Четири миниатюри
- 29 Декември 2014
С най-добри пожелания за новата 2015 година! Живот и здраве да е, пак ще бъдем заедно – с Божията милост. Весели новогодишни празници!
Абсурд
Не можем да бъдем приятели на децата си. Детето ти е дете, за да му бъдеш родител, а не приятел. Абсурдно е да станем приятели на децата си. Невъзможно е да си едновременно родител и приятел. Наивно, глупаво е да се надяваме, че сме способни да го постигнем. Никой никога не го е постигал.
О, нека не се заблуждаваме: не говорят истината онези родители, които с непресторена, разбираема, често трогателна гордост се бият в гърдите, че са приятели – понякога най-добрите приятели! – на децата си.
Лъжа е. Ала е вярно, че мнозина го вярват. От страна и на двете поколения. Горките вярващи. Горко на онази майка/дъщеря, която смята дъщеря си/майка си за близка приятелка. Горко на онзи баща/син, който смята сина си/баща си за близък приятел. Горко и на онези с останалите комбинации.
И все пак... Как ни се иска – и то твърде често – децата ни да ни бъдат приятели и тъкмо на тяхното рамо да изплачем болките си! Печалното е, че твърде често го и правим.
Подвиг
Възможно ли е нещастен писател да напише книга, в която героите му да са щастливи? Безусловно. Историята на световната литература и широко известните биографии на мнозина талантливи творци го доказват неопровержимо. Явно нищо не пречи на нещастния, но даровит автор да разпознава щастието, както нищо не му пречи и да го изобразява правдиво и убедително. Най-малкото защото извънредно рядко бихме срещнали човек, който поне за малко и поне донякъде да не е изпитал щастието. Очевидно за таланта и това е достатъчно, за да обрисува великото чувство вярно и художествено пълнокръвно.
А сега нещо уж малко по-странично, но изключително съществено и поучително. Кое е по-важно: щастието на измислените литературни герои или на създателя им, на писателя, на живия човек, на Божията рожба? Парадоксално или не, отговорът е еднозначен. Разбира се, щастието на литературните герои е по-важно, защото те ни учат как да търсим щастието, да се борим за него, как да се грижим за него, как да изграждаме така живота си, че щастието да ни съпровожда навсякъде по пътя ни. Накратко: щастливите литературни герои ни показват как да приличаме на тях. Художественото слово е по-силно и по-въздействащо от реалния живот на словотвореца, който живот ние най-често познаваме съвсем бегло или никак. Излиза, че няма нищо парадоксално. Дори Толстой да е бил щастлив, а той не е бил, щастието на Наташа Ростова е много по-популярно, по-значимо, по-стойностно и вече 150 години има многократно по-голямо значение за културата на чувствата и културата на мисленето при милиони и милиони хора по цял свят – нежели личния живот на гения, измислил Наташа Ростова.
Примери, примери...
И накрая да не пропусна: защо и как, по каква причина и с каква цел, кое тегли и не пуска талантливия, надарения, гения да мръдне, та да рисува щастливи книжни люде, докато той самият – от плът и кръв – е нещастен? Отговарям: Бог го тегли и не го пуска да мръдне, за да рисува. Талантливият, надареният, геният служи на Бога, служейки на братята си, а част от тая втората служба включва и да утвърждава по художествен път сред братята си щастието на братята си. И нека никой да не си мисли, че най-първите измежду писателите не са осъзнавали подвига си. Именно – подвиг. Че какво друго е да твориш щастие, бидейки лично нещастен! Да, те са разбирали какво вършат, от което подвигът им в Божието име става дваж по-величествен и триж по-човешки.
Сила
Случи ми се да изживея и такова щастие: да се запозная със съвършено непознати хора, които вземат присърце съдбата на моя книга. И я популяризират без изгода, без очакване за ответност на услугата, без нищо користно, просто така. Просто защото я харесват.
Невероятна е силата, с която омагьосва красотата на думите – дори и да е несъвършена красота! Стига ни да е изворна красота. Стига да е красота, избликнала от сърцето.
Господи, колцина са нещата под небето, които са по-силни от красивите, макар и несъвършени слова, извиращи от сърцата ни?
Вятър и мъгла
Цял живот се разлепих да говоря.
Като дете – по детски.
Като младеж – от глупост.
Като възрастен – защото си въобразявах, че имам да кажа нещо и ще ме чуят. Сиреч – пак от глупост. Случваше ми се да говоря пред хиляда души. Една трета плачеха, една трета се смееха, другите се чудеха да плачат ли, или да се смеят. Бях находчив, остроумен, забавен. И от глупост си въобразявах едно-друго.
Нищо не остана от моите приказки. Прах и пепел. Не, те остават. Вятър и мъгла – така е по-точно.
Вече не ми се говори. Още говоря, но по-рядко и по-малко. В тесен кръг. В извънредно тесен кръг. И повече по навик.
Каквото имам да кажа – го пиша. Каквото ще имам да кажа – ще го напиша. Ако струва – ще остане. Ако не струва – мир на праха му. Не, прахът остава. Мир на вятъра и мъглата му – така е по-точно.
И да не пропусна – толкова е тихо, като не говориш! Поне отвън.
Споделете
