Три казуса

: 28 Януари 2014

1. Дебат по време на чума

Как постъпва човек, доведен до ръба на бездната заради постоянни унижения и гаври с достойнството му? Отговорът е повече от ясен. Понеже човекът вече няма какво да губи, там – на ръба на бездната – гадориите са крайно оголени, той се извръща и с отчаяна ярост се хвърля срещу онези, които са мачкали живота му. Понякога дори печели, когато се оказва, че потисниците му са страхливи негодници. По-често те го изхвърлят в бездната, но пък човекът загива с чест и достойнство.

Казус:

Как постъпва народ, доведен до ръба на бездната заради постоянни унижения и гаври с достойнството му? Отговорът сякаш пак е повече от ясен, ама не е ясен – аналогията ни подвежда. При народите е по-сложно, нещата следва да се разделят.

От една страна, ако е някакъв народ по принцип – тогава е едно; и с ръка на сърцето можем да кажем, че народите постъпват като отделния човек в такива съдбоносни ситуации.

От друга страна, ако е отделно взет народ, и то особено някой съвсем отделно взет народ – тогава е друга работа. Тогава отговорът ще бъде така добър да поизчака. Въпросният отделно взет народ – дори и на самия ръб на бездната – ще предпочете да проведе дискусия и да организира широк обществен дебат, преди да се хвърли на сляпо в битка за оцеляването си. Всеки ще се съгласи, че има над какво да се дискутира и дебатира даже в такъв ужасяващ момент. Ето само някои опорни точки за изясняване:

№1: що е все пак унижение и има ли то почва в живота на отделно взетия народ;

№2: що е гавра и какви са параметрите ѝ при един съвременен прочит;

№3: що е човешко достойнство и какъв е публичният консенсус за критериите, по които съдим, че то е погазено;

№4: що е ръб на бездната и има ли обществено съгласие, че това, което виждаме в краката си, е точно ръбът, а онова бездънното е точно бездната.

Не искам да бъда грешно разбран: въпросният отделно взет народ има желание да живее свободно, без унижения и гаври, но пък и не иска да рискува с една непредвидима битка за собственото си съществуване, без да си е изяснил добре ситуацията, понеже го е страх да не се мине. Пък и не обича този народ да се бори на сляпо, пък дори да иде реч за собственото му съществуване. Затова и народът начева разгорещения дебат по точки №№1-4, ала не успява да го довърши…

Какво прави историята в такива случаи? Рано или късно, но по-често рано-рано, тя идва с метлата – там на ръба на бездната, надвесва се надолу, въздъхва с болка, но и със сдържано смирение, каквото и ѝ се полага на историята, и се заема да си свърши работата: премита около лобното място, събира с лопатка откъртените камъчета от самия ръб, та да не личи какво се е случило, събира грижливо в чувал парчета от дрешки, от покъщнина, разпилените банкноти, тук-там стърчащите дрипи от съвест и разхвърлените навсякъде остатъци от онези другите неща, противоположните на съвестта, завързва чувала и го отнася в склада си.

С което и казусът е приключен.

2. Божи казус

Кое е най-върховното физическо изживяване? То се знае – хубавият секс. За да е хубав сексът, трябва ли партньорите да се харесват, освен да се привличат на чисто телесно ниво? Е, чудесно ще е. А какъв ще е сексът, ако любовниците се обичат? О, тогава е фантастичен! Какво е нужно, за да се обикнат двама души? Какво ли не, но на първо място да се срещнат все пак. Случайно ли се срещат хората, които ще се влюбят страстно и дълбоко, да не говорим за ония, дето ще се обичат, докато смъртта ги раздели? Разбира се, че не е случайно. И как се разбира? Чрез сърцето, разбира се. (Ако сте атеист, може да пропуснете продължението.) Кой ги среща тогава щастливците? Съдбите им. А кой се договаря съдбите им да се пресекат. Душите им, няма кой друг, понеже физическите тела на двойката няма как да се договорят да се срещнат, преди да се срещнат. Къде се договарят душите на двамата за съдбите си? Интересен въпрос. И още по-важно – кога се договарят? Също интересен въпрос. Някъде и някога извън нашите земни измерения ще трябва да стават тези вълшебства. И какви са тези чудни и чудесни измерения, където обитават душите? Кой ги е създал тези измерения? И кой е създал душите? И кой ги е създал такива, че да вършат своите прекрасни дела?

И ето че неусетно се озовахме в нозете на Бога.

Кое е най-върховното духовно изживяване? Лично аз не мога да отговоря еднозначно. Ала безспорно задушевният разговор с умен човек е такова изживяване. (Да си спомним какво казва по този въпрос Булгаков в „Майстора и Маргарита”.) Също безспорно – и насладата от прочетен хубав текст. Също безспорно – и удовлетворението от проникновен размисъл, довел ни до някакви нови висини на познанието. И още много все такива блаженства. Как преценяваме, че един човек, който говори почти същото като друг човек, е умен, а другият не е? Как преценяваме, че един текст е хубав, а друг не е, въпреки че и в двата са използвани почти едни и същи глаголи, съществителни, прилагателни, наречия, предлози? Как преценяваме, че един наш размисъл е проникновен, а друг е най-тривиален? Как разпознаваме, че сме зърнали нова висина от познанието? Къде е разположена способността ни да различаваме? Как да опиша с думи ценностния си апарат? Кое ни дава безпогрешното усещане – толкова рядко за жалост, че сме на прага на върховно духовно изживяване?

И ето че пак неусетно се озовахме в нозете на Бога.

Казус:

Има ли логическа верига, която да не води до Бог? Има ли област от живота, която да не води до Бог? Има ли каквото и да е в живота – прашинка, океан или вселена, – през което и чрез което да не идеш при Бог с най-минимално мисловно усилие?

Не, няма. И не може да има. Понеже Бог е всичко.

3. Породов казус

Съществува твърде, ама страшно твърде разпространена порода човеци. Да ги наречем (само за прегледност) самомнителни многознайковци.

По-прибързаните биха заявили, че тя се среща най-често сред интелектуалците. Ако някой знае що е това интелектуалец, може и да се съгласи. Аз обаче съветвам да не се изказваме неподготвени. Моите скромни, но дългогодишни наблюдения разпределят породата самомнителен многознайковец из всички кътчета на обществото. Ех, какви представители на тази порода съм срещал и сред най-обикновени работници, и на село, и между военните и полицаите, навсякъде. Тъй като интелектуалците (що е то?) са най-шумни, най-кресливи, най-много говорят и пишат, показват ги постоянно „по телевизора”, хората остават с погрешно впечатление. А не е справедливо към останалата армия от самомнителни многознайковци.

Породата се дели най-грубо на две подгрупи: по-кротки, по-тихи (заради характера им) и настъпателни, агресивни, нахални, арогантни, нагли. Няма спасение и от двете подгрупи, макар че първата, разбира се, е за предпочитане при лично общуване.

Казус: Има ли лечение от болестта „самомнително многознайство”?

Ако приемем Омир за някакъв знак във времето, то вече десет хиляди години човечеството не е намерило универсален цяр да се справи със собствената си напаст. Казвам напаст, понеже не ми се вярва да има вменяем човек, навършил две години и не бидейки глухоням, поне няколко пъти в живота си да не е бил в ролята на самомнителен многознайковец. Та надеждно лекарство няма, пък и не ми изглежда скоро да бъде открито.

Ето какво помага, но не винаги. Ето какво помага, но трябва да сме райски упорити и в постоянно будно внимание към вътрешните си самомнително-многознайски подбуди. У всички, всички, всички нас живее един гнусен бацил, гад, бяс, дявол същи, който и ни подбужда час по час към самомнителното многознайство. Името на това пъклено изчадие е „аз”. В борбата с него помага само смирението.

И пак да напомня – не става винаги, не се случва задължително, не е правило. Особено ако не сме в постоянно будно внимание към вътрешните си аз-ови подбуди.

Споделете