Безличните глаголи в българския език
- 22 Юли 2013
Няколко месеца след написването на печалните ми размисли, които озаглавих „Минало неопределено време” и които посветих на дистанцирането от собствените ни избори и дори от собствения ни живот, чух нещо покъртително в централните новини на една от най-гледаните национални телевизии. Ала преди да цитирам нещото и да приключа, нека надзърнем в класическия труд на стария мъдър професор Любомир Андрейчин, корифей на българския език и учител на поколения филолози. Ето какво пише проф. Андрейчин в своята „Основна българска граматика” за безличните глаголи в нашия език:
„Б е з л и ч н и глаголи са ония, при които не може да се посочи някаква същина като глаголно лице. Такива са главно:
1. Глаголи, означаващи природни явления: съмва се, мръква се, гърми […]
2. Глаголи, означаващи душевни и телесни състояния: причернее ми, прилошее ми, докривее ми […]
Въпросът за безличните глаголи не е толкова въпрос лексикален, засягащ делението на глаголите, колкото въпрос функционален – засягащ тяхната употреба. В определени случаи всеки глагол може да бъде употребен в безличен смисъл, т. е. без да се свързва в дадения случай с определено действащо лице. По-главните от тия случаи са следните:
а) Безлична употреба на глаголи като има, няма, може, изглежда […]
б) Безлична употреба на възвратната форма на глаголите: тук не с е п у ш и, не бива д а с е г о в о р и […]”
Както споменах, мъдър човек беше покойният професор Любомир Андрейчин. Съвършено правилно отбелязва функционалната роля при употребата на безличните глаголи. Съвършено правилно отбелязва и че „в определени случаи всеки глагол може да бъде употребен в безличен смисъл”.
Един такъв глагол е „изпитвам”.
А сега вече можем да се върнем в централните новини на една от най-гледаните национални телевизии и да чуем мнението на симпатичен около 35-годишен мъж за скромния ни военен парад. Денят е 6-и май, годината – 2011-а. Цитирам абсолютно точно мнението на човека, понеже веднага си го записах.
„В мене се изпитва чувство на гордост, че съм българин.”
А ето и как той произнесе тази изумителна фраза:
„В мене (пауза) се изпитва (пауза) чувство на гордост (пауза), че съм българин.”
Ако се позовем на проф. Андрейчин, симпатичният около 35-годишен мъж отказа „да посочи някаква същина като глаголно лице”. Сиреч отказа на себе си правото лично да изпита въпросното чувство на гордост.
Не знам какво да добавя и бива ли да добавям нещо. Явно е, че процесите се задълбочават. Дистанцирането от собствените ни избори и дори от собствения ни живот все повече води до отчуждение на самите нас от самите нас. Популярността на минало неопределено време и безличните глаголи скоро ще ни доведе до последната пропаст: ще спрем да припознаваме собствения си живот като свой. Понеже отказът от отговорност за и пред собствения ни живот води единствено до последната пропаст.
Това вече ще е краят. Тогава ще слушаме по ония новини мили диалози между минало неопределено време и безличните глаголи:
- Как сте живели днес?
- У мене се живее много добре.
Кой, кой живее у нас вместо нас?
И защо го допуснахме?
Споделете
