Привечер

: 07 Март 2014

Младежът е на четири години и девет месеца. Моята отговорност е да го прибирам от детската градина. Разхождаме се, разговаряме за нещата от живота.

- Дядо, откъде З. знае връбски?

З. е едно от усмихнатите момичета, които го гледат в детската градина.

- Тя знае сръбски! – учудвам се аз.

- Не сръбски, а връбски, дядо!

Младежът чака, топлата му ръчица в моята, крачим бавно, а аз се опитвам да съобразя. Ала не ми стига интелигентност.

- Я ми разкажи по-подробно! – предавам се.

- Ами тя ни казва, че едно врабче ѝ пошушвало какви бели сме направили, когато я няма.

- А, този връбски – промърморвам, стараейки се да остана сериозен.

- Учила ли го е, дядо?

- Не ми се вярва. Не съм чувал някъде да се изучава връбски. Може пък просто да го разбира някак си.

Мълчание. „Цар Самуил” е тиха улица и чувам как мозъчето му бръмчи от напрежение.

- Сигурно врабчето знае български! – произнася победоносно младежът, видимо успокоен.

- И на мен ми се струва по-вероятно – съгласявам се веднага. – Съвсем нормално е българските врабчета да знаят български.

- Знаят, знаят, дядо!

Консенсус. Въпросът е решен. Проблемът е приключен.

Отговорността често бива и удоволствие.

……………………

След сто метра.

- Дядо, снощи си намерих ума!

- Моля?

- Нали си бях загубил ума!

- Я виж ти! – казвам заинтригуван.

За около седмица младежът си бе загубил ума и все не можеше да си спомни нито една от поразиите и глупостите, които върши в детската градина. Нито една. И понеже характерът е корав, никакви увещания не могат да пробият тази внезапна и твърде ранна амнезия.

- И как стана? – подхвърлям.

- Ами снощи, докато мама и татко ме разпитваха за детската, изведнъж нещо ми стана в главата и умът ми се върна. Спомних си всичките пъти, когато не слушах. Всичките мога да ги разкажа, дядо!

- Всичките глупости?

- Да.

- Разказва ли ти се?

- Не – отсича умно младежът.

- И на мен не ми се слуша – кимам.

„За втори път” – добавям наум.

Понеже и аз си имам врабчета, които говорят български.