Опит за летене. Или поне за оцеляване

: 18 Юни 2014

Тежки проблеми, които влачиш от десетилетия. Дълбоко лични, фундаментални проблеми на личността ти. Или на начина, по който личността ти се справя с живеенето си.

Да, опитваш дълги и дълги години да се справиш. Да победиш. Да преодолееш. Да отложиш. Да избуташ встрани. Да се измъкнеш. Да забравиш. Да приемеш. Да се примириш. Да се смириш. И още много и много подобни и различни опити. И все не успяваш. Тежките проблеми стават даже още по-тежки. И сякаш се роят, множат се.

И в един миг отгоре слиза просветление. Оглеждаш го, опипваш го отвсякъде – не, не е мираж. Просветление си е. И слава Богу!

След радостта и облекчението те връхлита чувството на ужасен срам. Сетне яд. Сетне ярост. И все към себе си. Как, как си могъл да живееш толкова време, без да ти хрумне такова „елементарно” спасение, без да се озариш от такова „просто” просветление!

А то е следното. Просветва ти, че пред теб стои един-единствен проблем: само трябва да успееш да си представиш, че можеш да живееш без тези лични фундаментални проблеми. Е, и после да го сториш. Да живееш без тях.

Възможно ли е да бъде по-просто, по-лесно?

Яростта е последвана от пещерен страх. От паника. От ужас. Как така ще живееш без тези твои си фундаментални проблеми? Какво ще стане с теб без тях? А ако стане по-лошо? А ако стане още по-нетърпимо? И така нататък.

Ала опитваш. Опитваш, мъчиш се, пак опитваш, още повече се мъчиш. Как така няма да опиташ – ами ако успееш!

Струва ми се, че изложих достатъчно ясно схемата. Подробностите не са много важни.

Казус:

Кой как успява да се впише в подобна схема, ако ѝ повярва и му излезе късметът да му потръгне? Ето кое е единствено важното!

Личният ми опит е извънредно постен. Няколко пъти имах щастието да си представя, че мога да загърбя някои проблеми. Ясно си представих, че мога, и си повярвах. А после действително ги бракувах.

Дали бяха тежки, фундаментални проблеми ли? Не, не бяха. Скромни проблеми бяха, ала все пак многогодишни лични тегоби.

А какво става с тежките ми, с фундаменталните ми проблеми ли? Ами тук са си, живеем си заедно.

Защо тогава пиша тези редове ли?

Понеже вярвам, че при някои събратя схемата на „елементарно спасение” е задействала, ала те си мълчат по една или друга причина. Или поне би могла да задейства, а те не знаят.

Защо да не споделя тогава, ако бих могъл да помогна на някого?

Споделете