Метаполитика
- 17 Януари 2026
Няколко обяснителни думи.
Наскоро бях ощастливен да ми бъде подарена ценна стара книга. Търсех я, намериха ми я. Иде реч за том първи от неиздадените приживе съчинения на Стоян Михайловски (1856-1927) под общия надслов „Метаполитика“, с „увод бележки и уредба от Иван Богданов“. Изданието е на Комитета „Ст. Михайловски“, 1940. Томът съдържа две творби: „Въведение във философията на новобългарската история“ и „Как западат и се провалят държавите“ – с подзаглавие „Метаполитически студии“. Писани са (поне като окончателен вариант) през 1924 г., тоест от вече 68-годишен мъдрец, само три години преди кончината си.
Тъй като съм напълно сигурен, че мнозина мои читатели нито са чували, нито са се докосвали до тези съчинения, както и аз допреди дни, възнамерявам да приведа тук поредица от размисли на този велемъдър мъж. Комай не мога да си представя по-подходящо време за четене и осмисляне на наследството му от периода, който преживява светът и България в момента. Що се отнася до нашата си родна стряха, донякъде е обезумително, че всичко това е написано преди 101 години, без да спира – за жалост – да бъде абсолютно актуално не само като факти, но и като предстояща къртовска общонационална работа, тя и тегоба, тя и Божия благословия все още.
Няма нищичко да обяснявам, да коментирам.
Заради стария правопис променям тук-там само някой и друг препинателен знак – за да не стане объркване, без да докосвам, разбира се, великолепния език и стила на майстора.
Някои пасажи за нашето българско племе могат да стреснат „слабонервните“. Моля, не забравяйте, че Стоян Михайловски е обичал народа си и отечеството си, както Бог знае колцина от нас го правят. И че подобни пасажи са продиктувани от любов и болка. Както оня последен стих на Ботев от „В механата“.
Въведение във философията на новобългарската история
Наблюденията, които правим в обществото – а така също и свидетелството на историята, – ни показват, че целта на човешкия живот стои в духовното усъвършенстване.
Бог не е създал человека съвършен – създала го е усъвършаем.
По този начин Бог е дал на человека следното правило за разумно и добро живеяне: постоянно работи над себе си, просвещавай и превъзпитавай всеки ден себе си, имай за върховна грижа възхода към съвършенството.
Може да се рече, че человек е ваятел на своята душа. Бог му е поверил дело незавършено с поръка да го завърши.
***
Какъв е нормалният вървеж на прогреса – в устройството на народния живот, в установлението на държавните наредби?
Този вървеж може да бъде охарактеризиран така: първо, наредбите биват най-напред институирани в духовете; второ, наредбите биват най-после конституирани във форма на закон.
Иначе казано: прогресът във вътрешния, духовния ред тряба да предшества прогреса във външния, веществения ред.
Историята не ни дава нито един пример, от който да можем да заключим, че публичната съвест и нравите биват плодове на държавните наредби; напротив, историята ни показва с безчислени примери, че наредбите са огледало на публичната душа, че държавният строй отражава народната съвест.
Законите не биват никога сечиво за изработване на нов манталитет; те биват винаги израз на духосложение, сформирано вече. Законът не твори човеци; законът е само тълковник на човеци.
Каквито закони да гарантират техните права, безкултурните хора напразно би си помислили, че са граждани на правова държава; правова държава е оная, където правото е вписано в съвестите, преди да бъде написано в повеленията на законодателя.
***
Народите не са за институциите, а институциите са за народите; а щом е тъй, институциите тряба да бъдат сила неотемлима от народната душа, сиреч сила, която изхожда от народната душа – и която дири винаги убежище и подкрепа в народната душа.
„Да създадем република е много лесно нещо; но да създадем републиканци е извънредно трудна работа!“
Светла, неоспорима истина!
Република можем да създадем за една нощ, при едно щастливо съзаклятие; но съзаклятие може да промени само режим – то не може да произведе промяна в духовете!
***
Идеолозите, които възмечтават да създават република, преди да създадат републиканци, са привикнали да мислят, че освобождение и свобода са едно и също нещо – или, по-точно, че освобождението докарва свобода.
Това е една печална заблуда, чиито последствия биват постоянни лутания от хаос и анархия към охлокрация и диктатура, от охлокрация и диктатура към хаос и анархия.
Не, по никакъв начин не тряба да отъждествяваме освобождението със свободата.
Освобождението не бива непременно дело психическо.
То може да дойде като последен стадий на духовна еволюция, като епилог на съзнателна борба за публични права.
Ала то може да бъде и дело преждевременно, случайно, сиреч може да дойде извън всякаква духовна еволюция, извън привършеното културно възпитание, извън политическата възмъжалост. То може да се яви като плод на някаква война, на щастлив някакъв поход против наприготвена за самозащита държава. То може да бъде производ на своеобразни някакви чувства, на тайни някакви замисли и подбуждения у един владетел, като например императора Александър ІІ – който решава да даде на неволници българи, сиреч на чужденци, това, което отказва да даде на неволници руси, сиреч на свои поданици.
Свободата е съвсем друго нещо. Свобода значи преди всичко свободен дух. Свободен дух расте и се развива – но не се насажда набърже.
Че мегданските трибуни и словоборци говорят винаги и изключително за свободата като външно дело – това не е чудно: те не знаят или забравят, че психическата възмъжалост е базис на политическото право. Но на техните викове историята винаги дава един и същ отговор: свобода външна няма и не може да има без свобода вътрешна.
Който е заробен вътре в душата си – той не може да бъде волен в простъпките си, в обноските си с хората.
Робът, освен че е заробен от своите властници, бива още и с а м о з а р о б е н, сиреч угнетен от своите рабски инстинкти и пороци.
Еманципирайте го ненадейно, еманципирайте го напълно и го поставете в обществото да действа, както си ще: той ще сее наоколо си робски манталитет, сиреч робско заслепение, робска развала, робско зверонравие, робски упадък.
Той не може да даде – освен това, що носи в себе си; заразен от душевна болка – той не може да не заразява.
***
В българските училища се проповядва, че българинът е робувал непрекъсвано цели пет столетия.
Тези пет столетия са всъщност хиляда години: пет столетия под турско иго, две столетия под ярема на византийците и други няколко столетия – нека поставим един минимум от три столетия – под хомота на българските боляри и царедворци.
Да, това са цели хиляда години, през които българите са били стока човешка, двуноги добитъци – нещо по-нищожно даже, прах човешки. Това са цели хиляда години, през които българите са били непрестанно гонени, газени, онеправдани, измъчвани, изтребвани – от името на тоя варварски принцип: „Горко на победения!“
…
Неволничеството разви у българина два грозни порока – двата душегубни робски порока: от една страна, лакомството, ненаситното хищничество; от друга страна, психическата забуленост, маската върху мисли и чувства, двоеличието, двоедушието.
Да добие имотец – та една част да даде на агата, друга част на фанариотина, а трета част да запази за себе си, – ето каква е била първата грижа на българина в продължение на дълги векове.
А втората му грижа е била тая: да си служи с думите не за да формулира ясно и откровено мислите си, но наопаки, за да ги маскирва, за да ги прави неотгадаеми и неузнаваеми.
***
Ако твърдението, че народът добива понятие за свобода в свободата, тряба да се разбира така: народът добива понятие за свобода с а м о в п ъ л н а т а с в о б о д а, получена изведнъж – това твърдение е пълна нелепица.
Понятие за свобода народът добива в оная свобода, в която се запазва пълен ред – понеже свобода не е друго освен възможността да развиваме нашите психически сили и достойнства в кръга на законността и на реда.
А от друга страна, пълен ред, пълна законност се спазват само чрез онези свободни институции, които се разширяват лека-полека, които се усилят успоредно с усилянето на културата.
Свободата не е цел на живота; историята и нашите катадневни наблюдения ни показват, че целта на живота е нравствено-духовното усъвършенстване. Свободата не е цел – а е средство, оръдие, сечиво. Оръдие, сечиво не бива непременно и неизменно ползотворно; ползата от него зависи от начина, по който си служим с него; то може да ни облагодетелства – може и да ни съсипе.
Успоредно с усилянето на нашето умение да живейме свободно – тряба да бъдат усилвани и нашите свободности.
На онези, които почнуват да изучават фехтование, не се дава изведнъж чиличена сабля; тям се туря в ръцете най-напред дървен меч.
Така погледнато на свободата – тоест като на едно оръдие, – на българите трябаше да се даде оръдие, хармонираще с тяхната сръчност, ловкост и пъргавост – и с усилянето на тези качества да се преработва и оръдието.
Но не стана тъй.
***
Народна сила, духовно безока – то значи, разбира се, и водачи, духовно безоки.
Между тълпи груби и главатари авантюристи винаги има връзка. Общо дело за подобни тълпи, то значи натиск. Власт за такива авантюристи, то значи произвол.
Тълпи груби и авантюристи главатари – образуват заедно охлокрация.
Историята не ни дава ни един пример от траен ред и мир – при съчетанието на безкултурността и демокрацията.
Каква е въобще целта на демокрацията?
Да дава преднина на дарбата, добросъвестността, знанието, умелостта, опитността, благоразумието, предвидливостта – с една реч, да поставя начело на общите работи способните и мъдри човеци, за да може цялото общество да се ползва от техните предприятия и трудове.
А какво виждаме в балканските държавнически сфери? Противното. Това главатарство значи сплетничарство. Тамо не е нужно да внушавате почит към вашите способности; внушавате ли страх чрез вашето коварство, вие сте годен за водач.
Е, добре, вред, където демократизмът дава подобен плод, вред, където начело на държавата стои не гениален мъж, а кръчмовият словоиграч и уличният бахтотраж (от бахт (тур. от перс.) чест, късмет, доброчестина и тража (търся, диря) – който дири сполука без оглед на средства. Бел. на Иван Богданов.) – демократическият режим не е освен було, което прикрива лъжата, измамата и насилието.
Можем даже да поставим като неизменно правило това упътване, за да се узнае каква стойност представлява едно демократично управление: гледайте знае ли тълпата да открива, да цени, да насърчава, да превъздига, да възлага първенстващи роли на своите капацитети.
Как западат и се провалят държавите
Основната идея, която прокарваме в настоящата книга, е, че всяка форма на управление не е изгодна на всяко общество, че политическият режим тряба да хармонира с културата – висока, ниска или никаква – на тълпите, че пълна еманципация при липса на възпитание е научна ерес, ч свободните наредби биват трайни само когато се развиват успоредно с публичния дух.
Тая доктрина е доктрината на западноевропейските историци – Гизо, Шатобриан, Тиери, Тиер, Мишле […]
Ето принципите, върху които почива философията на историята у казаните великани на мисълта:
1. Политическата свобода изхожда от моралната свобода.
2. Социалният въпрос е морален въпрос.
3. Преди да променим закона, тряба да променим хората.
4. Законите биват дълготрайни само когато са съобразни с нравите.
5. Учреденото чрез закони тряба да отражава установеното в душите. Зад писания закон тряба да стои неговият източник, неписаният закон.
6. Нравите се пораждат и развиват – но не се налагат чрез решения и постановления.
7. Всяко преобразование тряба да почва от съвестите.
8. Сполучливо премахваме само това, което можем успешно да заменим.
9. Колкото струват хората – толкова струват и възложените тям функции.
10. Свободата не се взима, а се изучава.
11. Само постепенното установление на свободата може да я направи дълготрайна.
12. В зародиша на всяко бедствие намираме една грешка или едно заблуждение.
13. Само ако проникнем в сърцето на нещата, ще можем да ги пресъздадем.
14. Еманципация без превъзпитание е научна ерес.
15. Каквито са избирателите, такива са избраните.
16. Право без сила е просто абстракция.
17. Идеолозите се заблуждават, като мислят, че свободата може да поражда мъдрост. Съвсем наопаки, мъдростта поражда свобода.
18. Тряба да съгласуваме силата с правото.
19. Грубото насилие поражда винаги и всъде насилствено противодействие.
20. Да учредим република е лесно; но много мъчно можем да приготвим републиканци.
21. Политиката е наука за равновесието.
22. Политическата мъдрост стои в умереността.
***
Това не са априорни твърдения, това не е израз на философска абсолютност; това е учение, основано на опитността; това са генерални идеи, които добиваме, когато изучаваме живота; това са позитивните уроци на историята, законите на прогреса.
Със стотини и хиляди примери историците показват необоримостта на тези уроци и закони.
Не по-малко подкрепление получават тези уроци и тези закони от изучаването на най-новота българска история.
Новота българска история не е друго нещо освен ред тегла, патила и мъчила – произходящи от духовна слепотия.
Ние показваме и доказваме това.
Осветлявайки делата в светилото на общите идеи, ние показваме как живеят, как виреят и се усилят, как западат и се провалят народите и държавите.
Ние сме убедени, че като поднасяме това си съчинение на нашите сънародници – изпълняваме един висок патриотичен дълг.
Разбира се, ние не си правим никакви илюзия за начина, по който ще бъде посрещната настоящата книга в сферите, където се подвизават българските политически борци.
Ние щ бъдем люто нападнати, обсипани с грозни хули.
И това ще бъде в реда на нещата.
България е класическата страна на заблуждението.
…………
При наблюденията, които сме правили в продължение на дълги години – между българската интелигенция, ние сме винаги били поразени от следното обстоятелство, представляващо преголям интерес от гледна точка психологическа:
Младият български общественик или книжовник не изучава фактите на живота и не ги съпоставя със законите на историята – та по тоя модус да си състави политическо мнение и убеждение. Той не казва: безстрастно ще диря истината, па колкото грозна и горчива да бъде тя, ще я възприема. Съвсем наопаки, той си избира априорно едно Верую, вдава се в една доктрина – в една мила, нежна и приятна доктрина, която ласкае неговите инстинкти и влечения, – и после дири доводи или хитроумства с които да може да подкрепи тая доктрина!
В опомването, което ние предлагаме на младия общественик, той не ще вижда опомване, а разочарование. Това ще бъде даже за него нещо по-лошо от разочарование, това ще бъде безочарование, сиреч отказване от всякакъв мираж, проваляне на всякаква душевна омая.
Това той не прощава, няма да прости; духовно и веществено – той живее от българските политически институции: те са негов идеал – и едновременно негов поминък, пища на децата му. Когато прочее ние казваме, че между институциите на българите и тяхното духосложение няма никаква хармония – той заключва, че ние предлагаме, нему лично, да се откаже от своето поприще и подвизаване.
И в своето прогневение той несъмнено ще нарече нашето дело м р а к о б е с и е.
От подобни нападки ние няма да се браним.
Никой просветен човек, никой човек на науката н бива мракобесник.
Мракобесието е величание на неподвижността и неизменността, а науката доказва, наопаки, че животът – нормалният, разумният, логичният живот – е постоянно вървене напред.
Обаче всяко вървене напред треба според науката да символизира унапредването на духа. Иначе казано, външното процъфтяване тряба да изхожда от вътрешното обработване, външното възсияние тряба да произлиза от вътрешната светлост
Ако това учение е мракобесие, авторът на тая книга е мракобесник
***
Няма съмнение, че и днес ние няма да убедим никого.
Нам ще кажат и днес:
- Имате право, но не ви щем правото!
Тряба ли мислителят писател да строши перото си, когато е осъден да се подвизава в подобна среда?
Не!
Истината е безсмъртна.
И като безсмъртна – истината може да чака.
Рано или късно тя се налага и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята – и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.
Истината се налага. Но тя се налага по два начина или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви сътресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.
В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.
Такава е съдбата на духовно безоките народи.
* * *
Вещественият ред – за да бъде дълготраен, – тряба да почива върху нравствения ред.
В културна среда законът е синтез на разумни воли и на просветени съвести. Културна страна е оная, гдето законът се подобрява чрез унапредването на хората.
Обществените закони биват отсвет от законите на живота; каквото ни учи опитността за условията на щастлив развой у човешкото същество – ние го поставяме в общите си учреждения.
И най-важната поука, която ни дава историята в миналото, е, че нов ред и подновен дух са работи неразделни, че те са едно и също нещо – че въобще човешките действия не могат да бъдат друго нещо освен конкретизирано духосложение.
Иначе казано, истинският обществен прогрес е въпрос на превъзпитание; пътят на прогреса е път, който отива от нов човешки тип към нов тип на обществото, от пресъздаване вътрешно към пресъздаване външно.
Тази истина е формулирано у много историци и по следния начин:
Прогресът не е друго освен поука от живота, добивана постепенно – и постепенно превръщана в реформи.
Тесногръди някои сектанти думат:
- Идеята е всичко, човек е нищо!
Това е игра с думи.
Всъщност идеята няма никакво влияние върху поведението на човека, когато тя обитава само в интелекта, когато съставлява една мобилировка на паметта, една гиздилка на ума. Тя може да бъде добра идея, тя си остава суха, безплодна идея.
За да упражни влияние, идеята трябва да се превърна в благородно чувство, в доблестно влечение, в свещена страст – да премине от интелекта в сърцето…
Когато говори за свободата, руснакът Соловьов изказва едно твърде вярно съждение:
- Друго нещо е свобода, дума той, и друго нещо е идея за свобода.
Исто говорят всички западноевропейски историци…
Според тях действително свободен човек не е онзи, който управлява себе си, както му скимне, а онзи, който управлява себе си, както се изисква от съвестта и здравия разум.
Според тях няма по-голям роб от човека самозаробен, сиреч от човек, който слугува на своите слепи страсти, и всяка обществена еманципация е безсмислена, ако не върви успоредно с еманципацията от гнета на пороците.
Раболепни инстинкти, рабски нрави можем да срещнем у хора, които минават за свободни, които се показват, че живуват волно, които обладават широка ученост и начетеност, които имат най-бистро понятие за благата на свободата, които даже би могли да държат лекции върху същността на свободните институции!
***
Историята ни говори за старите византийци, че у тях низостта е била едно изкуство, пълзенето – една наука, и че при най-изтънчен художествен вкус, при най-развито чувство за хубавото, деликатното и възвишеното, при най-ясно и мощно схващане на истинното, с една реч – при най-светла и плодотворна култура те са се отличавали с най-мерзки рабски наклонности и обичаи – обладавали са това, което един техен историограф нарича слугарска душа, ратайска търса. (Търса – също и тръса: нрав, навик, естество, постъп, характер. Бел. на Иван Богданов.)
А у нас – в съвременна България!
Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите, не беше освобождение на душата – а беше освобождение чисто физическо!
Как силно бие в очи фактът, че премахването на османския хомот не бе друго нещо освен институиране на междубългарско владичество, на натиск от българи връз българи.
Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи – икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци – сѐ отбор хора, но хора, лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, он всяко самоуважение и самопочитание, хора, в лицето на които се чете тома неизменно човешко правило – ч е с а м о к о й т о п ъ л з и, н е п а д а!
Тези хора считат себе си честити, че не живеят в онази мрачна епоха – когато техните бащи носели червен фес. Да, те не носят на главите си червен фес – като своите бащи: но те го носят в сърцата си!
- Благословена да бъде юнашката ръка, която ни освободи от османския гнет – думат те.
Да, несъмнено. Но где е юнашката ръка, която ще ви освободи от вашите робски недъгавости?
Публичният живот на българите почива – от четиридесет и шест години насам – на едно недоразумение, на едно идейно залитане, на едно недомислие, което се зове политическа свобода.
Политическата свобода, дума Elme Caro, е рожба на моралната свобода.
Същото твърдение намираме и у Е. Renan: свободен живот има само там, гдето има непокварени съвести.
Иначе казано, човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек.
За да може да живее човек свободно, тряба да обезпетни своята психика – да прогони от своя вътрешен живот всяко влечение към светска тържества и плътски наслади.
Първият стадий на всяко опълчване към свобода – е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, самозавладяване.
Поквареният човек се опитва понякога да играе роля на свободен човек – но напразно!
Той вреди на себе си – понеже порокът е сила разрушителна, понеже лошата страст отива против законите на живота.
Той вреди и на хората, понеже – робувайки на инстинкти – той насажда и наоколо си принципи на робуване. Човек не може да даде на ближния си освен това, що притежава, та поквареният не може да разнася и раздава освен поквара.
За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България.
Свобода е друго – и друго е освобождение.
Свободата, както рекох, е явление от вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане.
Освобождението е явление от външния живот. То е нещо веществено.
Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание.
Освобождението може д бъде плод на едно щастливо военно действие – и да дойде в един ден.
Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жалко е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България.
………..
Когато е въпрос не само за физическа еманципация, но и за еманципация на духа – не тряба да се забравя никога урокът, що ни дава историята на всички европейски народи:
Че най-мъдрият и най-законният революционер е Времето.
………..
Уви, насаждането на народовластие в България е като превръщането на българската държава в правова държава. Правова държава има там, където правото е написано в сърцата, а не там, където правото е написано на бяла хартия. Исто тъй народовластие е възможно там, където чрез законодателните избори народът проявява желание да ръководи и наставлява своите уредници и управници – а не чака или не склонява да бъде ръководен и наставляван от тях…
***
Минаха се други пет-десет години. На българската политическа сцена се появиха: даскали-математици и всеотрицатели, богоборци, тесни социалисти, комунисти и болшевишки агенти, земеделци-съсловници, водени от Драгиева, земеделци-изтребители, водени от Стамболийски, анархисти теоретици, сиреч анархисти – кабинетни мечтатели, анархисти деловни, сирач анархисти на бомбата, камата и револвера.
За програмата на тези хора е излишно да се говори.
Повечето от тях таят в дъното на душата си следното десетословно credo:
Плюя на всичко, що виждам, храча но всичко, що срещам.
Тях роди престъпното нехайство и народоубийствената търпимост на българските властници, които, абсорбирани в партийни ежби и свади, оставяха, досволяваха да с проповядват между младежта всякакви разрушителни доктрини, като например следните: че власт и ярем са работи тъждествени и равносилни, че безверието е условия за проглеждането на духовно слепите, че лишенията на сиромаха произлизат от охолността на богаташа и че правдата може да бъде всадена в обществото само по един начин – чрез желязо и кръвнина.
Можем по един най-категоричен начин да твърдим, че новите поколения в България– в последните три-четири десетилетия – бидоха заразени от една грозна, от една людоядна психопатия – която на друго място в това съчинение назовахме п р о с л о б о д н я л о с т.
И няма свестяване. И няма опомняне.
Колкото по-жестоки са уроците, които българството получава от събитията, колкото по-тежки са жалейките, които постоянно отрупват новата българска история, толкова по-силни биват безсмислените и пагубни писъци на политиканите:
- Искаме радикални политически реформи! Искаме пълна обнова! Искаме коренно пресъздаване! Искаме да възсияй нов ред у възродено общество!
Българската обществена и държавна задача е една от най-страшните, които намираме в историята.
Тая задача стои така:
Или крайните елементи ще погазят България, или България ще погази крайните елементи!
Или – или!
Такова е положението в България.
Тя е пленница на лъжовни политически учения, на софистическа доктрина.
***
Вънкашното действие не е друго освен конкретизирана мисъл; значи в зародиша на всяка катастрофа погрешна мисъл или заблуда.
Грозните катастрофи, които сполетяха Русия и България, не са друго освен плод на безумните блянове или недомислици, в които бяха изпаднали руската и българската интелигенция. И като казваме руската и българската интелигенция, ние разбираме руските и българските кропоткиновци – понеже грамадна част от руската и българската интелигенция е надъхана с Кропоткинови идеи.
Нека разгледаме в какво се състоят заблужденията на тая интелигенция.
Тя дума:
- Общото благо тряба да се яви като отражение на частното, на личното благо.
Това не е вярно; противното е вярно: частното, личното благо тряба да отразява общото.
Обществото не е създадено за индивидума; индивидумът е създаден за обществото
Общото благо да отражава частното, то би значало всякой да се грижи изключително за себе си – да бъде милостив само към себе си. При подобен ред никой не ще служи на рода си; всякой ще дири блага, но ще ги дири за себе си – и ще ги взема, отдето може, отдето свари. Егоизмът ще цари навред. Плячколюбието ще замени человеколюбието. Принципът „всякой за себе си“ ще замени всеки морал. Общата алчност ще увековечава социалните безредици и размирици.
Интелигенцията – руска и българска – дума още:
- Прогресът върви отгоре надолу; социалната основа тряба да бъде наложена на тълпите!
Противното е вярно: прогресът върви отдолу нагоре.
Да казваме, че прогресът върви отгоре надолу – то значи да твърдим, че прогресът е дело на властника, който реализира всяка обнова чрез нови закони.
Всъщност външното преустройство не може да бъде освен отражение на вътрешното преустройство; а вътрешното преустройство не се извършва чрез закони: законите го констатирват, не го създават. Иначе казано, законите уреждат външния живот съобразно с промените, станали във вътрешния живот – но те не могат да променят вътрешния живот съобразно с промените, които внасят във външния живот.
Истинският, реалният, живоносният прогрес върви отдолу нагоре.
А ето как става това. Доблестни, самоотвержени, даровити и работоспособни хора – наречете ги както щете, възпитатели, просветители, водители, наставници, учители, книжовници, проповедници, апостоли, – отиват между народи да работят за неговото превъзпитание. Те насаждат у него вяра в доброто, в истинното, в хубавото, в правдивото, в благородното, във възвишеното. Те му дават да разбере, че добротворството е върховен закон във всемира, че любовта е всемирната и единствена творческа мощ, че злото, сиреч принципът на разрушението, а отрицание на законите на живота, че то минава и отминава безследно – понеже разрушението не може да бъде увековечено, че най-сетне Бог, извор и начало на всички блага, е дал на човека правила за живеете, като му е дал съвест, и че мъдри хора са само онези, които винаги съгласуват своята воля с волята на своя Творец!
Върху публичните наставници и апостоли лежи и друга мисия: да дадат политическо възпитание на тълпите.
Що е дълг? Що е право? Какви са връзките между дълг и право? Що е управление? Безкултурните и малокултурните тълпи не знаят това. Те поверяват уреждането на общите работи не на хора вещи, чистосърдечни и мъдри, а на хищници и бахтотражи (от бахт (тур. от перс.) чест, късмет, доброчестина и тража (търся, диря) – който дири сполука без оглед на средства. Бел. на Иван Богданов.), за които общото невежество е златна рудница – предадена тям за безотговорно експлоатиране.
Бахтотражите-властници превръщат човешките същества в илоти (илот, покорено първобитно население на Пелопонес; роби на спартанското царство; пренос. – завоюван народ без политически правдини. Бел. на Иван Богданов.); апостолите-наставници превръщат илотите в граждани: те са дословно творители на граждански съвести.
В обществото има една всевековна борба – между две непримирими социални сили: борбата между развратители и просветители.
Неправдата е дело на първите; те го насаждат в публичния дух. Знаменосители на правото са вторите. Те правят от несъзнателната човешка сбирщина одухотворена народностна цялост; всяко общество, обладаващо себепознание и себепочитание, е тяхно дело. Те превръщат вертепната държава в правова държава.
Правото обаче не е първото понятие, което апостолите насаждат в публичната психика.
Правото не е първоначалният принцип в организацията на обществото – не е, тъй да речеме, пръв извор и основа на всяка уредба.
Правото е последица.
Правото изхожда от изпълнен дълг.
Върховното социално начало е длъжността.
Първоначалната социална връзка между членовете на обществото е длъжността.
Социалното сдружение, националното съжителство са били невъзможни, ако всякой рече:
- Аз искам д благувам; у мене има п р а в о на щастие!
Служиш ли най-напред и преди всичко на себе си, не си годен да служиш на другите – и никога не ще бъдеш годен да служиш тям, – понеже за лични ламтежи жадности никога няма насита, понеже за самоугодливостта, самообаянието и самопоклонството не дохожда никога край.
Правовото социално устройство ни налага по един най-положителен и настойчив начин да забравяме нашето а з!
В обществото всеки тряба да даде себе си или – ако можем ката да се изразим, – да подари себе си на ближните си. Това е то солидарност, без която няма ред и правда.
Човек е член на едно общество, за да служи на това общество.
И само като служи на обществото, той служи на себе си – понеже когато всякой залита за всички, излиза, че всички залитат за всекиго.
Прочее, дълг значи служене.
Но дълг не значи само служене. Дълг значи още самопожертвование.
Иначе казано, дългът не е същински дълг, когато си налага мярка, когато си поставя граници, когато не отива до самопожертвование.
***
Човек бива свободен пропорционално със своите граждански добродетели – сиреч пропорционално с чувствата на дълг, солидарност, преданост и любов – които го въодушевяват и ръководят в публичния живот.
Друго нещо е вънкашна свобода, веществена свобода, и друго нещо е вътрешна свобода, сиреч духовна свобода. Човек може да обладава пълна вънкашна свобода – получена в подарък, например като вънкашната свобода на българите, и да таи в душата си най-грозни робски инстинкти. Примери можем да наброим със стотици и хиляди в нашето общество – където безбройни политикани не се подвоумиха, в минута на партийни вълнения и ежби, да хулят отечеството си пред чужденеца, да дирят помощ у най-заклетите врази на българството, за да заграбят отново изгубените властнически блага и прерогативи.
Да заробен човек не значи човек, комуто деспот някакъв връзва ръцете и ограничава волята и начинанията.
Човек може да е с развързани ръце, да се движи волно и независимо – и да бъде раб.
Казваме раб – а не роб.
Роб – това е физическият заробеник.
Раб – това е духовният заробеник, робуващ на пороците.
Рабът може да не бъде роб: това обстоятелство обаче не го прави волен.
Истински свободен човек е онзи, който може всичко над себе си; рабът не може всичко над себе си – понеже заробеник духовен, понеже слугува на своите лоши страсти.
Неволничеството не изчезва с освобождението от политическия гнет; има, наопаки, случаи, когато вънкашната, чисто веществената свобода усиля вътрешното, духовното робуване като дава на развалата възможност да се развива безпрепятствено и безнаказано.
Така стана с българите.
Може да се докаже с една математическа точност, сиреч със статистически данни в ръка, че от четиридесет и шест години насам развратът в България се е усилвал от година на година – че единственият прогрес, осъществен у нас, е прогресирването на рабската алчност и хищност, на рабската вражда и мстителност, на рабското самолюбие и самопоклонство.
Да, рабът изчезна – рабът продължава свят да светува.
Потисникът – като се отстрани от политическата арена, – завеща своята духовна сплутост на потиснатия!
- Истината ще ви освободи – дума Богочеловекът.
Коя истина?
В Евангелието се разправя на много места за нея.
Тази истина е любовта към ближния, милосърдието, състрадание, взаимното грехопрощение и взаимнопомощта между човешки същества, които са рожби на един и същ небесен баща.
Тая истина проповядвал Иисус на тълпите – в разпространението на тая истина Той виждал суверенен способ за общочовешко възраждане.
Е, добре, абсолютно същата истина прогласяват философията на историята и социологията.
И тези науки думат:
- Когато обществото почувства в себе си една обща душа, когато всички заживеят за едного и всеки заживее за всички – тогава ще настъпи пасхата на общочовешката правда, на обществения ред и мир.
Евангелие и наука с прочее напълно съгласни: въздигнете себе си до истината. Истината щ ви еманципира.
Евангелие и наука прогласяват, че всяка реформа тряба да почнува със съвестите.
Евангелие и наука прогласяват, че истинският прогрес е моралният прогрес.
***
При изработването на Търновската конституция българският народ бе уподобен на ученик, комуто се предлага да мине, внезапно, без всяка транзиция, от първи клас в осми клас.
Казаха му:
- Ти си достатъчно подготвен, ти си годен, ти си назрял, ти обладаваш умението, което е нужно в учението – и учението, което е нужно в умението!
Неговото учение и неговото умение бяха ламтежът и хитростта на неволника.
Отечеството не съществуваше за него, понеже в отечеството си той беше чужденец
Власт нямаше за него, понеже той не намираше никъде закрила.
Той не вярваше в нищо, в никого.
Той живееше за себе си – в себе си.
Прочее, за да не пропадне – демократизмът не тряба да бъде само вънкашен, а още вътрешен, сиреч не тряба да състои в сухи и бездушни форми, а в дълбоки инстинкти и непоколебими вярвания.
Когато нас движи вярата в едно начало, в един институт, в едно право – ние сме несъкрушими в житейските борби, неуморими в хода си по пътя на живота. На вярата нищо не омръзва. На крепката и безконечна вяра – попрището е крепко и безконечно.
Наопаки, гдето липсва дух, липсват живоносна мощ и борческа сила, гдето липсват велико сърце и велика съвест – липсва велика дееспособност и велико творчество.
Погледнете как запада православието.
Защо запада?
Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие!
Така западат и демократическите институции в североизточните и югоизточните страни на Европа – в същите онези страни, където тъй жалостно крее и линее православието.
Духът е, който дава живот.
Дух гдето липсва – животът е един мамлив образ на живот, едно бегло видение, една емблема на безсмислие и неразумност.
Нека прочее обърнем гръб на изкуствения, на вънкашния демократизъм.
Нека престанем да отъждествяваме тези две работи – основни демократически наредби и реална народна демократическа организация.
Между тези две работи зее черна яма – когато е въпрос на североизточни и югоизточни европейски страни.
Най-вредоносната омая е омаята от небивалици, от въображаеми блага, от неосъществими преустройства.
Такава е българската омая.
***
Нека сега хвърлим един бърз поглед върху българското минало, нека видим как се е сложила българската психика – каква е тя – каква е останала досега – и какви уредби подобават ней. Нека покажем каква колосална грешка вършат онези искатели на общочовешка идентична управа, които отъждествяват балканска история със западноевропейска история.
Българският народ е робувал не пат века, както се говори в училищни среди, а повече от хиляда години. Той е понесъл гнет множествен и многообразен – владичеството на своите диви боляри, игото на върлите византийци, ярема на хищните османлийци, хомота на коварните фанариоти; и всичко това, повтаряме, в продължение на повече от десетина столетия.
Какво донесоха българството тези потисничества?
Психика покварена. Насилническо духосложение.
Като пишем това – ние чувстваме болка в сърцето си: тежко е, тъжно е да говорим горчиви думи на рода си. Но над всичко и преди всичко истината. Без вярна диагноза няма лек за недъгавия. Само ако се въоръжим с кураж и търпение, за да изслушам неизопачени истини и да оценим непреиначени факти – ще можем да си дадем отчет каква нова ориентация, низ бесните морски фъртуни, би упътила нашия държавен кораб към спасително пристанище.
Прочее, която се занимава с българско устройство, с българско общо дело, с българска политика, не тряба ни една минута да забравя тази историческа грозотия: хилядагодишното неволничество на българите.
Дълбоко врязани в душата на нашите сънародници с спотайват огрубелите чувства, затъпените инстинкти на хора, които са били считани като стока човешка, които са минавали за прах човешки.
Българите са заразени от грозните пороци на погазените – на онези погазени, които достигат да се примиряват със своето погазване, да го понасят без съпротива, като виждат в него доказателство, че на тоя свят няма и не може да има ред и управия.
- Българинът е на турчина тъпанът – дума една българска пословица.
Друга една дума:
- Царска правда – бой, та брой!
Друга:
- Що съм крив? Крив си, че си жив!
Ако потисничеството докарваше само физически мъчила и бедствия – то не щеше да бъде толкова страшно; но то породи морална поквара, то е извор на духовно тровило и затова е толкова человекоубийствено и человеконенавистно.
Тиранството затова е ужасно, защото прави от угнетените хора развалени хора.
И действително, провалят се – нравствено и духовно се сплуват онези човешки същества, които достигат да вярват, че няма управия на света, че световният строй е дело на безумен и пиян демон, че насилието и лукавщината са основа на социалните уредби, че човек е за човека вълк, че в житейските борби надвива само онзи, който знае да задушава в сърцето си всяко милосърдие и всяко състрадание!
Морално разнебитен и помрачен, неволникът с превръща в един вид анархист и всеотрицател: род, отечество, общо дело, общи интереси, солидарност, наредби няма за него; неговата бащиния никога не е милеяла за него – не милее и той за нея. Свои хора, близки хора няма за него; той никога не е вярвал на никого, той винаги се е страхувал от онези, които го окръжават – да не го издадат: той ги мрази – той страни от тях.
Държава, държавна йерархия, чиноначалие и чинопочитание – то са работи безсмислени за него – басни някакви и легенди: неговата държава е неговото живелище, където той счита себе си за център на вселената, където си е задал тая единствена задача да се грижи само за своето лично благуване и доброденствие – където е всецяло предаден на една грижа: да внася и къта сребро и злато – тези всепобедни оръжия на всички земни схватки и битки.
Всички средства са добри, когато хармонират с неговия единствен принцип, самопоклонството.
Бидейки част от едно тиранизирано племе – той е готов да се сдружи със своите тирани, готов е да стане техен агент – готов е да се превърне от обезправен в гонител на всяко право – ако в подобно опозорение намира к а к в а д а е с м е т к а, както се изразява той.
Накратко, у роба няма морал; той е людомразец и егоист; той е индивидуалист, безпределно, безпощадно, безжалостно индивидуалист.
И понеже психиката на роба, изкалъпена в продължение на хиляда години, не може да се поправи в един период от няколко десетки години – това, що говорим за настоящия роб, е вярно и за довчерашния роб, за новоосвободения неволник. „Няма по-голям тиранин от заробеник, внезапно надарен със свобода“, дума Огюст Конт.
Свободата – пълната свобода, всецелият self-government – се превръща у новоосвободените роби на слободия.
А слободията поражда ново неволничество.
Слободия – неволия!, дума една поговорка.
Тези две думи – слободия, неволия, са всичката нова история на българите и всичката нова история на русите.
***
В нашите обиколки из България ние сме задавали стотини пъти на прости хорица следното питане:
- Какво нещо е демократ?
Отговорите, които сме получавали, могат да се съкратят така:
- Демократ е онзи човек, който може да върши всичко, каквото желае, без да смее никой да му пречи…
При тези отрицателни качества на българина абсолютно лишен от всякакво политическо възпитание и неспособен на никаква дисциплина – народовластието у нас не е пълна власт на народа – пълна власт над народа.
Знаейки, че българският гражданин не е в състояние да даде съзнателна подкрепа на една власт – всички български правителства от четиридесет и шест години насам са търсели помощ извън народните маси.
Такава помощ – в епохата на Фердинандовщината – правителствата са искали:
От владетеля;
От чужди държави (Австрия, Русия и пр.);
От банки и банкери (облагодетелствани от партия, или очакващи да бъдат облагодетелствани от партии);
От предприемачи (облагодетелствани от партия, или очакващи да бъдат облагодетелствани от партия);
От полиция;
От войска;
От чиновници;
От революционери, терористи и съзаклятници;
От учащи се младежи, примамвани и привличани от партийните клубове – и подскоросвани тамо да политиканстват.
И ето как – на претенциите на българите да се управляват демократически – историята отговаря:
Какъв смисъл може да има демократизмът, когато фактите не са и не могат да бъдат на висотата на правата?
Какъв смисъл може да има демократизмът при липсата на просветена буржоазна класа, способна да го подкрепи?
Едно управление ще бъде д е м о к р а т и ч н о и без да носи тая титла, когато има съчувствието и поддръжката на народите маси; при подобни условия управлението не може да не бъде демократично – защото то не може да пожелае да бъде изтръгнато от оная почва, от която черпи сили да вирее.
Наопаки, едно управление ще бъде антидемократично дори когато нарича себе си демокрация, ако то е лишено от всяко съдействие на народите маси – понеже тогава то ще дири помощ в извъннародни сфери и следователно в противодемократически принципи.
България си е създала навсякъде в Европа срамна известност поради грозното изопачение на своя конституционализъм и парламентаризъм.
Навсякъде е знайно вече, че в нашата страна консултирането на избирателното тяло не става, за да узнаят върховните властници каква е волята на народа – а наопаки, за да узнаят тълпите какво е желанието на върховните властници.
***
Търновските учредители вярваха, че политическото благоразумие стои в пълното н а р о д о д е р ж а в ie и н а р о д о п р а в л е н i е, както се изражават Керенски и съдружие, тоест знаменосителите на философския абсолютизъм в политиката.
Те си мислеха:
- Конституцията, която изработихме, е израз на върховна правда. Тая правда иде изотгоре, тоест от законодателя! Но тя ще насади светлост долу! Горе правда – то значи долу напредък!
Колкото думи – толкова заблуждения.
Правда никога не дохожда изотгоре – когато долу липсва светлина!
Властта, която човешки същества упражняват над човешки същества, има нужда от повсечасен контрол на просветено обществено мнение. Беаз подобен контрол властта опиянчава и развращава властника – и той върши произволи и посегателства. Социологът Bouglé дума: „Властта е сама по себе си развратителна мощ – освен там, гдето пред нея стои публика, обладаваща висока просвета; без подобна публика всяка власт се преобръща в олигархия, а всяка олигархия се крепи чрез насилие.“ Когато прочее едно учредително събрание изработва основни наредби за един безкултурен или малокултурен народ – то тряба да предвиди, че ще се появят рой политически авантюристи, които ще подкачат да експлоатират духовната слепота на тълпите, и тряба чрез ред установления, ценз избирателен, сенат несменяем и пр., да направи невъзможна подобна експлоатация.
Търновското учредително събрание трябаше да предвиди, че на българската политическа сцена ще се явят […] и стотини други, които ще сидумат:
- Този народ е неизлечимо сляп; ние сме с по едно око; значи ние сме тука главатари и вождове; прочее, ние ще сгазим и затрийме всички онези, които оспорват законността на нашето водителство и първенство!
Ако правдата не дохожда изотгоре, когато долу липсва светлина, логично ще бъде да речем, че щом проникне просвета между тълпите – властта се вижда заставена да зачита публичната съвест и воля.
Прочее, искате ли мъдро и съвестно управление – „създайте съвест и душа у народа“ (О. Конт).
Идете между тълпите и аполствайте – и аполствайте дълги десетилетия наред – и премахнете от българщината всички онези духовни петна, които я уподобяват на татарщина.
Пресъздаденият от апостолите народ ще пресъздаде своето управление.
Политическият прогрес върви отдолу нагоре – понеже политически прогрес не е нищо друго освен просветен обществен дух, превърнат в правов обществен ред.
С тази последна част приключвам публикацията на своеобразното завещание на Стоян Михайловски. – В.П.
Споделете
