Препрочитайки „Визитацията”
- 05 Юли 2013
Написах „Визитацията” през 2006 г., през нея година се развива и eдноседмичното (без един час!) действие на романа. В книгата описвам 167-те часа, които великият ни сънародник Христо Ботев, слязъл изневиделица от небето, прекарва в съвременна България. Както и очаквах, романът – да цитирам поета – „премина тихо като през пустиня”.
По-долу привеждам десетминутното му обръщение по националната ни телевизия, което той прави на четвъртия ден от престоя си при нас. Струва ми се, че посланието на гения ще е от полза на мнозина честни люде да се ориентират променило ли се е нещичко през последните седем (и седемдесет!) години. И за да решат не бива ли да променим начина, по който служим на ближните си и на себе си.
Добър ден, сестри, братя, дечица.
………………………….
Десет земни минути са много малко време. И твърде много. Положително ще ни стигне да си поговорим от душа за националния идеал.
Със сигурност сте забелязали, че когато човек идва отдалеч и на непознато място, видимите проблеми се виждат доста по-отчетливо, отколкото ги виждат хората, за които тези проблеми са всекидневие. Аз идвам отдалеч и днешната България ми е почти непозната като непосредствено лично впечатление. Видях вече много проблеми, забелязах още повече проблеми, досещам се за още и още. Разтревожен съм заради тях и ще се съгласите, че има защо.
На непредубедения и доброжелателен ваш приятел, какъвто вън от всякакво съмнение сам и аз, прави убийствено впечатление липсата на национален идеал. Абсолютно съм изумен как е възможно цял един народ да живее без национален идеал. Недоумявам как изобщо е възможно съществуването на която и да нация без величав, достоен и ясно формулиран национален идеал. Ала съм принуден да вярвам на очите и ушите си. Тук съм от понеделник следобед и досега нито веднъж не чух някой да спомене тези две свещени думи – национален идеал, камо ли пък някой да спори за него, да милее, да плаче, да изгаря за него. Нито пък видях някъде да пише за него, да се обсъжда, да се развява святото му знаме. Та бил той и по-скромен, светиня му, националният идеал! Та бил той и без знаме!
Ще ме прощавате, оказва се, че е възможно. Съществувате си без национален идеал, хич не ви и липсва, хич не ви е еня, нищо не ви чегърта отвътре. Боричкате си се за трошиците, кълвете се едни други като гарвани. И въпиете към небето за справедливост. Вашата справедливост...
Доколкото ми стига умът, липсата на национален идеал беше и няма как все още да не е следствие от липсата на достойна лична идея почти у всеки от вас. И обратното, липсата на национален идеал размива и пречи на всяка личност да оформи в съзнанието си, да развие и да преследва с почтени средства личната си идея. Не би било зле всеки от вас, сестри и братя, да се запита какъв е смисълът, а защо не и каква е целта на живота му. Запитайте се какво мечтаете, какво си мислите сутрин, като се събудите, какво си поставяте сутрин като първостепенна задача. И ще се ужасите от себе си. А ако не го сторите, ако не се ужасите – отново се замислете към какво се стремите и какъв е смисълът му. Сами се замислете. В самота. Честно. Гарантирам ви, че ужасът ще дойде. Ако не на втория, на десетия път. Не се бойте от него. Това е изцелителен ужас, пречистващ. Честит е онзи, който го е познал.
Мисля си в момента колко от вас днес, този предобед, допреди малко сътвориха нещо с акъл, с ръце, с усмивка, с поглед, с жест, с каквото и да е, заради което някой ближен от сърце да им каже: „Благодаря за прекрасното изживяване! Обичам те.”
Вместо топли думи обаче вече четвърти ден чувам и виждам отблъскващо мрънкане до възбог. Какво се случи, българският народ ли е най-големият мрънкач под слънцето?
Сътворили сте пълна бъркотия с ужасите ви. Вместо пречистващия, умиващия ужас от липсата на смислен и одухотворен живот у нас, който ужас би ви стреснал и би довел до коренна промяна на цялата ви национална мислеформа, а оттам и до мощното еманиране на достоен и постижим национален идеал, тук владее и бесува друг, реален, просто стряскащ ужас, който буквално потриса всички мислещи същества. За жалост, много често и ги отчайва. И той, този реален ужас, идва все от оная старата, прастарата отчайваща мислеформа: свестните у нас са луди. Другите – не. Така сте приели. Така сте се примирили. Това е положението. Тука е така. И точка. Мога да ви изредя цял куп люде – мога да го сторя аз, външният, наблюдаващият отстрани и за малко, камо ли вие сами да не можете, – които люде вие считате за нормални, за такива като вас, за всичко друго, но не и за луди. Те са ви образците, те са ви нормата, те са ви водачите, те са ви примерът, на който подражавате. И затуй им гласувате доверие по всякакъв начин. Включително понякога и с обожание. Хей, сестри и братя, примери за подражание, кумири са ви клоуни, палячовци, смешници. Да ме извинявате. И макар че този вариант е масовият, той е много по-безобидният. Има и друг: често изтиквате нагоре, често овластявате усмихнати мазни престъпници с бели ризи и блеснали зъби, овластявате откровени бандити, всякакви измамници, мръсници, всякаква низка паплач. Ето защо и всяка втора дума у вас, в тоя земен рай, е „корупция”, всяка трета – „мошеници”, всяка пета е проклятие. А всяка първа почти – „ужас”. Понеже дълбоко в себе си вие определяте някаква огромна част от живота като някакъв вид ужас. Което, първо, е ужасно, а, второ, не е и вярно. И знаете ли защо? Защото не сте вие, които създавате живота. Нито оная, уж ужасната му част, нито целия живот.
Ужасен е не животът, ужасяваща е вашата инертност.
Моля ви, ако не желаете да вярвате, то поне чуйте и запомнете, че сте безсмъртни души със свои кармични задачи за вършене. Вършенето става тук. Вършенето става сега. И лично. Що се отнася до собствените кармични задачи, вършенето става само лично, единствено лично. Всеки сам и лично. А сборът от свършеното прави общото. Сборът, общото решава общи кармични задачи. Групови. Национални. Свършеното от всеки трупа общото благо. Включително зачева, ражда, отглежда националния идеал. Свършеното от всеки дава кислород, пречиства кръвта, оживотворява националния идеал.
Никой няма да ви отмени нито личните, нито общонародните кармични задачи. Никой и никога. Някой би казал, че е обезсърчаващо. Аз бих казал, че е справедливо до божественост. Тези справедливи до божественост кармични задачи се изпълняват с воля, с любов и мъдрост, с активен интелект. Изпълняват се с упоритост, със себеотрицание, със служене. И без егоизъм. Без мрънкане.
Макар и несъвършен, всеки човек е малък бог. Добре е всеки човек да повярва в качеството на своя бог в себе си, тоест в себе си. И още: всеки човек трябва да приеме качеството на бога в себе си. Всеки миг в земна инкарнация е благодатен, но и тежък. И ако човек проумява поне мъничко кой е и какъв е, не му остава нищо, нищо и пак нищо друго, освен да усъвършенства качеството на бога в себе си. С други думи – нищо друго, освен да се самоусъвършенства.
И слава Богу!
Сестри и братя, десетте минути изтичат. Моля ви за прошка. От името на… оня Ботев. Задето нарече предците ви идиоти. Гореща кръв, свободен дух, простете му.
Бог да ви благослови.
Споделете
