Пак от „Визитацията”
- 08 Юли 2013
Написах „Визитацията” през 2006 г., тогава се развива и eдноседмичното (без един час!) действие на романа. В книгата описвам 167-те часа, които великият ни сънародник Христо Ботев, слязъл изневиделица от небето, прекарва в съвременна България. Както и очаквах, романът – да цитирам поета – „премина тихо като през пустиня”.
По-долу привеждам малка част от словото на Христо Ботйов Петков в парламента пред народните ни избраници. Да, ония отпреди седем години. Да, ония отпреди две врътки на вампирската им въртележка. Една част от тях и сега са същите – ветераните. Останалите пък от днешните са от един дол дренки с „постоянното присъствие”. В този техен смисъл гнусното им съединение наистина прави злата им сила.
Да бих имал надежда, че поне един от тях би могъл да чуе и да се пробуди някаква свяст в порочното му съзнание, сам щях да ида пред „Коня” да им почета какво им казва Ботев. Нямам обаче такава надежда.
- Моля за пет минути усамотение – произнесе Ботев между приветствията и говорилнята.
Осигуриха му минутите в малък приветлив кабинет, където специалният гост на парламента разкъса обемистия пакет, подарен му от комично изглеждащата женица, извади великолепно ушита синя воеводска униформа, шапка с лъвче и перо, меки ботуши, сгънати фантастично ловко между крачолите на брича, та изобщо да не се напипват отвън, колан с ремък – всичко, всичко.
След пет минути шашнатите бодигардове пред кабинета се превърнаха в солени стълбове, виждайки как подопечният им чужденец се е превърнал във войводата Христо Ботев. Наложи се усмихнатият войвода да ги подбутне, та да се раздвижат и напълно загубили дар-слово, да ги поведе едва ли не той да му покажат къде е входът за пленарната зала, пред който го чакаше председателят.
Председателят на парламента бе видял и патил човек, но почти загуби свяст от гледката пред очите си. Пътем да кажа, че той е точно оня кротък човек, чиято президентска кандидатура навремето бе пропаднала скандално и доста унизително за него заради това, че партията му не бе забелязала една дреболия: избраникът й отговаряше на конституционните изисквания за президентска кандидатура точно толкова, колкото и именитият му днешен гост, преоблечен междувременно в пълна воеводска униформа.
……….
Христо Ботйов Петков, българският гений, българската чиста звезда, българската слава и упование, българската заслужена пред Господа Бога гордост, искрено се забавляваше, докато следеше движенията и изобщо поведението на колегата си по президентска невъзможност и несъответствие. Пристъпи, затвори вратата и пред погледите на абсолютно съкрушената духом и телом охрана се наведе и тихо прошепна в ухото на парламентарния шеф:
- Спокойно. Аз ще се оправям. Вие само си кротувайте отзад и не се месете.
Парламентарният началник комай-комай понечи пак да баялдиса, но не му остана време, защото гостът пак протегна ръка, сам си отвори вратата към залата и влезе с широка младежка крачка.
Ох, ох, досущ като войвода! Като войводата!
Да, войводата Ботев влезе досущ като себе си – напет, строг, дори суров, концентриран, енергичен, властен, прекрасен. Ботев та Ботев!
……….
И така, има думата господин Христо Ботйов Петков!
Излязъл иззад банката за гости и застанал прав зад трибуната с микрофоните, господин Христо Ботйов Петков гледаше депутатите, обхождаше парламентарните им групи една по една, спираше взор някъде по-дълго, другаде се задържаше почти бегло и погледът му бързо отминаваше нататък, без по лицето му да се изрази никаква погнуса – така добре се владееше.
Стана много напрегнато в пленарната зала на Народното събрание на Република България. Всеки разумен и добронамерен човек би разбрал състоянието на народното представителство, би посъчувствал на българското депутатство.
……….
- Добра среща – проговори най-сетне Христо Ботев. – От все сърце благодаря и на милите жени, които са ми ушили тази прекрасна униформа като знак на уважение за нетленния подвиг и небесната приемственост.
Гостът се отдръпна крачка и се поклони толкова дълбоко, че челото му опря катедрата. Това беше моментът – още в самото начало, когато депутатите и не само депутатите, претъпкали залата, започнаха да се споглеждат. Така и се споглеждаха непрекъснато още часове наред до самия край на словото.
- Господин председателю, дами и господа народни представители – огледа ги Ботев как се споглеждат, – господин президент, дами и господа министри, уважаеми гости, уважаеми дами и господа журналисти, сърдечно благодаря за поканата да говоря пред вас от тази най-висока българска трибуна. За мен е чест и същевременно огромна отговорност да говоря пред вас.
……….
- Дами и господа народни представители, ще говоря като същност, която идва отдалеч и според възможностите си се стреми да бъде неутрална, справедлива и добронамерена. Затова и няма да правя сравнения, макар че – признавам – твърде се изкушавам, а само ще ви обърна вниманието, че от Освобождението на България от турско робство досега у нас е имало много и много калпави парламенти, калпави и като безчестие, и като бездарие, и като крадливост, жадност и изобщо корумпираност, но вие правите всичко по силите си, а силите ви са колосални, да надминете не само далечните си предходници, но дори и непосредствените си предшественици, което – пак признавам – никак не е лесно. Не е лесно, защото част от вас заседават в тази зала вече десетилетия и се конкурират по безчестие със самите себе си, а безчестието и грабежът, като всичко на този свят, се уморяват и те, обезсилват се, остаряват. Ала идат нови млади сили, виждам, че е пълно с “новобранци”, които се учат от младежките подвизи на батковците и многоопитните, стараят се, поучени от вездесъщия пример на майсторите, така че никак няма да се учудя, ако вие спечелите в края на краищата низката надпревара кой е изпил и кой ще изпие повече кръв на народа си.
Невероятно, нали? Да бе друг оратор, да са го свалили вече от трибуната, да са се разкрещели и разсвиркали, както само те си умеят, да са наскачали от местата си и да са се втурнали към президиума разни пишманпатриоти и псевдодемократи, разни десни социалисти и леви либерали, разни социалсиромаси и националчорбаджии – ала нищо подобно, в залата бе тихо като в гроб, никой не гъкваше срещу прекрасния в хайдушката си премяна Христо Ботев, само журналистите дращеха очаровани в бележниците си, предвкусвайки грандиозния скандал и сладката възможност за сладка самоизява.
Гостът пи вода, вдигна нагоре глава и се спогледа с мрачния като тъмен облак президент.
- Нямам намерение да съдя когото и да било, друг ще ви съди – ясно и високо прокънтя гласът на Ботев от най-високата трибуна на бившата си родина. – Огледайте се взаимно. Вижте се. Вие не сте ли най-доброто от доброто на тази нация. Вие не следва ли да сте цветът й. Разумни, вменяеми, пораснали жени и мъже са изтръгнали от утробата си най-ценното у себе си и са го пратили тук. Вие сте народните избраници. Тук е също господин президентът, тук са господа министрите – кимна ораторът към ложата на правителството, където се кумеха ни живи, ни умрели неколцина министри, начело с един от вицепремиерите; самият премиер обаче липсваше. – Тук сте всички онези, които създавате законите и правилата, които ги изпълнявате и контролирате. Тук би трябвало да е царството на мъдростта и добротворчеството. Така ли е обаче? Това ли вършите? Добро ли творите? Или нещо съвсем наопаки? И го правите явно, грубо, цинично! Дори когато тия завалии отгоре, принудени да стоят под един покрив с вас, ви снимат с камерите и апаратите си, пак го правите, пред погледа на цяла България го правите! Вие, европейците по мислене, европейците по манталитет, които скоро смятате да се окичите с лаврите, че сте присъединили България към Европа! Вие, вие, които постоянно плачете за така и неполучаваното и неполучено всенародно признание, по така и непостиганата и непостигнатата всенародна любов! Смешен плач!
Тук неколцина от по-начетените народни представители настръхнаха до дъното на душата си, част от журналистите не се стърпяха и възторжено аплодираха, а един депутат, пак глупак, извика откъм опозицията: „Правилно!” Глупакът – и да искаше – не би измислил нещо по-глупаво, така че дори колегите до него му зашъткаха да млъкне.
- Щом вие сте най-доброто от най-доброто на този многострадален народ, значи има нещо сбъркано в цялата ви система за избраничество на народни водачи, в цялата ви система за излъчване на читавото вместо на калпавото, на дашното вместо на жадното, на служителите вместо на тунеядците. Нали? – обходи Христо Ботев залата.
Този път не се намери глупак да репликира. Отзад един от заместник-председателите на парламента жадно-жадно изплакна пресъхналата си уста и сочният звук отекна в тишината.
- Вие разбирате, че дори и да имах желание, а аз го нямам, не бих могъл да коментирам, камо ли обстойно и задълбочено, системата ви за избиране на народно представителство. Няма да ми стигне цял месец, а аз в понеделник си отивам. Затова приемам ситуацията като даденост, приемам мандата ви като факт, приемам, че народните избраници сте вие. Добре де! Но оттук нататък как стоят нещата? Слава на Бога, съдбата на България и на народа й не зависи само от вашата воля, от вашата мъдрост, от вашата активност. Слава Богу! За жалост обаче сума ти неща зависят много и от вас. Важни, основополагащи неща. Така е тук, така е и навсякъде по този свят. Затова и навсякъде по този свят хората седем пъти мерят, преди да отрежат, че някой е заслужил да ги представлява. И тъй – дойдох тук при вас, за да ви попитам направо: кой от вас, влизайки за първи път в тази зала, се помоли? Кой сключи длани и си каза: „Благодаря ти, Боже милостиви, много ти благодаря, доземи ти се кланям, че ми даде възможност да служа на братята си на толкова високо ниво!” Е?
Никой не шукна. Естествено.
- Знаете ли кое е най-страшното? – тихо рече парламентарният гост Христо Ботев, след като поизчака. – Не е, че всички немеете. Най-страшното е, че дори и да има някой измежду вас, комуто да се е мярнала такава мисъл в главицата и да е благодарил Богу за най-висшия дар, сега този някой го е срам и затова мълчи. Срам го е да не излезе будала! Будала пред вас останалите, „умниците”!
Христо Ботев попипа шапката, погали с показалец перото, поколеба се, но не я свали, въпреки че в залата ставаше все по-задушно от нездравото напрежение и нечистите еманации.
- От няколко дни вървя, гледам, говоря с хората, слушам ги и си мисля за четата. Често. А понякога за вас и за четата. Горе-долу сте колкото четата. Като количество. Ала двеста и четиридесет пъти повече да бяхте, пак не бихте могли да стъпите на малкия пръст на ония двеста юнаци! Като качество. Та си мислех какво щеше да бъде, ако се срещнехте вие и те след Милин камък. И да ви бяха поискали я хляб, я кокошка. Те – обезкръвени, ранени, съсипани. Вие – живи, здрави, уплашени. С житото в хамбара, с кокошките в курника. И да бяхте по някакво чудо въоръжени. Представяте ли си? Аз не бих искал да си го представя. Дори и най-бегло не ща да си представя каква щеше да стане тя. Дали султанът щеше да има нужда тогава от оня дивашки башибозук, от ония кръвожадни черкези горе по чукарите?
Някои депутати се размърдаха, други се спогледаха за десети път, ама сега с пламнали в тъмночервено лица, трети зашушукаха, зашумяха.. О, наистина ставаше много неприятно за слушане. А и болеше, дяволското, болеше някак ужасно, болеше нетърпимо.
- Туширайте гнева си, моля. И левите, и десните, моля. И защо се гневите на мен, питам се.
Тушираха го гнева си. Някак си.
- Нямах никакво намерение да говоря за левица и десница, ама като стана дума, да ви кажа за минутка как изглежда отгоре – произнесе Христо Ботйов Петков. – Крайната левица на Изтока е отвратителна независимо дали е оная групица, която поне е по-искрена и по-целенасочена в старата си сляпа вяра, та затова е готова пак да убива, както си убиваше, или другата, демагогската й част на източната левица, която под лозунгите и покрай бившата сляпа вяра на тълпата натрупа милиони. Ако се замислиш обаче, май някои човечета от уж левицата, от псевдолевицата на Запада, са още по-отвратителни. Запознайте се с делата на съвременната ви западна „левица” и ще разберете какво ви говоря. Добре го е рекъл един тамошен публицист, че за някои левичари цинизмът е инстинкт, а почтеността – непозната. Така е. Отвисоко се вижда идеално, кълна ви се. Толкова за левицата. Крайната десница на Запада е отвратителна с цинизма, алчността и слепотата си за реалните проблеми на човечеството. Ако се замислиш обаче, май някои човечета от уж десницата, от псевдодесницата, от новоизлюпената десница на Изтока са още по-отвратителни. Огледайте се около себе си, да, включително и в момента, и ще разберете какво ви говоря. Отвисоко се вижда идеално, кълна ви се. Толкова за десницата. Същевременно Земята е прекрасно, прелестно, приказно, възвишено място за живеене. Никой не казва, че пустинята е грозна само защото там е пълно с отровни змии. Никой не казва, че планината е грозна само защото там през зимата измръзват и загиват хора. Нали? Ами впишете се в приказния, възвишения аспект на земния живот, за да не бъдете отвратителни. Отвисоко се вижда идеално кой какъв е, кълна ви се.
Пълна тишина бе легнала в пленарната зала с герба, знамената и останалите земни атрибути. Тишина като в пустиня. Като в алпийски глетчер.
- Моята болка в момента е България – рече сухо Ботев.
……….
… - И ето че стигнахме, опряхме с голи гърди до най-жизнено важното, до проблема за намерението. Или по-скоро за мотивацията, за мотива. За вашия мотив.
… Иде реч за мотива за размисъл, за говорене, за действие, за работа, за всичко; изобщо за живеене. За големия мотив. За обобщения мотив. За прамотива. За вездесъщия мотив, който у всеки човек стои зад малките всекидневни конкретни мотивчета. Мисля, че Христо Ботев заслужава да започнем с неговия мотив. Кой е Христо Ботев?
Дори и най-поспаливите депутати зорко следяха всяка дума на госта си, а някои от тях бяха протегнали и шии напред, та да чуват по-добре. Излишно беше: гостът им говореше ясно и високо, както бе заговорил още от самото начало на словото си.
- Ще бъда безпощадно откровен и прям, затова предупреждавам, че не е изключено да скандализирам мнозина тук, за които демагогията е станала като майчиното мляко за сукалчетата. Освен всичко друго Христо Ботев бе крадец, грабител, изнудвач, с две думи - криминален престъпник; беше и разбойник, държавен престъпник, международен терорист, ако щете, а и какво ли не още. Ето така...
Залата пак зашумя, десетки от стотиците събрали се не издържаха да не разменят поне някоя реплика.
- Моля за спокойствие – разнесе се ведрият глас на оратора. – Предупредих ви, че ще бъда прям. А и ви моля да не забравяте, че сиромахът умря не само за свобода, а и за правда. Да съм се разминал със светата Божия правда?
Утихнаха лека-полека. Не се наложи да се намесва председателят, който не шавваше отзад.
- По цял свят такива като Христо Ботев – продължи равно Христо Ботев – не излизат от затворите и изгниват в единични килии, отритнати, презрени, а понякога и забравени от хората, но не и от жертвите си. Или ги заравят като кучета без гроб. Или ги погребват служебно и без опело. Така постъпва светът с разбойниците и терористите. Прав ли съм? Любопитното обаче е, че вие почитате Христо Ботев като икона. И вие тук, и всички навън. Почитате го днес, почитали сте го и вчера. Най-вероятно ще го почитате и в бъдеще. Всички, цяла България. А сега чуйте защо го почитате. Единственото, което прави Христо Ботев различен от грабителите и терористите, е мотивът. Различен е, защото имаше мотив, и то какъв мотив! То дори не е нужно да се казва – толкова е ясно. А вас, събраните тук долу, избраните тук долу, а и мнозина от накацалите горе по балкона, вас почти всички хора в тая страна ви мразят, защото нито един от вас не лелее дори процент от Ботевия чист мотив за добруването на тоя клет народ. И ето още нещо поне за мен неимоверно любопитно: как живеете без дори и процент от такъв чист мотив? Аз например щях да полудея от такъв живот.
Споделете
