Богове и хора

08 Октомври 2013

От „169”.

Когато отлагаме днешната неотложна работа за утре, ние го правим, защото смятаме, че сме безсмъртни. Дълбоко в себе си, най-често неосъзнато и неразумно, но така смятаме. Иначе щяхме ли да я отложим? Значи, ние се смятаме за богове. Безсмъртни богове.

Да направим пауза? Да размислим, да асимилираме по-бавничко написаното? Добре.

Е, как е при вас? При мен е все същото. Размислих, асимилирах, ала все така не виждам никакъв разлом в логиката. Да, ние, няколко милиарда души, всеки Божи ден отлагаме днешната работа за утре или за още по-нататък, понеже приемаме себе си за безсмъртни богове.

Чудесно! Точно тъй е. Точно такива сме. Бива ли да се шокираме от очевидното?

Защо обаче не се възприемаме като богове, когато трябва да свършим нещо трудно, нещо мъчително, нещо съсипващо, но благословено? Без значение кога ще трябва да го сторим – днес, утре или след месец! Защо тогава не подхождаме като Бог Всемогъщи – без страх, с воля и любов? Защо дори се отказваме да си мръднем пръста, предварително уверени, че ще се издъним? Защо избираме лесния път, позорното решение? Нали дълбоко-дълбоко у себе си крием своето себепознание като богове?

Или това самопознание ни е необходимо само при други случаи? Да речем, когато отлагаме днешната неотложна работа за утре.

• < Предишна
• Следваща >