Нови четири казуса
- 10 Март 2014
Продължавам поредицата от кратки текстове, които нарекох „казуси”. Останалите: в рубриката „Есета”.
14. Докосване
Следващите редове са посветени на едно лично наблюдение. То се отнася за четирилогията на Конкордия (Кора) Евгениевна Антарова „Два живота”. Вече 6-7 години ми е предоставена възможността да следя отблизо как подхождат читателите към романа, който имах щастието да преведа.
Първи том предизвиква възторзи. Вероятно и едно на ум, понеже след него читателите намаляват, макар и почти незабележимо. Допускам, че за някои от тях втори том е дори по-интересен като фабула, но безусловно за всички е по-труден за възприемане. Читателите рязко се стопяват, а останалите са още по-възхитени. Трети том е предизвикателство и интересът продължава да се губи. Възторгът пък преминава в очарование, в преклонение. Тези, които упорстват да прочетат четирилогията до края ѝ, може би не са и половината от започналите с първи том. Четвърти том е откровение и мнозина от ценителите, запознали се с целия роман, скоро се захващат да четат отначало, сиреч от първи том, за да изживеят отново духовната радост. И добре правят.
Сигурно е излишно да го споменавам, ала все пак да го сторя: от първи към четвърти том значимите, удивителните, гениалните – без никакво преувеличение – послания в романа се увеличават в стръмна геометрична прогресия.
Предполагам онази, с която намаляват читателите, е същата по стръмност, но надолу.
Казус:
Странно ли е всичко това? Нелепо ли е всичко това? Печално ли е всичко това?
Защо да е странно? Защо да е нелепо? Защо да е печално? И в живота е точно така. Колкото по-трудни и предизвикателни са уроците ни, толкова повече не искаме да ги учим или нямаме капацитет да ги учим. Винаги предпочитаме по-лесното, по-обикновеното, по-познатото, по-достъпното…
Винаги ли? О, не, не, разбира се, че не е винаги! Обобщението е абсолютно погрешно. Макар и рядко, изборът ни пада и върху трудното, необичайното, неизвестното, уж недостижимото…
И тогава ние едва-едва се докосваме до истинското познание какъв е смисълът на съществуването ни под Божието небе.
15. Санитарен казус
Този казус не е посветен единствено на политици, журналисти, чиновници, както би могло да се стори на някого. Дума да не става! Посветен е на „представителна извадка” от всинца ни.
Казус:
Какво се получава, когато си подлога, а не съзнаваш, че си подлога, макар че би трябвало лесно да го осъзнаваш; когато дори и през ум не ти минава, че би могъл да си подлога, а би следвало да ти минава, и то постоянно, понеже си? Какви са плодовете на труда ти, когато си тъкмо такава несъобразителна подлога, а такива едни разсеяни и завеяни са вероятно 99 процента от подлогите?
Комедия се получава, комедия са плодовете на труда им, ще отвърнат повечето хора и ще бъдат съвършено прави. При това много добра комедия, много смешна комедия. Хем смешна обаче, хем и поучителна. Накратко – Шекспир, та и отгоре!
Ех, де да беше само смешното!...
За жалост най-често не става така. За жалост най-често си имаме работа с другото лице на Шекспировото наследство. Мрак и ужас е най-често продукцията на подлогите. Нещастия, беди, разруха, престъпност и нерядко смърт, смърт, смърт. Няма зло през хилядолетията, което да не е сторено с гнусната подкрепа и/или при непосредственото участие на всякакъв тип и вид подлоги, които по правило никога не съобразяват или пропускат да забележат, че са подлоги. И така е по всички ширини и дължини на земното кълбо и при всички цивилизации и раси.
Ще рече, имало ли е и има ли трагедия някъде, подлогите са най-малко дълбоко замесени, ако не са преките извършители. И 99 процента от тях все не успяват някак си да разумеят какво представляват!
А иначе са наистина комично смешни, дяволите да ги вземат!
Исках да кажа – дяволите да ни вземат с цялата ни „представителна извадка”!
16. Благодат
Стена. Лавици. Икони по стената. Снимки навсякъде и на стената, и по лавиците. Корици на любими книги.
Казус:
Има ли нещо общо слънцето с подредбата в кабинета ви?
И още как! Ако слънцето грее върху иконите, снимките и лицевите корици на книгите, те сякаш оживяват. Буквално. Що се отнася до моята стена, зиме това се случва някъде между девет и половина до към единадесет часа. Страхотно е.
Ако е мрачно или още по-зле – мрачно и мъгливо, тогава е съвсем различно. Не, не е унило само по себе си, не е тъжно, не е безнадеждно само по себе си; просто е сиво и тази сивота попива и в иконите, снимките, кориците на книгите. И ги променя понякога до неузнаваемост. До сива неузнаваемост. И не е страхотно насаме с тази сива неузнаваемост. А е страшно, и то не само понякога.
Това е. Щеше ми се само да споделя, че заглежда ли се човек по-често към домашните си приятели по стените и лавиците, започва и по-добре да оценява каква благодат е слънчевото време.
17. Негоднически казус с малко праведно-угоднически привкус накрая
Щрих от всекидневието ни. Постоянен, натрапчив, доста досаден, меко казано, щрих.
Двама публично известни негодници се карат публично. Четирима публично известни негодници се карат публично по двойки. Шестима публично известни негодници се карат публично – и пак по двойки. Всеки ден. Включително събота и неделя. Ние сме богата на негодници страна: при нас поне петдесет двойки публично известни негодници се карат публично във всеки един момент.
Забележка: не броим (именно защото са неизброими) свадите извън ненавиждащите се двойки, безбройните и безкрайните свади между групи, котерии, банди, мафии, партии…
И така – двойките. Поне мен най-много ме впечатлява фактът, че всеки негодник от всяка двойка врагове твърде често говори истината за противника си. Гадна, гнусна, долна, низка материя, но истина, истина, същинската истина. Всяка дума тежи на мястото си, защото е истина. Проверена истина. А ти я поднасят – винаги и без изключение! – професионални демагози и опитни лъжци. Сиреч – негодници.
Казус:
Какво изпитваме, докато слушаме нелицеприятната за всеки от публично известните негодници истина?
Погнуса и отврат най-вече. Възмущение също така, гняв. Потрес от мащабите на човешките ни възможности да творим зло. И все подобни чувства.
Но и удовлетворение. Когато чува истината – каквато и да е тя, всеки нормален човек винаги изпитва и задоволство покрай останалите си чувства. Дори и гласът, който я произнася светата истина, да е на публичен негодник. Винаги е добре да се дава глас на истината. Дори и гласът да е на професионален демагог и опитен лъжец.
Което не означава, пази Боже, че препоръчвам да се слушат взаимните ругателства (чрез истината за всеки от тях!) на публично известните негодници. Истината говори и чрез толкова праведни люде – защо да не чуем тях? А и тяхната истина е от съвсем друг порядък. Тя е годна, ако мога така да се изразя. Няма и как да е иначе, понеже праведните люде са Божи угодници.
Споделете
