Два казуса
- 18 Март 2014
18. Панически казус
Най-често това чувство идва закономерно и ние знаем защо и как. Подготвени сме, страдаме, преодоляваме го, продължаваме да живеем.
Понякога то се промъква потайно и се стоварва върху нас като непосилно бреме, затрупва ни като лавина, оставя ни без дъх, без изход, без надежда. Буквално ни убива. Тогава е особено трудно.
Чувството на безбрежна самота сред многолюдието наоколо. Чувството за липса на доверие към събратята ни. Чувството, че няма спасение и за нас лично, и за хората като цяло – въпреки Голгота. Чувството, че при нас хората всичко все пак е безсмислено, а който каквото ще да приказва, проповядва и изповядва.
Казус:
Какво правим, когато сме загубили вярата си в ближните?
Какво ли не. Вероятно предимно глупости. Мога да споделя аз какво правя, когато не върша глупости.
Както съм си почти убит, а отвътре ми е абсолютно празно, като изключим оная кънтяща в гърдите паника, намирам сили да се довлека до една икона, откъдето Христос ме гледа право в очите. В погледа му няма упрек, липсва обаче и насърчение; няма заплаха, липсва обаче и обещание. Ако успея да издържа на този негов взор повечко, в някакъв момент се сещам, че в неговите всевиждащи очи аз и всички останали хора сме едно; че той не ни дели; че самият той е едно с мен и всички останали хора. Сещам се, че не може да става и дума да съм загубил вярата си в него, а все още не съм загубил напълно и вярата в себе си.
Сещам се за още куп неща – все в това топло логическо убежище на единството.
А след още време осъзнавам, че в гърдите ми не кънти никаква паника.
Пак съм оцелял.
19. Планов казус
Правиш планове за нещо, което предстои, но в по-далечното бъдеще. Нямаш срок кога да го свършиш нещото. И дори си записваш в бележника или в компютъра разни идеи – за нова работа ли ще е, за някаква сериозна домашна промяна ли ще е, за някакъв извънредно важен разговор ли ще е – няма никакво значение. Пишеш точка след точка (или прилежно ги помниш, запаметяваш ги, зазубряш ги), подготвяш се, трупаш увереност, преди да пристъпиш към реализацията на проектите си.
Казус:
Какво може да се случи при такава добра подготовка?
Между безброя варианти познавам от личен опит два крайни.
Единият е да следваш плана си пункт по пункт и дори да го осъществиш без особени разминавания със замисленото – и това става, макар и много рядко.
На срещуположния бряг: идва денят за действие, поглеждаш записките си, правени буквално до вчера… И внезапно осъзнаваш, че нито една от позициите вече не те вълнува, нищо от планираното вече няма значение за теб, нещо се е променило съдбоносно Бог знае защо и Бог знае как – и цялата сграда, проектирана в мозъка ти, не само е рухнала, а просто я няма. От вчера до днес!
Не съм убеден кой от двата крайни варианта ни щади повече. Всеки си знае за себе си.
Споделете
