Бог. Морал. Аритметика

15 Февруари 2013

 

І. Бог

 

Да си го кажа още отнапред: Господ е прекрасен. Господ е самото вълшебно съвършенство. И животът, сътворен от него, е прекрасен. Земният – също. Включително у нас. Изумително, съдбовно щастие е да си жив. Включително у нас. Съвършено прекрасен е животът. Радост за душата, сърцето и очите.

И човеците сме прекрасни, стига да сме с Господ. Включително ние. У нас.

А сега на темата.

Съвременна България е безбожна страна. Мога да го кажа и по друг начин: преобладаващата, огромната част от населението на държавата, позната като Република България, е безбожно. Както и на преобладаващата, огромната част от населението на държавата, съществувала като Народна Република България. Твърдението може да се изрази и иначе: безбожието е основната „духовна” практика на държавите, известни като Народна Република България и Република България. Или така: Господ Бог не се ценеше и не се цени кой знае колко (меко казано, а твърдо казано – даже почти никак не се цени) сред населението и на „народната”, и на просто републиката. 

Понеже населението, първо, е едно и също, и, второ, държи на традициите си – поне що се отнася до ценностното му отношение към Господ. 

Към преобладаващата, огромната част от неселението с пълна сила принадлежи огромната част от висшият ни, с извинение, клир, да не говорим за по-нисшия. Там принадлежи и огромната част от интелигенцията ни. От учителството в частност. Изобщо безбожието е разпределено удивително пропорционално по пол, възраст, занятие, вероизповедание... 

Пиша и чувам гласове, които въпият към небесата. Пиша и виждам сръчни ръце, които вече са намятали съчки и борини. Пиша и знам, че не само е възможно да ме „оборят” с куп тежки аргументи, но дори и да ги нахвърлят върху съчките, за да ме опекат заедно с тях. Не, няма да се учудя, ако дядо Николай Пловдивски литне с правителствения „Фалкон”, та собственоръчно да запали кладата. Що не? Или пък да пристигне с мотора на оня бабаит рокера с пречупения кръст на ревера, та православно-фашистката бабанка лично да ме обработи преди опичането. А може и по-кротко, по християнски да го подкара дядо владика. Просто да нареди да бият пловдивските камбани като доказателство за синодалното, държавното и народното богопочитание и богоугодие. Може и ново порше да подкара в знак на смирен автомобилен протест срещу моя милост богохулника. А някой негов колега владика може и хрисим донос да напише я до ДАНС, я до БОРКОР, я до някое трето ведомство, дето и не подозирам, че съществува. 

Могат каквото искат да правят и те, и всичките накуп родни безбожници, но това няма да промени простичката, нерадостната, скръбната Божия истина, че Република България е безбожна страна. 

Каквато беше и Народна Република България, ама с нея дотук, мир на праха й. 

Вероятно мнозина ще поискат да им се уточни какво значи безбожен, безбожие, безбожник. Искайте и ще ви се уточни. Моля, уточнете си: има и тълковни речници, има и интернет, много добре е написано там, вярно е написано. Вярно, ама непълно. Вярно, ама доста ограничено. Вярно, ама не съвсем вярно. Затова имам няколко молби към читателя. 

Моля, иде ли реч за безбожие, най-често не става дума само за религиозност в тесния смисъл на понятието, само за религиозни вярвания и за разни ритуали и церемониали. Моля, не става дума само за липса на религиозна вяра, само за някакъв вид атеизъм. Моля, не става дума само за богохулничество или за дела, най-вече нечестиви, мерзки, пъклени дела. Да, и за това става дума – и още как, ала, от друга страна, светът е пълен с десетки безбожни държави, пълни-препълнени с население от десетки и десетки милиони безбожници, които по пет пъти и по сто пъти на ден вдъхновено се молят на Бога или божествата си, по пет пъти и по сто пъти на ден вършат какви ли не свещени ритуали, които безбожници даже най-често си вярват, че искрено вярват в Бога или божествата си, ала продължават да бъдат безбожници, населяващи безбожни държави. 

Понеже човек може и да е уж ревностно вярващ, може и да е религиозен фанатик даже, може и владика да е даже и патриарх, ама пак да е безбожник. Щом е без Господа Бога в себе си, какъв да е? 

Както постоянно се случва и обратното, което не го пише никъде по речниците и сайтовете: човек може и да е атеист, може и уж да не вярва според разните му канони и правилници за вярване, може искрено да си вярва, че изобщо не вярва в небето, ама да не е безбожник, а съсбожник – нека условно така да го наречем. Щом е с Господа Бога в себе си, какъв да е, ако не съсбожник? 

Левски и Ботев. Първият Божи човек, вярващ; вторият – атеист божем, уж невярващ: и двамата съвършени съсбожници. 

Дядо владика (по избор) и Гоце Първанов (или някой друг от тая порода – пак по избор). Първият уж Божи човек, божем вярващ; вторият – обозе атеист, болшевик, сътрудник на дявола, тоест негодник, ама се кръсти, черкува и се кълне с ръка върху Библията: и двамата съвършени безбожници. 

Така е то. 

И държавите като човека. Първо човека, после държавите. 

И последна молба: моля да бъда добре разбран. Ако не вършиш престъпления против закона, безбожието не е вина. То е беда. При това голяма беда, страшна беда, както ще се убедим, надявам се, по-нататък. 

Вероятно мнозина ще поискат да им се уточни и какво става с малцинството в безбожните държави. Това също го няма в тълковните речници и интернет, затова ще кажа какво мисля. Ами живеят хората, и то нелошо. Тези с Господа Бога в себе си, дето условно ги нарекохме съсбожници. В общонационален план живеят трудно, понякога извънредно трудно, но би било кощунствено дори да допуснем, че те познават отчаянието в личен план. Напротив, в личен план те живеят с радост, достойно, в пълен мир със себе си и даже със света около себе си. Живеят в хармония съсбожниците, нищо че са малцина. Така е винаги и навсякъде, когато и където хората са с Господа Бога в себе си. Така е и в безбожните държави, колкото и да му е трудно на малцинството. 

Я по-делово! 

Какво става с безбожните страни по света – това е въпросът, първият от въпросите. Да бъдеш или да не бъдеш – това е въпросът пред безбожните страни по света. И ако бъдеш, което често се случва заради Божията милост и Божието търпение – каква страна е тази, как живеят хората в нея, бива ли го тоя живот в безбожната им страна? 

Простичкият, нерадостният, скръбният за хората в безбожните страни отговор е, че животът им никак не го бива. Не от материална гледна точка, не по оста богатство-бедност, изобилие-нищета и т.н. О, не! Да живееш добре означава много и много други неща освен материалната задоволеност, която, разбира се, никой не пренебрегва. За друго ми е думата. Има страни, където хората не са безбожници. И се случва да живеят бедно, трудно, мизерно, сурово. Те обаче не смятат, че животът им никак не го бива. Хич даже не смятат. И обратно: има страни с божествен климат, с прекрасна природа, където хората преобладаващо са безбожници и живеят горе-долу прилично, криво-ляво лесно, някои даже богато. Те обаче постоянно хленчотят, че животът им никак не го бива. И основателно хленчотят – животът им наистина никак не го бива. 

Има, има такива страни, нали? 

Е, а после? После следва логичният втори въпрос какво правят хората в тези печални страни, безбожните, за да променят начина си на живот, който не го бива. Ами нищо не правят – гласи печалната Божия правда. Как така? Ами така. Съвсем просто е. Някой да не би да е забравил, че през цялото време си говорим за безбожници? Защото ето каква е простичката Божия истина: безбожните страни по света не са безбожни ей така някак, а по една единствена причина, пък тя е, че преобладаващата, огромната част от населението на съответната държава е безбожно. Как тогава безбожниците изцяло и издъно да проумеят, че не живеят добре тъкмо и най-вече заради безбожието си, което се е превърнало в държавна политика, в държавна и обществена „духовна” практика. 

И кръгът се затваря. 

Да, добре го е сътворил Господ Бог. Умно и справедливо. 

И кое е най-хубавото на този аспект на сътвореното? Най-хубавото е, че дори и донякъде да се усетим каква е основната първопричина за безрадостния ни живот, няма как да променим умната и справедлива закономерност с игрички, хитруване, извъртания, шмекерии, откровени лъжи и още по-откровени подлости, изобщо с целия ни смехотворен човешки инструментариум. А балканският инструментариум дори е извънчовешки, мен ако питате. 

Не става. 

Не става, ама ние човеците сме се усещали и все по-често се усещаме, макар и само донякъде, кое как стои с безбожието. И сме опитвали и продължаваме да опитваме да преметнем Господ. Да го измамим, че се котира добре, че рейтингът му е почти съпоставим с рейтинга на някои земни „божества” и едва ли не вече е по-висок примерно от този на омбудсмана или на министъра на каквото ви дойде наум. 

Е, не става. Всуе се мъчим. Както и да се кълчим, Бог е доста по-умен от нас. Ама доста доста. Той ни знае номерата. Той ни е сътворил все пак. Апропо, той е сътворил и безбожието, за да ни даде възможност да познаем сладостта и величието на съсбожието. Той изобщо е голяма работа. Той е всичко. Той включително е и пътят, и истината, и животът, ако някои от нас са позабравили. 

Пиша и чувам гласове, които искат и настояват за примери, които да послужат като доказателства за родното българско безбожие. Добронамерени може би гласове, които обаче не приемат недоказани „безбожни” теории и голословни „безбожни” твърдения. 

Съжалявам, другояче съм го замислил. 

Ала за да се изясним за „примерите” и„доказателствата”, очевидно е нужно малко лирическо отклонение. Моля, ето го. 

Напоследък у нас цари нова мода. Предполагам – в полушеговит план – законодател на модата е българският съд, а той е най-справедливият съд на света след руско-съветския. Та нашият съд в последните двайсетина години разви изострен вкус към доказателствата. Съдът в народната република го караше много по-лежерно с доказателствата, ала днешният – нали ни е справедлив и модерен – ги гълта като ненаситно чудовище и се е изхитрил никого да не осъжда, докато не се натъпче с доказателства. А тумбакът му е бездънен – съдебен тумбак! Няма натъпкване! Затова няма и присъди! Предполагам, именно този вкус към доказателствата и е причината за кризата в съдебната ни система. Така или иначе, журналистиката и публицистиката у нас прихванаха въпросната мода. И те, и потребителите им: читатели, зрители, слушатели. Явно ни хареса да си доказваме всичко с нагледни правилни примери. Нещо юридическо ни гъделичка, нещо правно ни гали, нещо следователско-прокурорско ли е, съдебно ли е – не съм компетентен, но е приятно. Вече нищо не бива да казваш, без тутакси да го докажеш с примери. Иначе си манипулатор, клеветник, лъжец. Вече не можеш да заявиш, че когато грее слънце, е слънчево. Нужно е да го докажеш с примери. Вече е рисковано да заявиш, че когато вали дъжд, наоколо е мокро. Вече е немислимо да заявиш: „а вий... вий сте идиоти!” Заявиш ли го, ще ти се наложи да го докажеш с нагледни примери. Добре, а очевидното? Добре, а общоприетото? Добре, ами ако е съвсем очевидно, както – примерно – е с „вий сте идиоти!”, ако е заявено – примерно – за оста жълти павета-отсрещни жълти павета-и пак жълти павета? Както и да е, но си е губи време с тия примери. Та ето как се получава много и много често. Намери се някой, който да има смелостта голословно да твърди, че две и две е четири. Аха да продължи, ама веднага му подвикват да даде примери, за да го докаже. Подвикват грубо. И той ги привежда „доказателствата”, какво да стори? Любопитни сте кои са „доказателствата”, че две и две е четири? Моля. 2+2=4, „доказва” смелчагата; 2 и 2=4, също така; 2 и 2 са 4, нали така; 2 събрано с 2 прави 4; 2 до 2 заедно са 4; прибавим ли 2 към 2 получаваме 4… И така нататък подобни „аргументи”. „Да, така вече може, убедихте ни” – казват му и смелчагата продължава мисълта си, че три и три е шест. 

Не знам колко дълъг ще излезе този текст, но тъкмо за да не стане по-дълъг, отколкото бива да е, няма да следвам модата на „примери” и „доказателства”, както я разбира тази мода българската публицистика. Само при аритметиката ще е различно, няма как да ни излезе аритметиката без примери. Ама те пак няма да са доказателства. 

Това полушеговито лирично отклонение се налагаше, за да бъда коректен към времето на читателя. 

Та за безбожието идеше реч. Примери ли? Достатъчно е човек да отвори очи и да се огледа към историята на много и много настоящи и изчезнали безбожни държави. Дори не е необходимо да се оглежда, а само да гледа в момента пред себе си. Дори не е нужно и да отваря очи, а да си спомни със затворени очи какво е наблюдавал допреди малко. Ако и това не помага да си намери примери и доказателства (без кавички) за родното българско безбожие, на въпросния човек не му е нужен този текст и не бива да си губи времето с него. 

И тъй, вместо да си доказваме очевидното, много по-умно е, струва ми се, да се запитаме какво да правим със собственото ни родно безбожие. А в личен план – какво да правим със себе си в рамките на общонародния ни безбожен живот? Как да заживеем като в Дания, Финландия, Швеция и Холандия, които очевидно не са безбожни страни? А Република България е. Как да се почувстваме като човеците в Швейцария, Австрия, Исландия и Канада, които очевидно не са безбожници? А ние сме. 

Ще даде Господ, ще стигнем и дотам какво да правим, ама накрая. Засега да отбележа, че е късно за някои работи. Влакът отмина, времето – очевидно! – не се връща назад. Ако не бяхме безбожници, тоест ако тачехме Бога и го носехме в себе си, трябваше да има покаяние по тези земи. Биваше да се покаем на оная гара, на която умираше народната и се раждаше обикновената република. А влакът умно и справедливо изчакваше да привършат церемониите по погребението и раждането. В навалицата обаче ние се изхитрихме, каквито сме си шмекери, да се разсеем за абсолютно задължителното покаяние. Помните ли, бяха сторени едни „поразии” между 1944-та и 1989-а? Едни неугодни Богу дела, които въпиеха за покаяние. Едни тежки грехове. Така че почти всички следваше да се покаем – и извършителите на „поразиите”, и покорно равнодушните, и шепнешком протестиращите по кухните си, и гневно протестиращите под одеялата в спалните си… Почти всички. Ама не се покаяхме. И убийците не наказахме. И нищо. И така нататък. И до днес. И утре ще е така с покаянието, обзалагам се. 

Лошо. 

Нищо не направихме и да утвърдим Бога като мерило за живота ни. Мерило за всичко. Като няма покаяние, няма и мерило. Та не поканихме Господа официално да заеме мястото си, което му се полага. Оставихме го „великодушно” между нас, където той си е от памтивека, ама все така почти скришом и почти непризнат. И най-важното: не бяхме с него. Той бе и е с нас, но ние не бяхме и не сме с него. Което и пагубно се отразява на начина ни на живот. 

Понеже всичко идва от Бога и той е мерило за всичко. Ако приемеш тази азбучна Божия правда, живееш по един начин. Ако не я приемеш, живееш другояче. Тук няма съдене. Няма наказание. Няма отмъщение. Отношението е като между причината и следствието. Причината не обвинява следствието. Причината не съди следствието. Тя само го поражда. При това – неотвратимо. 

По моему – доста умно и справедливо е сътворено. Господ наистина си знае работата. 

И пак да напомня – не гази ли закона, безбожието не е наша вина. Беда е огромна. 

Някак се натрапва логичното заключение, че без Бог в сърцата, в душите, в Синода, в обществото, в институциите и цялата държава комай е доста тежко да се живее. Така и трябва да е. Какъв живот ще е без Бога, след като Бог е създал живота? 

Ето защо колкото и да дълбаем в историята и в съвременността, никога няма да изкопаем поне една едничка безбожна държава или държавица, която да е прокопсала. Както и нито един народ от безбожници, който да е живял човешки. 

Да бихме могли да ги изкопаем, мирозданието нямаше да е същото. Сиреч нямаше да е умно и справедливо. 

Бог е първоосновата, Бог е първосъщината на живота. Бог е животът ни. Трябва да разберем, трябва да осъзнаем, че не може да има парен двигател без пара. Не може да има двигател с вътрешно горене без гориво. Не може да има горене без някакъв вид огън. Не може да има конска сила без кон. Не може да има земя и човечество без първопричината за тях, без парата, горивото, огъня, без енергията, която ги е породила и поддържа. Така че парата, горивото, огънят, енергията си ги има, сиреч Бог е тук с нас, а това, че ние загърбваме и неглижираме тази правда, това, че ние не сме с него, се отпечатва единствено върху начина ни на живот.

Ами да, какъв, ако не нефелен живот очакваме без Бога? Простичко е, ама е и умно, и справедливо. Той Господ така ги прави тия работи със Сътворението. Умно и справедливо. 

Ех, огромно е изкушението да поспра и да поразсъждавам върху причините за безбожието ни. За причините защо постъпвахме така, а не инак – от Аспарух, та до днес. За причините защо изпускахме и изпуснахме влака. За милионите причини да сме това, което сме. Цяла книга няма да ми стигне. Марш на изкушението! Тук и днес единствено важно е, че е вярно – безбожни сме. И е важно първо да го осъзнаем, да го приемем – второ, трето, да се опитаме да не бъдем безбожници.

Ще се опитам да обясня защо бива да се опитаме да не бъдем безбожници. На никого не му се живее в безбожна държава, нали? Тъй като в нея не се живее добре. Значи, нужно е да се преборим с безбожието на държавата ни. Ама как да го сторим, като самите ние сме безбожници? Не можем. Защо? Защото Божият закон гласи, че е невъзможно да се бориш с нещо, което ти самият носиш в себе си. Първо трябва да го пребориш в себе си. Да се изчистиш от онова, с което възнамеряваш да се бориш. Не може да си людоед и да се бориш с човекоядството. Не може да си нагла престъпна мутра, газеща законите дори когато си на власт, и да се бориш с престъпността, за да тържествува законността. Нали? Е, по същия начин не можеш да се бориш с безбожието, ако си безбожник. Първо човекът следва да стане съсбожник, а чак после вече може да се опита да се пребори и държавата му да стане читава.

Как се става от безбожник съсбожник ли? Не знам. А и кой да ти каже? Рецепти не съм срещал. Знам обаче няколко неща, които не помагат. Ще ги споделя, та белким бъда полезен на някой събрат по безбожие.

Не помага да го правиш насила. Макар и още безбожник, трябва да се стремиш да го правиш със свободна воля и свободна съвест. Трябва да се стремиш да узряваш за свободата да го сториш. Узрееш ли, вече наполовина не си безбожник. Узрееш ли, неусетно някак вече си свършил половината работа. Милостив е Бог, помага на стремящите се към свободата. Между другото, великолепна ирония на живота се крие в несвободата на безбожника. Той си мисли, че дори от Господ е свободен, а е роб на най-варварския, на най-злостния робовладелец – на самия себе си.

Не помага търсенето на „спасители”, които да те спасят от всичко лошо, включително и от безбожието ти. Включително и от самия теб – от робовладелеца ти. Великолепна ирония на живота се крие и в тази трагикомедия. Не Божиите люде, а безбожниците търсят „спасители”! Така и бива да е: Божиите люде отколе си имат приет и почитан Спасител. 

О, Бог има страхотно, божествено чувство за хумор. 

Не помага да станеш и много религиозен. Някои безбожници, както споменах, дори си вярват, че вярват. Черкуват се член до члена и политбюро до политбюрото. Тлъсти шестаци освещават банките и офисите си като черкви. Други се архонтизират и се просълзяват от умиление я пред огледалото, а пред камерите… Господ клати глава, а начинът ни на живот не помръдва. Освен на мнозина отстреляни банкови и небанкови шестаци, седмаци и котаци. Те пък съвсем остават без начин на живот.

Пак трагедии и трагикомедии. 

И други неща не помагат, но и те са от този порядък. 

Тъй е то – умно и справедливо е замислено, така е и изпълнено. Както и му прилича на Господа Бога. 

Уговорихме се, нали: безбожието не е вина, беда е.

 

ІІ. Морал

 

Е, след Бог вече ще е много по-лесно. 

Какъв морал можем да очакваме от преобладаващо безбожно население в безбожна страна? Еднозначно – преобладаващо безбожен морал. Безбожието ражда безбожен морал. Че какъв друг? 

И тук няма съдене. Няма наказание чрез безбожния морал. Няма отмъщение. Отношението пак е като между причината и следствието. Причината не обвинява следствието. Не го съди. Тя само го поражда. При това – неотвратимо. 

Съзнавам, че безбожен морал малко наподобява на дървеното желязо и сухата вода, ама какво да сторя, като няма как да го изразя с различни думи. И е морал, и е безбожен. Тъй. От друга страна, когато многобройна група люде е избрала да живее вместо с жива със суха вода, нещата следва да се назовават с истинските им имена. 

Ако отворим някоя дебела книга за морала или пък за науката за морала – етиката, ще се начетем за стотици и хиляди компоненти на морала, за морални ценности, за морални качества, отношения, чувства, какво ли не. Моята цел обаче не е някой да стане по-начетен след този текст. Едничката ми цел е да убедя (доубедя) читателя, че има пряка връзка между безбожието и безбожния морал. Между безбожието и калпавия, ниския и низкия, омерзителния морал. Че там, където човеците не са с Бога, са скарани и с морала. Че там, където не се живее добре заради безбожие, не може да се очаква да има „съсбожен” морал, та той да ни позволи да живеем по-човешки. Не може. Моралът на хората е пряко подчинен на отношението на същите хора към и с Бога. Не съществуват изключения. Не съществува морален безбожник. Не съществува безбожен човек с морален авторитет. Не съществува дървено желязо. Нито желязно дърво. 

И още нещо да добавя: в общонационален план безбожният морал, владеещ и царуващ над нашето общество, е унищожителен за безбожниците, но вреди и на Божиите хора. Мъка е за всинца ни този тип морал. Нищо от туй, че мнозина дори не са чували тази дума. Мъка е за всинца ни, щем или не щем, осъзнато или не, всякак е мъка. 

И тъй, ако попитаме петте милиона пълнолетни вменяеми българи кой от стотиците и хиляди компоненти на морала е в най-окаяно състояние у нас, ще получим пет милиона отговора със съответните нюанси. Нормално. И при морала всеки си има предпочитания, „любимци”. Все ми се струва обаче, че първото място съвсем справедливо трябва да бъде присъдено на справедливостта. Сиреч на липсата й. Сиреч на най-окаяната морална ценност у нас. 

Република България е безбожна държава, където справедливостта е пленена отдавна, затворена е в клетка на хляб и вода и е разкарвана нагоре-надолу из страната от надзираващите я безбожници с една едничка цел: не, не да й се присмиват, да я оплюват и да се гаврят с нея. Целта е всички, които тайно и пасивно я жадуват, да видят къде ще попаднат, ако открито и активно поискат да идат при нея и да заживеят с нея. 

Тази е и едничката причина справедливостта да не бъде окончателно ликвидирана. Заключената в неволя, безпомощната, унизената справедливост върши много повече работа от убитата. (Някои овластени безбожници понякога са много изобретателни. Имам пред вид – когато е за зло.) А на кого му се живее в клетка? Та ако ще съклетник да ти е справедливостта?

Тъй. 

Нека не се самозаблуждаваме. Нека не играем игрички със самите себе си. Резултатите от всички тези общоевропейски и общосветовни допитвания и проучвания, които винаги оглавяваме отпред назад или отзад напред в зависимост от начина на поставяне на въпросите, са само следствие и нямат пряко отношение към щастието ни, към радостта ни, оптимизма ни, скептицизма ни, към „бита и душевността” ни „от векове за векове”, към цената на яйцата от разнообразно щастливи кокошки, към банковите лихви и топлофикационните съдирания на четвърта или пета зимна кожа… Я стига сме се самобаламосвали! Съвременна България е нещастна страна с нещастно население, защото тук по правило и като цяло липсват куп морални ценности, измежду които най-страшна е липсата на обществена, на публична справедливост. (Естествено, тук изобщо няма да стане дума за личните, за интимните горчилки и „несправедливости”, които ни съпътстват.) 

Я попитайте баба Гена от 18 век (под турско) и дядо Гено отпреди 100 години (около националните катастрофи) като как са преценявали радостта си, щастието си, увереността си в бъдещето, ролята си за домашните, въобще качеството на живота си. Попитайте ги – при целия мрак на онези времена, при цялата тогавашна несигурност, беднотия, мизерия, при цялата тогавашна, ако щете, суровост, жестокост и нерядко дори несправедливост на публичното човешко битие! 

Чухте ли отговора? Да, достойни хора, реално оценяващи реалната си ценност. Защото са живеели със съзнанието, че живеят сред човеци, между които по правило и като цяло царува справедливостта. Защото и през ум не им е минавало, че е възможно да живееш, всецяло пропит и смазан от съзнанието, че в татковината ти, че наоколо ти справедливостта е запряна в тъмница, че е турена в желязна клетка за назидание, че я няма, няма, няма... Освен за назидание. 

„Справедливостта е добродетел на великите души”, казва Платон. Изобщо – нерде баба Гена и дядо Гено, нерде ние... 

О, да, да, баба Гена и дядо Гено щяха да се залеят от смях, ако научеха, че е възможно кокошките им да бъдат по-щастливи от тях. 

Ала не съм сигурен дали нямаше горко да захлипат, ако научеха, че кокошките действително са по-щастливи от потомците им. 

Е, само някои кокошки… Е, не всички потомци… 

Какво да правим с второто място в нашата нерадостна класация на моралните ценности? Не е лесно при толкова кандидати. Аз обаче уверено гласувам за лъжата и не по-малко дебелото й (по нашите ширини) най-свидно отроче лицемерието. 

С лъжата и лицемерието е тъкмо обратното на справедливостта. Първенецът липсва, а подгласниците са навсякъде. И то толкова навсякъде, че вече не може да се диша от лъжа и лицемерие, вече не можеш да се обърнеш, без да се блъснеш в лъжата и лицемерието, които ту ти се мръщят, ту весело ти се хилят – зависи от настроението им. 

За да привършим по-набързо и с второто място, да кажа все пак, че Република България е безбожна държава, където справедливостта е пленена отдавна, а лъжата и лицемерието се разхождат на воля, явяват се на избори, печелят ги и я владеят републиката не само по оста жълти павета-отсрещни жълти павета-и пак жълти павета, а и по всички вертикални и хоризонтални оси, да не говорим за такива жизненоважни и животоопределящи координатни системи като здраве, образование, публично слово, култура, накратко – лъжата и лицемерието царуват и пируват, никому не робуват, а ум патки пасе. Българският ум. 

Да не пропусна, че е важно! С липсата на справедливост човек някак си може да се бори. Много често тази битка е с цената на свободата му, дори на живота му. Я се опитайте да се преборите обаче с лъжата и лицемерието, особено с дебелото разплуто мамино синче лицемерието, ако мамата и отрочето й са вездесъщи, всепочитани, вселюбими, ако са слънцето и въздухът, що дишаме! Я се опитайте да се преборите с медийна империя, да речем, ако лъжо-лицемерната медийна имперска свиня е ценностната еманация на царуващ-пируващ безбожен псевдоморал! 

Каква баба Гена, честната женица, какъв дядо Гено, почтеният човечец, какви кредитни пет лева! 

Да, никак не е лесна и тази битка, щом малцина са я печелили. 

Лошото е, че с лъжата и лицемерието се свиква. Дори Божиите хора понякога свикват. Едва-едва, но свикват. С омерзение, но привикват. Уморително е да се бориш непрекъснато. Все пак ти се и живее. Свикнеш ли обаче повечко, спираш активно да различаваш лъжата и лицемерието. Те имат тоя адет – сливат се с пейзажа. Понеже те са пейзажът. Целият пейзаж без малко. Спреш ли обаче активно да ги различаваш, губиш честта и достойнството си. Правилно е рекъл Чехов: „Честта не може да се отнеме, тя може само да се загуби.” Загубиш ли обаче честта и достойнството си, губиш себе си. Чуйте как Епиктет мъдро допълва Чехов: „Жалко е, когато човек загуби своята истинска собственост – човешкото си достойнство.” Добре го е казал старият стоик за истинската собственост. 

А загубиш ли себе си, остава ти да си живееш, живееш, живееш. 

В лъжа и лицемерие… 

Апропо, твърде поучително е колко пъти Христос споменава „лицемерците”, „лицемерите” и „лицемерието”. Само в Светото Евангелие от Матея са 14 пъти, съответно 7, 6 и един път. Господ отлично разбира как стоят нещата с тази чума. А със справедливостта ли как стоят нещата при Христос? Как да кажа, божествено стоят. Че той нали затова и за това най-напред и най-главно бе пратен от Отца си! Че той заради какво най-напред и най-главно слезе тук долу? Той се жертва, за да ни даде моралната свобода да възцарим справедливостта на благословената ни земя! 

Тъй.За третото място в моралния ни „рейтинг” няма да пиша нищо. Не знам кое полуживо окаяниче да сложа там: милосърдието ли, верността ли, благородството, доверието, приятелството, почтеността, трудолюбието… Или пък някое шопарче-царче: повсеместното крадене, изпепеляващата завист, безумната алчност, дивашкият егоизъм ли, гнусният цинизъм ли… 

Сами си изберете. 

Уговорихме се вече: стига да не тъпче закона, безбожният морал не е вина, беда е.

 

ІІІ. Аритметика

 

С аритметиката ще е песен. Бърза серенада, кратък сингъл. 

Я да си сверим часовниците що е аритметика! Уикипедия: 

„Аритметиката (от гръцки αριθμός = число) е най-старият дял на математиката. Има широко приложение както в ежедневието (например за преброяване на някакви обекти), така и в науката (за най-различни сложни изчисления).” 

Добрият мил чичо Уики с неговото мило простичко разбиране на сложната материя! 

Няма да споря. По света аритметиката можe и да е това и такава, но у нас не е само това и не е само такава. Нашата аритметика е особена. Тя си ни е изключително специфична. Тя е изумително творение на човешкия гений, плод на почти 68-годишен труд и на 68-годишни тънки сметки. Тя дори не прилича на аритметика. Нашата аритметика е безбожна неморална българска аритметика. Накратко: БНБА. 

Да изведем несложна аритметична формула: Република България е безбожна държава с преобладаващо население от безбожници, между които царуват безбожни морални отношения, като безбожието на държавата и преобладаващо безбожният морал на хората за 68 години са създали омерзителния вид аритметика БНБА, чиито сметки никога не излизат. 

Само за протокола: и тук няма съдене или наказание чрез БНБА, няма отмъщение. Отношението пак е като между причината и следствието. Причината не обвинява и не съди следствието. Тя само го поражда. При това – неотвратимо. Неотвратимата причинно-следствена верига е: безбожието ражда безбожен морал, безбожието и безбожният морал раждат БНБА. Че каква друга? 

БНБА се дели по сложност на проста аритметика (ПА) и сложна аритметика (СА). БНБА се дели на два вида и по функция: прагматична аритметика (ПрА), която включва ПА и СА, и оная аритметика (ОА). ОА вече е доста интересно чудовище. Чудовището не само е от съвсем различен функционален порядък в сравнение с ПА и СА. Отгоре на всичкото то им е и страховит началник. Какво ти началник, направо е ламя ОА! ПрА не може да мръдне от ноктите й! Не само да мръдне, ПрА, тоест ПА и СА, не могат да съществуват без ОА! От една страна. От друга, те само заради нея и съществуват! Ей сега ще се убедите. 

За ПА дори не си струва да се говори. Това е аритметика докъм един милион еди-какво си: хора, кучета, пари, яйца... Всеки поданик на БНБА, навършил 7-8 години, си играе с ПА. Не е и сложно, да речеш, нито е обременително. 2 и 2 е 4, доказано! Има-няма 7 милиона души се въртят и пържат в ПА. 

Ето ви безобидна ПА. Ако през 2009 г. за едно обработено куче софиянци са плащали на общинското предприятие “Екоравновесие” средно по 252 лв., а за 2010 г. сумата е набъбнала на 315 лв., съвсем естествено за ПА е в началото на 2011 г. бездомните кучета да се увеличат на 9142, докато през 2009 г. са били 8538. 

Това е ПА с остър привкус на ОА. Търпение, ей-сега ще стигнем до ОА и ще научим защо е вездесъща. 

Пълен фасул за ПА е и изразът x+y винаги е много повече или поне повече от z, където x е доходът на мама, у – доходът на татко, чиито доходи общо правят примерно 1000 лв., а z са им житейските разходи за тях и за децата, които пък разходи са примерно 1500-2000 лв. И така всеки месец, и то ако мама и татко работят. Ама как така 1000 е повече от 1500-2000, ще протестира някой наивен чужденец, откърмен с тамошната аритметика (ТА)? Ами така, повече е, и то всеки месец. Номерът е в острия привкус на ОА. 

Само потърпете още малко. Край с ПА! И спокойно, няма да има формули за пенсионери. 

СА вече е друга работа. Тук се работи с милиони и милиарди. Рядко се калкулират хора, кучета и яйца. Повече се борави с пари, за предпочитане в западна валута, но БНБА не се гнуси и от левове, поне докато има валутен борд. Тук се въртят и не винаги се пържат няколко хиляди души, но СА влияе общо на 7 милиона и няколко хиляди души. 

Хубава СА се получава при контрабандата на цигари. Един генерал, който е шеф на контрабандата… Извинете, който е шеф на борбата с контрабандата на цигари, твърди, че напоследък сме имали стотици милиони левове повече приходи от акциз от цигари и само 2-3 пъти повече от предишното „повече” стотици милиони загуби от контрабандата. Затова и никой не се бори с контрабандата. Ама как така, ще се диви наивният чужденец с неговата ТА, не бива ли... Не, не бива! И ще трябва да му се обяснява (всуе, няма да разбере), че разликата между едното „повече” и другото „повече” отива в джоба на… кого? Точно така – на ОА. 

Това бе радостна, позитивна СА, защото стотици хиляди щастливи пушат малко по-евтино (всеки ден), а стотина други (пушачи и непушачи) живеят много по-богато (също всеки ден). 

А сега печална, негативна СА. Цитирам: „Разчетите показват, че за осигуряване лечението на всички нуждаещи се деца през 2012 г., без значение на необходимата за това сума, ще бъдат необходими около 11 млн. лв. Сега отпуснатите от държавата средства са 6 млн. лв. и те биха стигнали до август. Затова са необходими допълнително 5 млн. лв.” 

Непосилна сума е 5 милиона лв., когато иде реч за болни деца. Я да се разтърсим все пак, белким намерим. Колко пари притежават РО? РО са родните олигарси. Нека са 10 милиарда, и то левове. Те ще ми се изсмеят, ако се случеше да прочетат, ама нека да са 10 милиарда. И вие ми се смеете май. Малко ли са? Нищо. 5 милиона от 10 милиарда прави – момент, това е СА, не е шега работа – пет десетохилядни, тоест 0.0005 от милиардите, тоест 0.05%. Е, не е кой знае колко трагично. За олигарсите имам предвид, не за децата. Какво остана? Ами най-лесното, ще каже нашият задграничен глупчо, дето си знае само ТА та ТА. Примерно 100 олигарси, всеки от които има средно по 100 милиона, трябва да извади по 50 хиляди лв. (0.05% или ония същите пет десетохилядни от имането си) и да ги дари за дечицата. И ето ти готови ония същите 5 милиона, дето не достигаха. 

Само дето пак не достигат. И то пак 5 милиона. Правилно – заради ОА е. 

Тогава да се обърнем само към един олигарх. Към главния. Най-милосърдния. Той, именно той. Да, да – той. Злите езици приказват, че само неговите милиони са вече много над хиляда милиона. Не уточняват валутата. Хиляда милиона! Милиард! Злобари. Ама те затова са зли, да злословят. Ние не сме такива. Ние ще разделим на две. Нека не са милиард, нека са 500 милиона. Само неговите, без тия от разни съдружия с нежни цветни имена. Ех, че 5 милиона са само 1% от 500… 

Ама и тук ударихме на камък. Пак не достигат. Колко ли? Ами всичките 5 милиона. Какво да сторим – ОА… 

Стигнахме най-после и до нея. Както читателите, надявам се, са се убедили, чудовището ОА, страховитият шеф на ПрА, включва, всмуква, поглъща, ПА и СА в себе си, ала само това да беше. ОА – ламята ненаситна – гази, мачка и хапе целия ни живот. Налита на всичко. Ръфа, къса, дере! Здраве, просвета, култура. Политика, икономика, бизнес. И футбола. И земята ни. И морето ни. И природата ни. И въздуха, що дишаме – безусловно и него! 

Когато става дума за общонационалния ни живот, когато говорим в общодържавен и обществен план, ламята не прави разлика, за жалост, между преобладаващото мнозинство от населението и малцинството, между безбожниците и небезбожниците. За жалост, и едните, и другите живеят в обща държава, а ламята вършее навсякъде... 

В общонационален план ОА прави така, че никоя и ничия аритметика да не излиза. ОА прави така, че самата тя никога да не си излиза. Тя другояче не може „да смята”. Тя затова е същностната част от БНБА. ОА е метафора на нашия безбожен живот. Тя е символ на нашия безбожен живот. Тя е олицетворение на нашия безбожен живот. Нейният неумолим закон гласи: „Докато сте такива, нито моята, нито никоя и ничия безбожна аритметика няма да излезе. Нито държавната ви малка, голяма, постна или облажена пица, нито партийните ви мизерни аритметики, нито обществените ви сметки без кръчмаря.” ОА се простира от раждането до смъртта и обхваща всичко в общонационалния ни живот, та чак до смъртта. Няма изключения. Няма област, няма аспект, няма кътче от живота, където ламята да не бесува и мърсува. 

Толкова за общонационалния план. В личен план обаче хич даже не е така, слава на Господа! В личен план ОА припознава и дели безбожниците и небезбожниците извънредно прецизно и математически точно. В личен план ОА не закача малцинството. Понеже не са подвластни на БНБА и съответно на ОА само Бог и Божият, праведният, истинският, едничкият морал, щом е морал. И в личен план – не са подвластни на ОА онези, които носят Бог и морала му в себе си. 

Колкото до безбожниците, пак в личен план, никой – дори и най-изврътливите – да не си прави сметката, че като е натрупал стотина-двеста милиончета или някой и друг милиардец, ще му се получи аритметиката. Дори и на тях няма да им се получи. Колкото и да лъжат себе си, че живеят прекрасно. Гробищата са пълни с прекрасно живели отстреляни и взривени безбожници без морал. Както и с издъхнали в балдахинени легла сред злато и разкош безбожници без морал – самотни, презирани приживе, мигом забравяни по-сетне. Причината е, че ОА е горещ почитател на Мечо Пух. И при нея е колкото повече, толкова повече. Да напомня, че БНБА и съответно ОА е следствие на безбожието ни и на безбожния ни морал. Без Бог и морал има БНБА. Като няма Бог и морал, аритметиката става лоша. Особено пък нашата ОА, люспестата мизантропка. Тя направо си е бяс. Огън бълва. И няма прошка в сметките. Никому – измежду безбожниците. И няма излизане в сметките. За никого – измежду безбожниците. С една дума – без Бог и морал всички сметки са криви. 

Понеже следствието на причината е неизбежно и неотвратимо. 

Толкова е просто – като 2 и 2 равно на 4. 

И не е вина, беда е.

 

Заключение

 

Чувам, чувам нетърпеливите гласове: какво да правим? Да, обещах. Да, даде Господ, стигнахме и дотук. Чувам гласове, които искат ясна програма какво да се прави. Добре, по-долу ще изложа стегната и прегледна програмна декларация по въпроса за правенето. Чувам припрени гласове: кога, в колко часа, къде, веднага ли ги почваме, или първо ще направим шествие? 

Ох… 

Е, да почвам кратката си програмна декларация. Все хубави неща ще се редят в нея, все позитивни. Пак обещавам. Отсега, та до края. 

1. Никого няма да почваме. Няма вина, не бива да има мъст. Има само беда, общонационална беда. А за виновните пред закона има закон. 

2. Не знам какво да правим. Според мен нищо по-специално и конкретно не е необходимо да се прави. „Единственото”, което трябва да опитаме да сторим, ако желаем да не живеем, както живеем, е искрено и свободно да изберем да бъдем с Бог. Изборът следва да е личен, после национален. Изберем ли да бъдем с Бог, останалото самò ще се нареди. 

3. Няма програма. Нито генерална, нито в детайли. Няма рецепта. Без Бог и морал животът е хаос. Напомня неуправляем ракетен снаряд – НУРС. И обществото е НУРС. Цивилизованите хора по цял свят се опитват да управляват своите общества. Нищо че са малко-много като НУРС. Успяват в една или друга степен, повече или по-малко. И създават повече или по-малко успели общества. Как? С Бог и морал. 

4. Хубаво е, че ние, българите, можем да отлагаме още много. Хубаво е, че се движим надолу, но не сме пристигнали долу. Хубаво е, че може да бъде и още по-лошо. Освен съвсем накрая винаги може още малко лошо. Те и милите римляни и при Калигула, и при Нерон са си мислели, че не може, ама е можело и по-лошо. Та цели още 300 години и повече е можело, докато най-накрая вече не е можело – тогава вече са пристигнали Атила, Одоакър, Теодорих и други жреци на негово величество следствието. 

И при нас следствието сигурно още пътува насам. 

5. Прекрасно е, че можем не само да отлагаме още много, но и нищо да не правим. В Божия свят не е имало, няма и няма да има празно. Други ще дойдат на крилете на негово величество следствието, ще се заселят по тия райски ширини, ще заживеят с Бога в себе си. 

6. От друга страна, още по-прекрасно е (този път вече не за другите, а за нас), че и малко да направим по пътя от безбожието към съсбожието, животът тук вече няма да е същият. И най-малката крачка по праведната пътека прави живота по-хубав и по-смислен. А по-хубавият и по-смисленият живот тутакси се отплаща с добро на следващите праведната пътека. Отворете която и да е по-дебела книга на която и да е страница и ще го прочетете. 

7. Окуражително и възхитително е, че Господ ще ни подкрепя през цялото време, докато избираме да слезем от сегашния ни ялов път, за да поемем по праведната пътека. Както и сега го върши за всеки човек и всеки народ, които правят този величав избор. 

8. Тръгнем ли повече люде по светлия път, ще се променим като цяло, като народ. Променим ли се ние в преобладаващото си мнозинство, и държавата ще се промени. Първо човекът, после държавата. Първо мили братко, ти си Божи син, после мила родино, ти си земен рай. Първо ние, после всичко останало. Първо ние, после ще се променят и здравето ни, и културата ни, и политиката, и партиите, и бизнеса, дори и профсъюзите. И футболът. И въздухът, що дишаме! Първо да сме с Бог в нас, сетне моралът ни ще възкръсне от пепелта като феникс и аритметиката ще почне най-после да ни излиза! Само да сме с Бог на първо място! 

9. А накрая да не забравим да построим просторен красив музей, където да изложим безбожието, безбожния морал и БНБА с ламята ОА, та да ни напомнят навеки какви сме били и какви никога повече не бива да бъдем. 

10. Господ е прекрасен. И животът, сътворен от него, е прекрасен. И ние сме прекрасни, стига да сме с Господ. 

 

 

• < Предишна
• Следваща >