Избори по време на светли празници
- 14 Април 2026
Странно се получава през този изборен април. Католическа Унгария гласува на православния Великден. Резултатите са обнадеждаващо-стресиращи. Обнадеждиха се читавите хора там и из Европа. Стресираха се (и побесняха) всякакви военнопрестъпници, негодници и чутовни дебили – и европейски, и отвъдморски. У нас пък тече Светлата седмица. Народът ни я нарича и Празна, тоест не трябва да се работи. Не съм теолог и затова не съм наясно дали според християнската традиция мисленето е работа. Ако е, не съм притеснен, че ще нарушим каноните. Както и да било, ще проведем парламентарни избори на Томина неделя. Мога да си представя и по-голям символизъм, но и този си го бива. Стотици хиляди, да не кажа милиони томи неверни ще дадат гласа си за нещо си и някого си, в което и в когото изобщо не вярват, ама все пак се надяват този път да не сбъркат. Може пък тази година да са „уцелили“ наистина Спасителя и раните по ръцете му да са истински.
А „спасителите“ тихо се кискат. Те си знаят, че раните са от натягане болтовете по тръбите на „Боташ“ или от влачене на ръбести златни кюлчета до нощното шкафче.
Така е то. И все то.
На 19-и април пак ще гласуват двете Българии. Малката и Голямата.
За Малката какво да кажа, дето не съм го писал поне сто пъти? Колкото жълти павета, толкова. Площта е ограничена. Малката България отколе си е малка. Още от Ботево време. Че и от по-рано.
Голямата България е друго измерение. Тя е, с извинение, структуроопределяща. Този път (осми път от 5 години) змеят си поотряза излишните глави и ги сведе до 4-5. Двама генерали без армии, един американски орденоносец (призът „Магнитски“) и една копейка. От избата наднича (и иска да се провлачи в кухнята) още една главица – на онова змейче, дето се гавреше с убитите в Белене и дето било много и социал, и демократично. Та току-виж ламята се оформи като петорка – досущ американски баскетболен отбор на звездите. След мача те ще си се договорят кой ще е Майкъл Джордън, а кой Леброн Джеймс.
И двете Българии отиват на избори с два огромни гряха върху плещите си. Не са общи, но са съ-носими и съ-неотвратими. Единият е стар, другият е съвсем пресен.
Старият грях ужасява разума. Голямата България продължава вече над 150 години да не вярва на Раковски, Левски, Ботев, Захари и Стамболов, а вярва на цял отбор по азиатско ръгби – от графът им Игнатиев и Иванчо Хаджипенчович през Сталин та до генерала им Радев и онова нещо копейката.
И най-новият грях е чудовищен. Малката България са опита да надигне глас, че така не бива, че не е човешко (за закони няма да говорим) да замитаме под килима зверското убийство на шестима човеци, единия от които дете. Голямата България ѝ отвърна полусопнато-полупренебрежително да не се обажда, понеже това „нещо“ е като „Туин Пийкс“ и е много яко. А пък ние сме си туинпийксаджии, какво да ни правиш. Така че мнозина от Малката България могат да се сблъскат в секцията с някого от неразкритите убийци. И аз се опасявам. Ама какво да правя?
Проблеми да искаш – освен престъпни грехове. Само един проблем да спомена: и двете Българии отиват на избори (пак) с абсолютно пробити институции, включително най-важните, кръвоносните, животоосигуряващите.
И двете Българии повтарят от сутрин до вечер, че сме изправени пред два важни проблема: корупцията и геополитическата ни ориентация по оста Европа-Азия. Така е. Само дето това са само два измежду големите проблеми. Има още десетина. А някои от тези десетина са най-отпред и са отпреди прадядото на прадядо ми.
Първият – невежеството. Тоталното невежество. Когато си невеж, а „свестните у нас считаш за луди“, се получава каквото се получава вече над век и половина.
Вторият – проблемът за свободата, свободолюбието. У нас невежеството възприема свободата своеобразно. По свой образ и подобие. То „преценя“, че свободата означава „да бъде оставено на мира“. Аз съм прост, вие сте прости. Аз ви оставям на мира да си покрадвате, вие ме оставяте на мира да ви грабя. Рай!
Има и още много по-съдбовни проблеми от корупцията. Примерно, що е човешко достойнство? Или що е съвест и има ли тя почва у нас?
Спирам, безсмислено е. Ала е ясно. Корупцията и геополитическата ни ориентация (и много още) са следствие на невежеството и липсата на свободолюбие, на някои още върховни – тотално оплескани – начала, които са причини. Следствие тяхно е и Априлското въстание, чиято 150-годишнина ще честваме в понеделник след изборите. И тогава Малката България опита да въстане, докато Голямата България рецитираше „преклонената главица сабя я не сече“.
Много бих искал да вдъхна вяра на хората под 25-30 години. Не в изборните чудеса, а в чудесото да повлияят на майка си и баща си, на бабите и дядовците си. Ще трябва здраво да поработят, но си заслужава: поне в семействата стават такива чудеса. Нужен е къртовски труд, разбира се, включително и през Празната седмица.
Чакаме Томина неделя. Малката България я чака с боязън и упование. Голямата България пък е спокойна, самоуверена. Тя се любува на подредените портрети на вождовете си, умилява се, по-емоционалните дами дори притичват да ги целунат. Змейските глави преглъщат навътре адския си огън, отвръщат с юдина целувка, пускат и малко лига за по-убедително. Излъчват целомъдреното сношение директно „по телевизора“. Излиза почти като истинско. Коментаторите, те и политолози,почти хълцат. На масата – боядисани яйца. Идилия.
Радев, Борисов, Пеевски, Костадинов! Господи, каква пасмина! Със свещ да ги бяха търсили събратята от Голямата България, по-подходящи едва ли щяха да намерят да си ги водят.
Чия е ламята? Нашенска, чия да е? И малко съветска…
Разбира се, душата. Човек не бива да си позволява да се озлобява, да мрази, да проклетисва. Тях и бездарните им, алчните им, невежите им слуги. Иначе озлочестява душата си. Помните Данте, нали? „На поприще жизнено в средата… по зла чест.“ Недопустимо е да си навличаме зла чест заради зли хора. Няма изключения от закона: всеки човек и всеки народ право-струва според докъдето е стигнал по попрището си, по пътя си. И човешкия, и народния.
Остана накрая единственият, вечният въпрос: какво да правим? Не мога да преброя за кой ли път ще се повторя през последните 36 години. Правиш доброто, към което те води съвестта ти и доколкото си способен, пък да става каквото ще става.
Всичко се случва под Божието небе. Някои уж велики народи съвсем се опозориха напоследък, ние пък можем да се освестим. Поне мъничко. Защо не?
Светла ви Светла седмица!
Споделете
