И още три казуса
- 10 Февруари 2014
7. Симпатичен казус
Как ме мъчи всеки ден
тоз въпрос трагичен –
хем да бъда откровен
хем да бъда симпатичен.
Това изповядва Радой Ралин.
Казус:
Има ли изход от тази „трагедия”? Или да махна кавичките?
Разбира се, че има. Нужна е една-единствена стъпка, и то не особено трудна. Просто трябва да се замислим – не е кой знае каква драматична стъпка.
Замислим ли се, не би следвало да ни отнеме много време, за да проумеем, че когато иде реч за откровеността, честността, почтеността, порядъчността, доблестта, смелостта и т.н., е необходимо да бъдем симпатични единствено на себе си. Да си автосимпатизираме, така да се каже, когато ни се налага да бъдем откровени.
Безспорният факт, че почти всички ние почти винаги постъпваме тъкмо наопаки, говори недвусмислено чия симпатия предпочитаме: чуждата или собствената си. А после се чудим къде се е дянало самоуважението ни.
8 . Граничен казус
Стой! Заковаваш на място.
Стой, не мърдай! Стоиш, не мърдаш.
Стой, горе ръцете! Стоиш, вдигаш ръце.
Стой, ще стрелям!
Казус:
Как е възможно да постъпиш при последната команда-заплаха, ако ти си преследваният?
№1. Спираш, стоиш, а те идват, прибират те и отново си неволник.
№2. Спираш, стоиш, а те се прицелват хубавичко и както любезно са те предупредили, стрелят. При това съвсем точно с такава удобна мишена. Звучи като шега, ала историята познава „шеговития” случай №2 в безчет летални повторения.
№3. Не спираш, бягаш, а те се прицелват хубавичко и както любезно са те предупредили, стрелят. При това съвсем точно, макар и с такава неудобна мишена.
№4. Не спираш, бягаш, а те се прицелват хубавичко и както любезно са те предупредили, стрелят. Ала неточно. И ти си свободен.
Някак натрапчиво излиза очевидният извод, че за предпочитане са вариантите №№3-4 пред вариантите №№1-2. Но мнозина, мнозина предпочитат да спрат, макар че условната смъртност и при двата случая е 50%. Защо? Нямам друг отговор освен този: при мнозина, мнозина радостта, тръпката, опиянението от така близката свобода не могат да превъзмогнат ужаса от смъртоносния куршум в гърба. И ако някой „смелчага” се кани да хвърли камък по хората, избрали да се надяват на вариант №1, нека въпросният добре да си представи той лично как би постъпил на тяхно място.
А сега да идем далеч от границите на някои азиатско-карибски държави (границите в буквалния смисъл) и да разширим границите на разсъжденията си. Само за малко. Ако мислено заменим спирането, стоенето ни на място с отказ от съпротива, а бягството си заменим с борба, с открита, честна борба за собственото ни самоутвърждаване; ако вместо преследвачите си представим тежките проблеми, с които се борим; ако се абстрахираме от стрелбите и най-вече от „леталния изход” – не е ли всяка наша житейска битка някъде в рамките на №№1-4?
И резултатите от всяка наша житейска битка ще трябва да са някъде там.
9. Любимците
При слабите умове неотвратимата последователност на нещата е следната: поради някакви причини и по някакъв начин, които в случая не ни интересуват, гражданинът (гражданката) се превръща в популярна личност (политика, телевизия, шоубизнес, кино, спорт и т.н.); сетне неусетно се превръща в любима на мнозина личност, каквото и да означава „любима”; следва кратко или многогодишно разпищолване на „любимия образ”, но в рамките на публично приетите у нас норми за адекватност при разпищолване; после – първи наченки на неадекватност в разпищолването; следват множество свидетелства за неадекватност; нов тежък етап – пълна неадекватност; тежки форми на обидчивост, на арогантност, на агресия; тотално разлюбване от страна на „масите”; залез и смърт (понякога в буквалния смисъл) на любимеца.
Казус:
Може ли да се предотврати крахът? Може ли да се помогне на разпищолилия се самозабравил се слабоумник?
Не. Не може. И никога няма да може. Слабият ум затова е слаб, защото не е способен да реагира адекватно нито на всенародната популярност и даже любов, колкото и те да са условни, нито още по-малко на всенародната забрава и даже омраза, колкото и те да са логични или пък ирационални. Слабият ум изгаря и в при двете крайности, а в златната среда между началото и края познава само едно поведение – разпищолването. Слабият ум затова е слаб, защото не може да понесе нито славата, нито забвението; нито харесването, нито нехаресването. Слабият ум е все още на полуживотинско ниво и затова или радостно маха с опашка, джафка щастливо и жизнерадостно подскача да захапе подадения му край на пръчката, оръфана от толкова много помияри преди него, или скимти обидено, лиже си раните и в тежка депресия гледа господарите си (или съдбата) с насълзени, печални, неразбиращи очи.
Прочее, ако симпатизирате на някого със слаб ум, никога не го издигайте прекалено нависоко – никакво добро няма да му сторите, а само ще навредите и на без това тромавата му еволюция.
Споделете
