13 септември 2012
- 13 Септември 2013
Следващата седмица ще публикувам в писателския си сайт новата си книга „169”. Има и подзаглавие: „169 песъчинки от дневника на един методичен записвач на възторзи и тревоги”, което напълно представя, струва ми се, и краткостта на текстовете, и съдържанието им. Ще кача лесно достъпни за четене формати, имах случай вече да спомена – безплатни.
По-долу е още една от песъчинките, писана на днешния ден преди една година.
Много неща преживях това лято. Много нови места видях, запознах се с нови хора. Беше доста разнообразно лято за разлика от някои други лета. И доста дълго ми се стори. Като детско лято сякаш.
А после всичко си отиде на мястото. Дойде 13 септември. Подухна ветрецът, листата в селския ми двор взеха да се въргалят, тревата изгоряла, небето избледняло, есента вика отвсякъде – здрасти, ето ме, идвам! Нищо че е топло, необичайно топло за септември. Да, всичко си отиде на мястото. Винаги когато есента дойде, усещането ми е едно и също: лятото никога не е достатъчно дълго. Особено пък на 13 септември. Моето поколение е дълбоко, съдбовно свързано с тази дата. Това е денят, когато парният локомотив пафкаше по Искърското дефиле и връщаше хиляди деца в София за новата учебна година. И още много парни локомотиви пафкаха из страната и връщаха десетки хиляди деца по градовете. Моят парен локомотив теглеше 22 вагона, претъпкани с народ. Толкова бяха, помня добре, броях ги на завоите. А понякога вагоните бяха и повече от 22, та прикачваха още един парен локомотив отзад, за да бута дългата стотици метри композиция и да помага на събрата си отпред. И това го помня добре. Че такава гледка забравя ли се! На 13 септември лятото никога не беше достатъчно дълго. Такива и си останаха летата ни – дълги и безкрайни, докато ги изживявахме в игри и безгрижие; и кратки, мимолетни – на 13 септември. Така е и досега. Поне при мен и при мнозина от моето поколение.
О, такава тъга има в есента…
От друга страна, предусещането за есента и зимата е толкова приятно. Нали? Семейството се събира, идват дните не само на празниците, но и на семейните сбирки, на уюта, на всекидневието, идват седем-осем месеца на ежедневен ритъм. Ритъмът, който ни дава сигурността и спокойствието, тишината и мира в душата.
Ала всички или почти всички чакаме лятото с нетърпение. И с упование. Каквото и да означава упование за всеки един от нас.
Споделете
