни и същи тухли – едни и същи и като форма, и като брой, и като материал и начин на производство на тухлите. Така е и с думите. Майсторът писател ще извае някаква красива приказка със същите (и като значение, и като брой) думи, с които бездарният ще забърка нещо скучно или глупаво. Или скучно-глупаво.
И все пак не е същото. Разнообразието при тухлите все пак е ограничено. Самата им форма, начинът на сцепление помежду им, необходимостта да ги разполагаш (грубо, схематично казано) само в хоризонтална и във вертикална посока стесняват творческата визия дори на гениалния архитект и на свръхталантливия строител. Накратко, те са принудени да се съобразяват със законите на материята, сиреч с „изискванията” на материалната тухла.
При думите уж е същото, ала не е същото. Разнообразието при тях не е неограничено, но е многократно по-широко. Затова и великите писатели могат да сътворят от достатъчен брой думи най-сложни и най-възвишени картини, мисли, прозрения, докато за простосмъртните (в областта на езика) тези думи представляват само набор от познати значения.
Едно обаче е еднакво, когато говорим за творчество. И това едно се отнася не само за тухлите и думите. Едно е еднакво и в строителството, и в литературата, и във всяко друго изкуство или творческо умение. Или по-скоро не е еднакво, а е съвършено справедливо в равностойността си. Ето кое е това едно: Божиите материали са едни и същи за абсолютно всички хора и са на разположение на абсолютно всички хора.
Разликата между нас е как ги използваме.
Амбиции
Хипотетичен казус: наш много талантлив творец, ценен от публиката и колегите си, ала с огромни амбиции да получи не само общественото, но и държавно признание. Ще го кажа и съвсем простичко, че да е пределно ясно: не му стига на хипотетичния творец обичта на публиката, иска му се и ордени да получи, и медали, и плакети, и грамоти, и всякакви още държавни награди. Покрай професионалните.
Какво да прави този човек с амбициите си?
Понеже е много талантлив творец, не може да спонсорира президента и/или партиите на настоящия и на евентуалния бъдещ премиер: много талантливите творци у нас по правило нямат пари.
Може да си направи устата веднъж, дваж и колкото пъти трябва, за да го направят министър или поне зам.-министър.
Може да се самопредложи за някоя депутатска листа.
Може да опита и с нови творби. Още в началото на съответните мандати може да напише (нарисува, извае, композира, режисира, изиграе, изпълни…) съответни произведения, в които ясно и достъпно да разкрие историческата роля на носителите на съответните мандати. В никакъв случай не бива да се ограничава само с текущите мандати, разбира се, а творческият му бръснач трябва постоянно да е върху пулса (без да го реже, разбира се) и на евентуалните бъдещи мандатоносители. Разбира се, имам предвид и личности, и партии.
Може и чрез медиите. Първи вариант: няколко пространни интервюта със задължителната уговорка, че той, много талантливият творец, не желае да се меси в политиката, но сърцето му, разумът му и даже душата му го карат все пак да сподели… След което споделя колко правилно вършат работата си съответните настоящи и евентуалните бъдещи мандатоносители. Втори вариант: две-три фундаментални статии във водещи издания от типа „Не бива да се мълчи!” или от типа „Все пак истината ми е по-скъпа”… След което споделя истината, а именно колко правилно вършат работата си съответните настоящи и евентуалните бъдещи мандатоносители.
Може и чрез лични контакти по разни приеми, творчески тържества, национални и професионални празници, където е възможно, пък и невъзможното не е зле да се опита. Може, ала най-вероятно е чревато с провал: съответните държавни дами и господа обичат да ги обичаш публично и всенародно. Което, разбира се, не пречи да се пробва да се съчетаят и лично, и публично споделените любови.
Разбира се, могат да се използват и още много и много начини или по-скоро подходи към държавните отличия. Всеки трезвомислещ читател с лекота би могъл да допълни списъка. Но да приключвам.
Има ли такива хипотетични много талантливи творци? Да, има. Макар и рядко, но има. Големият талант не изключва огромните амбиции.
Нека разделим все пак – докато е време – големите таланти и според морала им. Да ги разделим грубо, без нюанси, просто за прегледност: на неморални и морални; на надарени индивиди, готови за слава и почести ако не на всичко, то на почти всичко, и на надарени почтени люде, които не искат да си плюят на името. Дотук ставаше дума за първите, за безогледните. Оттук нататък ще иде реч само за вторите, за достойните.
Има ли у нас някак коренно различен подход към държавните отличия, когато си болезнено амбициозен, ама почтен? Да, има. Макар и рядко, но има. Можеш да не правиш нищо, освен талантливо да твориш, и да чакаш, потискайки волево амбициите си. Мъка е, но може. Е, не е чак такава мъка, понеже нали не искаш да си плюеш на името. Минава времето, панта рей – и тогава от кумова срама, когато човекът стане на 80 години (случва се и на 75, ако е немощен или болен), му връчат каквото преценят да му връчат. Ала рядко доживяват 80-те талантливите творци. Талантът е доста изморителен. Пък и е доста късничко за награди на 80 години, доста унизителничко, доста гадновато.
Тогава? Има ли изход за достойните да не изживяват тази мъка, при положение че ги изгарят болезнени амбиции?
Има. Изходът е тристъпков.
Първа стъпка: ден след ден и година след година поливаш болезнените си амбиции със студена вода, леденостудена вода, докато и последното въгленче угасне. И твориш.
Втора стъпка, която „се застъпва” с първата стъпка: още докато гасиш, няма как да не се сетиш, че постепенно се присъединяваш към великото братство, където членуват безчет много талантливи творци като теб, включително гении и почти гении. Лека-полека започваш да усещаш истинското щастие просто да твориш. И твориш.
Трета стъпка, която съвсем леко „настъпва” втората стъпка: усещайки истинското щастие просто да твориш, неусетно и за първи път в живота си се превръщаш в щастлив творец. И просто твориш.
Като Христа.
Голяма мъка е да си писател
Голяма мъка е да си писател. Изливаш душата си… Не, не я изливаш – разголваш я милата свенливка, а тя трепери и не смее да вдигне очи да види как я зяпат хората. И тогава все ще се намерят някои, които ще я огледат хубавичко, ще задържат поглед на най-интимните й кътчета, ще се ухилят и ще отсекат грубо и гръмогласно, та да чуят всички наоколо: „Що за дивотия!” А мнозина от дочулите задължително ще се доверят на гръмогласниците.
Голяма мъка е да си писател. Тъкмо си повярвал, че написаното от теб е истинско, че героите ти дори са по-истински и многократно по-живи от живите полумъртъвци наоколо ти, че чувствата им, мислите им, отношенията им са по-истински и многократно по-дълбоки и автентични от пародията, сред която живуркаме и кой знае защо наричаме жива реалност – и тогава все ще се намерят някои, които ще прочетат написаното от теб и дори ще поопипат героите ти, за да се убедят, че са топли и дишат, след което ще се огледат изтръпнали, очите им ще срещнат живата реалност околовръст, ще въздъхнат с облекчение, ще махнат с ръка и ще отсекат грубо и гръмогласно, та да чуят всички наоколо: „Измишльотини!” А мнозина от дочулите задължително ще се доверят на гръмогласниците.
Голяма мъка е да си писател. Тъкмо си си повярвал, че словото ти не отива нахалост, че служиш на братята си – колцина и да са те, че им носиш радост, размисъл, утеха и упование – и тогава все ще се намерят някои, които ще бръкнат с неизмити ръце в съсъда ти, където си скътал най-свидното си, където си сгушил утехата и упованието за братята си, ще поопипат, ще нагадят, ще изтръскат ръце да не би да прихванат нещо и ще отсекат грубо и гръмогласно, та да чуят всички наоколо: „Тоя не се ли умори да прелива от пусто в празно!” А мнозина от дочулите задължително ще се доверят на гръмогласниците.
Голяма мъка е да си писател. Тъкмо стихнеш и се заслушаш в извечния ритъм на извечната песен, която – ако слушаш смирен и внимателно – нашепва именно думите, които ти трябват, за да изразиш най-накрая и себе си, и истината си, и Бога си – и тогава все ще се намерят някои, които ще поспрат от пошло любопитство, ще те погледат как си притихнал, извечната песен нежно ще ромони край тях, но те няма да доловят нищо, а ще отсекат грубо и гръмогласно, та да чуят всички наоколо: „Сега пък какво е застинал като вкаменелост!” А мнозина от дочулите задължително ще се доверят на гръмогласниците.
Голяма мъка е да си писател. Тъкмо вдигнеш взор и протегнеш ръце към небето, а небето срещне взора ти и го преизпълни с онова бяло меко сияние, а небето срещне ръцете ти и ги погали с онази бяла мека ласка – и тогава все ще се намерят някои, които ще забележат благослова към теб, ала пак нищо няма да разберат, ще се спогледат, ще допрат въртелив показалец да слепоочията си и ще отсекат грубо и гръмогласно, та да чуят всички наоколо: „Ама смахнатият съвсем откачи!” А мнозина от дочулите задължително ще се доверят на гръмогласниците.
Голяма мъка е да си писател...
Слава Тебе, Господи, че ме направи писател.
Поправка: слава Тебе, Господи, че ме благослови да стана писател.
Поправка: слава Тебе, Господи, че ме благослови с огъня си, давайки ми шанса да опитам да бъда писател.
Споделете
