Привечер
- 07 Март 2014
Младежът е на четири години и девет месеца. Моята отговорност е да го прибирам от детската градина. Разхождаме се, разговаряме за нещата от живота.
- Дядо, откъде З. знае връбски?
З. е едно от усмихнатите момичета, които го гледат в детската градина.
- Тя знае сръбски! – учудвам се аз.
- Не сръбски, а връбски, дядо!
Младежът чака, топлата му ръчица в моята, крачим бавно, а аз се опитвам да съобразя. Ала не ми стига интелигентност.
- Я ми разкажи по-подробно! – предавам се.
- Ами тя ни казва, че едно врабче ѝ пошушвало какви бели сме направили, когато я няма.
- А, този връбски – промърморвам, стараейки се да остана сериозен.
- Учила ли го е, дядо?
- Не ми се вярва. Не съм чувал някъде да се изучава връбски. Може пък просто да го разбира някак си.
Мълчание. „Цар Самуил” е тиха улица и чувам как мозъчето му бръмчи от напрежение.
- Сигурно врабчето знае български! – произнася победоносно младежът, видимо успокоен.
- И на мен ми се струва по-вероятно – съгласявам се веднага. – Съвсем нормално е българските врабчета да знаят български.
- Знаят, знаят, дядо!
Консенсус. Въпросът е решен. Проблемът е приключен.
Отговорността често бива и удоволствие.
……………………
След сто метра.
- Дядо, снощи си намерих ума!
- Моля?
- Нали си бях загубил ума!
- Я виж ти! – казвам заинтригуван.
За около седмица младежът си бе загубил ума и все не можеше да си спомни нито една от поразиите и глупостите, които върши в детската градина. Нито една. И понеже характерът е корав, никакви увещания не могат да пробият тази внезапна и твърде ранна амнезия.
- И как стана? – подхвърлям.
- Ами снощи, докато мама и татко ме разпитваха за детската, изведнъж нещо ми стана в главата и умът ми се върна. Спомних си всичките пъти, когато не слушах. Всичките мога да ги разкажа, дядо!
- Всичките глупости?
- Да.
- Разказва ли ти се?
- Не – отсича умно младежът.
- И на мен не ми се слуша – кимам.
„За втори път” – добавям наум.
Понеже и аз си имам врабчета, които говорят български.