Милите те
- 21 Януари 2014
Милият януари. Приземната стая с решетестия прозорец. Потъналият в сняг двор, докато го гледаш отдолу нагоре. Тихо. Бяло. Само печката бумти. Баба и дядо.
Милият февруари. Гората мълчаливо следи стъпките ти през ланшната шума. Тук-там – мънички преспи с тънки корици отгоре. В ниското вече бълбука поточе. Опияняващото усещане за обнова, за ритъм, за живот.
Милият март. Едно ново момиче с най-сияещата усмивка на света. С тънки пръсти, с тънки длани, с тънки китки. И с големи сияещи очи, излъчващи доверие. Едно ново момиче, което с годините ще се превърне в твоето старо и все така ново момиче.
Милият април. Паркът, алпинеумът, група от десетина 18-годишни деца, които скоро ще станат възрастни. Обещания, вричания, клетви. И мечти, мечти. А отгоре беснеят лудналите птици.
Милият май. Дефилето, парният локомотив весело пъшка, докато гони извивките на Искъра. На всеки завой очите на десетки и десетки деца са вторачени в омагьосващия шемет на колелата му, боядисани в бяло и червено. Предстои поредното най-дълго лято от Сътворението насам.
Милият юни. Зеленото на гората. Онова свежо, нежно, сякаш прахообразно зелено от май вече се е загубило, а на негово място царства наситено-, гъсто-, тъмнозеленото, което обещава прохлада и мека, деликатна защита през дългите самотни разходки.
Милият юли. Крайбрежната алея. От време на време преминават накичени файтони, зад тях морето едва-едва приплясва в предвечерния сумрак. Маса за двама на терасата на уютния ресторант. Сухо бяло мартини. Истинско.
Милият август. Родопа. Долината, закътала селото в диплите си. Отсреща, на юг, се извисява връх Модър. Едно 2-3-годишно дете тича с всички сили по поляната, учудените му очи блестят от неочакваното щастие. „Тате! Тате!” – кънти над долината.
Милият септември. Старият красив Созопол. Старата къща на потомствените рибари. Вечер. Синът току-що се е върнал от плаване до Кейптаун, Южна Африка. Хазяите вече заспиват, наемателите и те вече заспиват. В ранната нощ внезапно еква най-новият албум на Ролинг Стоунс, току-що донесен от Кейптаун, Южна Африка. Скачаш до отворения прозорец, скимтиш, трепериш от радост, от възхита, от възторг. Буквално полудяваш от възторг.
Милият октомври. Цветовете на планината. За някои от тях човекът не е измислил думи. А горе на празното място – огненочервените листа на дивата круша. Красиво е до прималяване на сърцето.
Милият ноември. Уютната, отдавна изчезнала улица на един уютен, отдавна изчезнал град. Вечерна гълчава, бедно, но прилично облечени хора, усмивки, притеснения, разочарования. Навсякъде наоколо се носи изпълненият с надежда въпрос: „Повече билети?” А до първия звънец остават броени минути.
Милият декември. Всичко вече е зад гърба ти. Пак. И магазините с опашките, и списъкът с подаръците, и припряността, и лудницата. И неизменната неувереност и досадата, че вероятно не си купил най-хубавата елха. Пак. И връткането ти из кухнята уж за да помагаш, а всъщност да се пречкаш, и украсяването на елхата, и поставянето на пакетите отдолу. Всичко вече е зад гърба ти. Пак. Отпред е само Той. Остава ти единствено да дочакаш да се роди. Пак.
Милите, милите, милите те.
Слава тебе, Господи, благодаря ти, Господи, че ни дари с тези дванадесет красавци!
Споделете
