Привидни противоречия

: 08 Април 2014

И това е песъчинка от „169”.

Все по-малко ме изумяват две привидни противоречия, които до съвсем скоро ме стъписваха. Слабо разбирах природата им, затова.

Първото и по-важното противоречие: защо страхът от смъртта много често се изразява в страх от живота, дори в отказ от пълноценен живот? Не би ли било логично и естествено страхът от смъртта да ни прави много по-витални, много по-жизнелюбиви – дори до безразсъдство? Нали ни чака смъртта, защо да не си поживеем!

Второто противоречие: защо страхът от живота ражда агресия? Защо страхът от живота по правило ни тласка към агресия, бруталност, безогледност, наглост, простащина или просто към невъзпитана настървеност и настъпателност, вместо да ни води до апатия, бездейственост, мекушавост... Нали второто би било много по-логично и по-човешко?

Днес мога да си отговоря по следния начин. На първото и по-важното противоречие: всичко е едно – живот. Няма смърт. Има единствено вечен и многократен живот, част от който, характерен белег на който, извънредно важна съставка от който е смъртта. Разбираемо, естествено е да се боим от живота, щом се боим от смъртта. Разбираемо, естествено е да се боим от цялото, когато се боим от негова извънредно важна съставка.

На второто противоречие: агресията, бруталността, простащината са другото лице на отказа от живот, породен от страха ни от живота. Разбираемо, естествено е да отказваш да изживееш нещо, когато се боиш от него. Агресията, безогледността, наглостта нямат нищо общо с Божия, с истинския живот и неговото изживяване. Те са маската, ролята, абсурдът, зад които крием страха си от Божия, от истинския живот.

Толкова.

Споделете