Гераците
- 22 Май 2015
Изминава още една работна седмица, през която пак и пак се занимавахме с любимата ни родова троица: замазване, отлагане, приказване нахалост. Възнамерявах да споделя какво мисля за начина, по който работи нашата държавност и изобщо за кпд-то на нашата публичност; за умопомрачителната ни яловост да решаваме проблемите си. Сетих се обаче, че е излишно да пиша наново. Написал съм го преди четири години, тогава и го публикувах за първи път в „Кафене.нет”.
Четири години, пет правителства, три парламента… Сто (или хиляда?) трилиона единици замазване, отлагане, приказване нахалост …
„Гераците” е част от книгата ми с миниатюри „169”.
Да си представим 3-4-етажна голяма къща. Прадядо на библейска възраст, дядовци, баби, синове, снахи, дъщери, зетьове, рояк различни по възраст деца: многолюдна челяд, която би трябвало да радва душата. Да, това е огромно семейство. Или семейства, които образуват солиден род от типа на Гераците. Би трябвало, ала даже децата – от мало до мустакато – рядко радват душите на възрастните.
Да си представим, че никой в този дом не е доволен от живота си. (Не е трудно, нали?) Заради едно или друго не е доволен. Или заради всичко. Дечицата – също. Малките ходят на училище или на детска градина, големите на работа или шетат из къщата, бъхтят, служат, печелят, събират се на празници, макар и не всички, веселят се както могат, пият, напиват се, пеят, ала сърцата им не са отворени докрай дори тогава.
Не, тези хора не се обичат, не живеят като едно цяло, не съжителстват в сговор и мир, клюкарстват, злословят, разправят се, враждуват, разделят се на групи и се обединяват в нови групи срещу старите си уж съмишленици. По своему от време на време са щастливи, после пак трайно са нещастни. И постоянно не са доволни от живота си.
Нищо ново, нали? Нормално. Всекидневие.
Не ви ли направи нещо впечатление? Помислете, не е лесно. Понеже това нещо и то е нормално, и то е всекидневие, и то никому не прави впечатление.
Да, именно. Тези хора не се събират, за да обсъдят проблемите си, да си кажат кривиците, както ни призоваваше Дякона, да стигнат до някакъв катарзис в отношенията си, след който катарзис да ги решат проблемите си по някакъв задоволителен за всички начин. Компромисно, но задоволително решение. Несъвършено, но демократично прието от целия род. Временно, но добра основа за бъдещи по-добри решения на проблемите им. Не, не го правят.
Да попитам: от кой народ са тези хора в къщата? Не му мислете много, лесно е.
Познахте.
Да опитаме да поразсъждаваме върху екзистенциално съдбоносния за тях въпрос: какво да правят? Как биха могли да си помогнат тези хора с една кръв? Нали поне за едно са единодушни: всички без изключение искат да са доволни от живота си. Всички без изключение искат да са щастливи!
Като най-елементарно и безболезнено начало хубаво би било да си отговорят защо не се събират, за да си споделят, че не са доволни от живота си един с друг и покрай друг, че даже са нещастни от живота си един с друг и покрай друг.
След като си отговорят защо не се събират, би било добре да изяснят какви са проблемите помежду им.
После би било чудесно, ако отхвърлят недоразуменията и мнимите проблеми и се захванат да решават истинските си проблеми един по един.
Прекрасно би било да се оставят на полека възникващото чувство на взаимно доверие едновременно с постигането на успех във всеки решен спор, конфликт, сблъсък.
И така нататък.
Нищо ново, нали? Нормално. Всекидневие. Така са правели, правят и ще правят стотици милиони от човеците по земята, които не принадлежат към въпросния род в голямата студена къща.
Прочее, изборът на въпросния род си е само негов.
Споделете
