Любов и страх
- 17 Май 2013
И тази песъчинка е от книгата „169”.
Неведнъж съм размишлявал за възможностите на любовта. Несъмнено и вие сте го правили. Няма човек, който да не си е блъскал главата над извечните загадки на любовта. Да не е изтръпвал пред възможностите както на безкрайната магическа мощ, която се крие зад висшия смисъл на понятието любов, така и заради чудната сила на „простичката” земна любов между жената и мъжа. Сякаш всичко е написано с океаните мастило, сякаш всичко е казано в милионите устни предания, легенди, приказки, народни мъдрости... Ала познанието все не ни стига. И за едната – Божията, върховната, голямата любов; и за другата – нашата, човешката, обикновената. Та все добавяме още и още мъдрост от любовните ни въжделения, преживявания и съпреживявания.
Наскоро попаднах на дълбоката мисъл на Публий Сир, споделена преди повече от 2000 години: „Любовта е несъвместима със страха.” Безусловно Публий Сир визира любовта във всичките ѝ аспекти и висини. Споделил е мисълта си, преди Христос да ни обясни защо е така и да ни покаже, че е така. Е, нищо ново, ще рече някой. Правилно, нищо ново. Ала бихме могли по-честичко да ползваме в чисто практически план тази древна мъдрост. И то дори без да поглеждаме нагоре и надалече, а само що се отнася до чисто междуличностните ни любовни отношения.
Нека поразсъждаваме заедно.
Тежък ден. Лоша седмица. Гаден месец. Ужасен период на трудности и несполуки. Мрак. Униние. В душата тихо пропълзява червеят на отчаянието. Неминуемо често се сещаме за хората, които обичаме. И които, вярваме, ни обичат. Онези неколцина, онези сигурните. Помага ли? Не, най-често не. Някаква утеха? Не. Почти винаги – не. Защо? Ами защото ни е страх. Защото – противно на старата и уж позната ни мъдрост – любовта ни към най-близките задълбочава още повече страха ни за тях насред тоя кошмар от тежки дни, лоши седмици и ужасни месеци на трудности и несполуки.
Ето тогава е добре да си спомним, че любовта е несъвместима със страха. Да се замислим какво би представлявал животът ни без нашата любов към обичните ни и без тяхната любов към нас. Ето това би бил мрак и ужас. Да се запитаме още (отговорът е лесен) какво причиняваме на обичните ни с нашия страх за тях. И какво доверие им гласуваме с нашия страх за тях. Да се запитаме още (отговорът пак е лесен) възможно ли е да има нещо чак толкова страшно, щом обичаме и сме заобиколени с любов.
Виж, ако и след тази „лечебна процедура” страхът продължава да ни владее, сериозно трябва да се замислим истинна ли е, достатъчно всеотдайна ли е нашата любов към любимите ни хора. Или ще се окаже, че ни е страх предимно, ако не и единствено за себе си. Или – не дай Боже! – ще се окаже, че любовта наоколо ни струи по-скоро, ако не и главно към нас, нежели от нас.
И така да е – пак не е страшно, щом сме обградени с любов. Любовта на ближните ни има божествената способност да събужда и разпалва нашата, когато е помръкнала.
Помръкнала най-често от страх за себе си.
Споделете
