Оптимистична минитеория за краха на световния и родния политически идиотизъм
- 02 Януари 2026
2-ри януари е, повече няма да чакам. Все се надявах, че радио, телевизия, медии или ония влиятелни магьосници от нет-а ще ме потърсят, за да ме питат и мен коя е думата на 2025-а. Тишина. Налага се сам да се попитам. И си отговарям: идиотизмът. Политическият идиотизъм. Както в общосветовен, така и в индивидуален план. Нека да припомня: политическият идиотизъм ако не е полубрат, то е поне първи братовчед на злото.
Да бях Кант или Иван Хаджийски, да напиша солиден научен труд, ала не съм, така че ще се огранича до няколко абзаца.
Преди да завърша оптимистично, да хвърлим все пак взор на предмета на обсъждане.
Както винаги и както си е заведено от векове, и през 2025-а начело бе най-великият и най-прогресивният, той и най-мащабният, и най-чудовищният политически идиотизъм на света – московският. Към който част от моя народ има един такъв садо-мазохистичен пиетет – също от векове. Тегли го на североизток нашенецът, сякаш не е идиотизъм, а магнит. Въпросната част от народа ни не я смущава нито един черен аспект на този тип азиатски идиотизъм – безмозъчната агресия, свирепата жестокост, неотвратимата повторяемост на страховитите удари на мотиката по собствената неувряла глава. Не само не се смущават, но и мнозина се заразяват един другиго с тоя вековен ковид. Нещо като дядоиванид`21. 21 е номерът на столетието ни след Христа.
През 2025-а обаче най-великият и най-братският ни политически идиотизъм си намери майстора – сиреч достоен конкурент – в лицето на полубратския ни вашингтонски идиотизъм. Каквито и думи да употребя – а мога, знам ги, – те няма да очертаят и половината от потреса ми докъде може да падне почитаемият хомо сапиенс, когато след поне 15 години сериозни тренировки го зарази такъв нелеп идиотизъм като днешния. Остава ми само да се надявам, че ще е временен, а не като колегата, приятеля, другаря си – московския съперник в борбата за титлата през тая клета 2025-а.
На този фон азиатско-африкано-арабо-латиноамериканският и прочие политически идиотизми бяха повече фон, поддържащи артисти, миманс. Слаба ракия, разводнено саке, неферментирала текила. Макар че и там се откроиха някои изумяващи съзнанието сатрапоиди.
Не така стояха нещата с милия на сърцето ми, със стария, достолепния, доста скучния понякога, но и често влудяващ здравия разум европейски политически идиотизъм. Без значение дали привкусът му бе угро-словашки, балкански или „чисто“ западноевропейски. Някои клиницисти, наблюдаващи отдавна процесите, дори заговориха за нещо като наивистичен дебилизъм, което нещо аз не съм в състояние да обясня какво е, но се досещам. Може и по-меко, пò по европейски: дебилен наивизъм. Както ви харесва.
Накрая да отдам дължимото на родния политически идиотизъм. Не се посрамихме и през отишлата си току-що година. Не е за първи път. Държим високо летвата. Свински, тиквен, зеленочорапов или мижавокопейков, чалгарски или величав, идиотизмът ни пак си бе на световно ниво. За юначеството ни допринесоха и още куп други тертипи идиотизъм, които торят земята ни със своеобразните си аромати.
Вече се питате къде е оптимизмът. Тъкмо се канех да отворя дума. Тук е. Моята оптимистична минитеория се базира на едно условие, без което не може, и на един вдъхновяващ факт. Условието: на света живеят стотици милиони, милиарди неидиоти. А ето и вдъхновяващия факт: на тази прекрасна планета политическият идиотизъм има непреклонен, храбър и величествен в силата си опонент – вярата на човека в Бога. Само вметвам, че именно вярата ни в Бога е единствената причина още да ни има като биологически вид. Някой би могъл да възрази, че вярата в Бога не е способна да пребори политическия идиотизъм, което мнение е логично, като се има предвид мащаба и жизнеността на въпросния идиотизъм. На пръв поглед е така. Не съм и твърдял, че ще го пребори напълно. Но съществува „подробност“, която често ни убягва. А тя е, че вярата в Бога не е само душевно състояние, душевна нагласа, извор на упование и какво ли още не; вярата в Бога е и начин на живот на порядъчните и добротворните люде, но най-вече и активна енергия, действена сила, която помита политическия идиотизъм, когато той достигне предели, които застрашават живота на планетата Земя. И винаги успява. Понякога с цената на огромни жертви. За жалост.
Ще победим и този път – скоро или не съвсем. Моля се да не дадем многобройни жертви – малко ли паднаха само в Европа! И този път обаче ще го смажем, колкото и да изглежда могъщ врагът ни. И друг път така е изглеждал: могъщ и тъп. А след време – единствено тъп. Само не бива да отпускаме ръце. Ние, хората, които искаме да принадлежим към порядъчната, съзидателната, читавата част от човечеството.
Последно. Не съм забравил, че милиони и милиони умни човеци са порядъчни и творят добро, но не вярват в Бога. Според тях. Нека е така, както те си мислят за себе си. Аз обаче да си кажа: когато човек има светла съвест и постъпва според повелите ѝ, дискусията по тази тема става някак безсмислена. Защото какво друго е човешката ни чиста съвест освен неразкъсваемата ни връзка с Бога? А когато имаш здрава, благословена връзка с нещо, възможно ли е да не вярваш – макар и без да съзнаваш, – че то съществува?
Особено ако то е Бог.
Тъй то. Не е кой знае какво за вършене, да знаете. Две неща са в края на краищата: да укрепваме вярата си в Бог и да не скръстваме ръце. Второто си идва самичко от първото. То първото е и едничкото, ако се замислим.
Споделете
