Кураж
- 30 Септември 2014
Още три миниатюри от последната ми книга „169”.
Кураж
Конкордия Евгениевна Антарова, „Два живота”, 2008, т. 4, гл. 18:
Деца мои, скъпи мои гости. Никога не мислете за срещнатия човек като чужд за вас. А запомнете всичко, на което бяхте и ще бъдете свидетели тук. Твърдо знайте: до последния момент трябва да вярваш и се надяваш да пробудиш у човека неговата светая светих. До последните сили на сърцето трябва да молиш Живота за помощ на заблуждаващия се, заблудилия се или стъпилия накриво брат, понеже Той живее у всеки, а за Неговото пробуждане няма нито закони на човешката логика, нито закони на човешкото време. Изливайте в пълно самозабвение и по-нататък вашата любов и доброта, както го правихте днес тук. Каквито и слаби и малки да се смятате в сравнение с великите братя, знайте, че най-малката частица доброта, отиваща за утвърждаване на радостта и помощта, е необикновено важна в труда на Светлите Братя. Имайте кураж и помощта ви сега ще бъде още по-необходима, отколкото преди час.
Чета и препрочитам тези малко на брой, но безценни думи и се опитвам да определя кои от тях са най-важните лично за мен. Конкуренцията е невероятна. Конкуренцията между думи-откровения вероятно винаги е невероятно трудна. И все пак в края на краищата комай най-леко лягат на сърцето ми думите за живота, за когото „няма нито закони на човешката логика, нито закони на човешкото време”.
След което препрочитам за последен път пасажа и осъзнавам, че там – почти накрая – ме чака една единствена дума, любимата ми, любовта ми, упованието ми.
Кураж!
Абсурд
Не можем да бъдем приятели на децата си. Детето ти е дете, за да му бъдеш родител, а не приятел. Абсурдно е да станем приятели на децата си. Невъзможно е да си едновременно родител и приятел. Наивно, глупаво е да се надяваме, че сме способни да го постигнем. Никой никога не го е постигал.
О, нека не се заблуждаваме: не говорят истината онези родители, които с непресторена, разбираема, често трогателна гордост се бият в гърдите, че са приятели – понякога най-добрите приятели! – на децата си.
Лъжа е. Ала е вярно, че мнозина го вярват. От страна и на двете поколения. Горките вярващи. Горко на онази майка/дъщеря, която смята дъщеря си/майка си за близка приятелка. Горко на онзи баща/син, който смята сина си/баща си за близък приятел. Горко и на онези с останалите комбинации.
И все пак... Как ни се иска – и то твърде често – децата ни да ни бъдат приятели и тъкмо на тяхното рамо да изплачем болките си! Печалното е, че твърде често го и правим.
Подвиг
Възможно ли е нещастен писател да напише книга, в която героите му да са щастливи? Безусловно. Историята на световната литература и широко известните биографии на мнозина талантливи творци го доказват неопровержимо. Явно нищо не пречи на нещастния, но даровит автор да разпознава щастието, както нищо не му пречи и да го изобразява правдиво и убедително. Най-малкото защото извънредно рядко бихме срещнали човек, който поне за малко и поне донякъде да не е изпитал щастието. Очевидно за таланта и това е достатъчно, за да обрисува великото чувство вярно и художествено пълнокръвно.
А сега нещо уж малко по-странично, но изключително съществено и поучително. Кое е по-важно: щастието на измислените литературни герои или на създателя им, на писателя, на живия човек, на Божията рожба? Парадоксално или не, отговорът е еднозначен. Разбира се, щастието на литературните герои е по-важно, защото те ни учат как да търсим щастието, да се борим за него, как да се грижим за него, как да изграждаме така живота си, че щастието да ни съпровожда навсякъде по пътя ни. Накратко: щастливите литературни герои ни показват как да приличаме на тях. Художественото слово е по-силно и по-въздействащо от реалния живот на словотвореца, който живот ние най-често познаваме съвсем бегло или никак. Излиза, че няма нищо парадоксално. Дори Толстой да е бил щастлив, а той не е бил, щастието на Наташа Ростова е много по-популярно, по-значимо, по-стойностно и вече 150 години има многократно по-голямо значение за културата на чувствата и културата на мисленето при милиони и милиони хора по цял свят – нежели личния живот на гения, измислил Наташа Ростова.
Примери, примери...
И накрая да не пропусна: защо и как, по каква причина и с каква цел, кое тегли и не пуска талантливия, надарения, гения да мръдне, та да рисува щастливи книжни люде, докато той самият – от плът и кръв – е нещастен? Отговарям: Бог го тегли и не го пуска да мръдне, за да рисува. Талантливият, надареният, геният служи на Бога, служейки на братята си, а част от тая втората служба включва и да утвърждава по художествен път сред братята си щастието на братята си. И нека никой да не си мисли, че най-първите измежду писателите не са осъзнавали подвига си. Именно – подвиг. Че какво друго е да твориш щастие, бидейки лично нещастен! Да, те са разбирали какво вършат, от което подвигът им в Божието име става дваж по-величествен и триж по-човешки.
Споделете
