Август
- 12 Август 2013
И този августовски спомен е част от бъдещата ми книга, която ще види бял свят наесен. Може би е редно пак да спомена, че всички тези текстове са писани от края на август 2010 г. до април-май 2013-а.
В началото на месеца ходех до църковния двор към девет и петнайсет. Тъкмо се стъмваше напълно. Сядах на пейката до входа на малката черквица, облягах глава на топлия каменен зид и дълго се молех. От „Отче наш” до най-подробни лелеяни копнежи. Молитвата ми обаче не е точно молитва, а по-скоро благодарност към Христос Бог за всичко. Включително и за все още неосъществените ми копнежи. Молех се сред пълното вечерно безмълвие, ако изключим сладкия хор на щурците. Най-много кола да мине по улицата по-долу, но ти не я чуваш, молиш се.
От нищо не те е страх. Освен от обичайните неща.
Дворът предразполага към размисъл. Великолепен, истински църковен двор. Тревата е още зелена. Върхарите на стария чинар, разтроен на три огромни ствола, потрепват над трите камбани. Отдолу под тях – цветя, здравец. Светло е: електрическият стълб в средата на двора е висок, циментов, държавен електрически стълб с две неонови лампи, които работят и двете. Ей Богу! Под стълба отец Васил служеше своята Великденска служба. Впрочем… Това и още много съм го описал в книгата си „Извънвремието”. Нови са чешмичката с ангелчето, което подпира миниатюрната мивчица. А може и да е само момченце, ала аз предпочитам да го виждам като ангелче. Ново е малкото ламаринено навесче над стенописа на Св. Николай над вратата към храма. Нови са и двата еъркондишъна. Но и те някак се вписват в тишината, в покоя, в благодатта.
От нищо не те е страх. Освен от обичайните неща.
Шумовете в църквата зад гърба ми се появиха внезапно и продължиха три вечери. Появяваха се, след като приключех с молитвата си. В началото ми заприлича на мишка. После нещо сякаш скочи и тупна меко на пода. Сетне като че някакви стъпки. Сетне някой сякаш свали нещо метално или нещо ламаринено отнякъде. Не шумно – напротив. Нещо проскърца, ама леко.
Странно, но не ме е страх. Ставам, пейката ми е разположена между заключената врата на храма и първото прозорче. Поглеждам през прозорчето – нищо не се вижда, само вазата с цветя върху масата. Отивам до второто прозорче – и там нищо. Третото е при амвона: там малко потрепервам, ала не от уплах, а от изненада. Зад стъклото с решетката поп Васил гледа от портрета си. Не, не гледа мен, гледа напред от масата край амвона. Като жив е в августовската вечерна тишина.
Не ме е страх. От нищо не ме е страх. Освен от обичайните неща.
Връщам се на пейката, облягам пак глава на топлата черковна каменна стена. Зад нея онова продължава едва чуто да шуми, да тупка, да скърца. Едва-едва, съвсем приглушено.
Не ме е страх. Вътре не може да е нещо лошо. Бог е там зад теб. И навсякъде. Който и да е вътре – не може да е лош. Каквото и да е вътре – не може да е лошо. Бог е там с него.
Кой е вътре? Може пък да са ангели?
Сигурно са мишки и плъхове, би казал някой безбожник. Сигурно са мишки и плъхове, освен ако не са, бих казал аз.
Нощ, августовско небе тъкмо след пълнолуние, звезди, звезди – да се побъркаш.
Не ме е страх. Не ме е страх от нищо. От какво да ме е страх освен от обичайните неща?
Извън обичайните неща единствено от змиите може би малко ме е страх. Лекичко. Всеки път надниквам под пейката, където чудесно се вижда заради ярката светлина откъм стълба, оглеждам тревата и чак тогава протягам крака в нея. Не бих казал дори, че е страх, но внимавам. Когато се моля с отворени очи, пак внимавам с някакво ъгълче на съзнанието си.
На четвъртата вечер шумовете в храма не се появиха. Приключих с молитвата си, седях и си мислех каквото си мислех. Откъм здравеца под камбаните се разнесе тихо грухтене, сякаш милият ми приятел искаше да ме предупреди да не се стресна, когато листата на здравеца се размърдат досами краката ми, листата се размърдаха и в тревата пропълзя таралеж колкото средно голям патладжан. Бог знае защо тъкмо на патладжан го оприличих. Спря до краката ми и там си остана поне петнайсет минути.
Господ обича да се шегува.
Вече действително от нищо не ме беше страх. Освен от обичайните неща.
Не мърдах, за да не го безпокоя. И ежко не мърдаше. Сетне се размърда, обърна се и бързо-бързо се прибра в леговището си под камбаните.
На следващата вечер църквата отзад пак мълчеше. Пет минути след края на молитвата ми ежко се появи изпод здравеца и най-спокойно взе да пасе трева в краката ми. Попасе, напасе се и си отиде. Здравецът едва-едва помръдваше, докато той си легне, където си лягаше.
На третата вечер таралежът не се появи. Нито пък по-късно. Шумовете в църквата престанаха и те. Вечер след вечер – нищо. Тишина. Мир. Благодат.
С намаляването на деня започнах да ходя по-рано, към девет часа.
Всяка вечер „заварвах” момче да играе футбол с баща си някъде вдясно от църковния зид. Да, по тъмно. В девет вечерта е почти съвсем тъмно. Молех се и ги чувах как се смеят, как си приказват. Всяка вечер около девет и десет прибираха момчето. То протестираше, но вяло, защото вероятно бе уморено и му се спеше. Тъкмо привършвах с молитвата си. Гласовете им изобщо не ми пречеха да се моля. Сетне гласовете им секваха и настъпваше пълното безмълвие, ако изключим сладкия хор на щурците.
Точно в девет и половина си тръгвах към къщи. Гледах звездите. Всяка вечер в девет и тридесет и две над планината се появяваха жълтите светлини на самолета, който бързо пореше на северозапад през съзвездие „Дракон”. А може би не беше „Дракон”, не съм сигурен.
Всяка вечер гледах Млечния път. Не, няма и да си помисля да описвам звездното небе в края на август при новолуние, разсечено от Млечния път. Който иска – нека опита да го опише. Ако иска, нека опита да опише и Бог.
Сетне се прибирах, четях и заспивах.
От нищо не ме беше страх. Освен от обичайните неща.
Споделете
