Препрочитайки Йовков: съпричастието
- 04 Декември 2024
Чета любимия Йовков, военната проза. Чета и постоянно се питам защо никога досега не изпитах нужда да я препрочета. Не знам защо. Срамота е, но истината си е истина. Почти нищо не помня, разбира се. От появяването на 6-томното издание, което притежавам по наследство, е минал почти половин век. Поне малко успокоение е, че ме е срам само заради пренебрегването на първия том, „военния“. Другите съм ги чел, чел, чел… Все пак от третия том нататък редактор е родната ми майка. Освен че още от детството ми Йовков бе литературно божество в дома ни.
Толкова е странно с тези покъртителни свидетелства! Това не са ти Индже и Шибил, не са Сали Яшар и Сарандовица, не са Серафим и Моканина. Четеш офицера Йовков и сякаш всичко описано и изстрадано не се отнася за България. Как така не се отнася ли? Ами така: хем се отнася, хем обаче не се отнася. Не ме удовлетворява първосигналното обяснение, че моето поколение (и всички следващи) не знаеше и не знае почти нищичко за участието ни в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Като изключим сухото лаконично „познание“, получено от болшевишко-„интернационалните“ глупости в учебниците. Не знаехме, почти нямаше откъде да знаем, но и не се интересувахме в глупостта си. Ала не е само това разгадката, че онази около- и отвъдгранична България като че не е познатата ни България. Странно е и трудно е да четеш за онези хора, за онези събития, да вярваш безусловно на Йовков – и да свързваш онази България и онези българи с днешната България и днешните българи. Със сигурност има връзка – земите са същите, без значение на коя държава принадлежат в момента, имената са български, някои други неща са подобни… Но хората, хората са съвършено други, мислят и действат другояче, светоусещането им е съвършено различно.
Съпоставките просто съсипват. Нека да вметна, че не чета, за да съпоставям и да се самоизмъчвам, а за да науча как е било и през какво са минали дедите ни, които ние опозорихме и опозоряваме. И да, научавам, ограмотявам се, Балканите ми стават съвсем тесни, близки, комшийски, една шепа земя е, ако се замислиш. Чета и защото обичам Йовков. Защото е честен. И защото след препрочитането на Захари и Симеон Радев някак си естествено дойде редът на Йовков в униформа.
Та за съпоставките ми е думата. Щеш или не щеш, те завладяват съзнанието ти, няма измъкване от тях. Вероятно могат да се приведат десетки дълбокоумни и дори проникновенофилософски аргументи защо преди повече от век е било така, а сега е онака. Мене обаче не ми се философства, а ме занимава един-единствен проблем – съпричастието на човека към родината му. Онова съпричастие и това съпричастие. Онова трудното, едва посилното, във военните трагични времена, през епохата, когато се е решавала съдбата на нашия народ за десетилетия напред. И това сегашното, в относително мирен и икономически съвсем благоприятен исторически период, когато не са необходими геройства и подвизи, пределни национални усилия и народно мъжество в изпитанията, а само елементарен разум и най-простичка добронамереност. Средностатически ум и средностатическа човещина.
Историческата перспектива откъм Йовковите военни свидетелства към днешния ни спокоен и доста задоволен ден извънредно улеснява размислите. Историческата перспектива спомага да отпаднат подробностите, сляга се пушилякът и лъсва очевидното: днешният българин не е съпричастен към родината си. Няма причастие от негова страна към съдбата на родината му, каквото са имали Йовковите българи. Няма и няма причастие днес. Та ако ще ваклооки пастири и пресметливи президенти да вдигнат пет пъти по-висок пилон, а петдекаровото ни знаме да се вее не на Рожен, а на Мусала.
Естествено, че има хиляди изключения. Естествено, че сме заобиколени от хиляди съпричастни на отечеството си българи. Ала всички тези изключения, всички тези добри хора не са и не би могло да бъдат пилонаджии и пишманбайрактари.
Не, не идеализирам ония българи. Много добре помня, че тогава е живял Бай Ганьо, българинът Бай Ганьо. Но дори просташкото „Булгар, булга-ар!“ все пак не е „Мултак, мулта-ак!“. Нали? Да, и Гочоолу и Данко Харсъзина са били българи, и всякакви мекерета и предатели са били българи, но тук ние говорим за народа като цяло, за българина като цяло тогава и сега. Без идеализации. В този лишен от всякакви идеализации текст иде реч за съпоставки и изводи.
Сега две думи за подробностите. Откъм хълмовете над Одрин или откъм планините на Македония не са важни никакви подробности през тези 110 години. Дори да не ни се струват подробности, а огромни по значението си събития, драми. И все пак в някакъв надисторически или по-скоро извънисторически смисъл те са подробности. Даже взривяването на храма през 1925-а е частица от вековния пейзаж; дори Ньойският договор преди това и девети септември след това са частица от пътя. И десети ноември с опулената физиономия на един главорез. Да не говорим за сегашните подробности, за дребнотемието и пустословието, което занимава днес (буквално тия дни, докато пиша) пустоделниците: кой е бил по-дълго премиер – Станко Тодоров или Бойко Борисов; точно каква сталинска подлога е бил онзи нещастник, българоубиец и алкохолик Георги Димитров; кой е проклятието на България напоследък и защо пък да е само той… И така нататък напустопреливане. Времето, времето! Времето е голям валяк, велик утъпквач. Нека се абстрахираме от всичко останало и да прехвърлим – с Йовковата помощ – мост през времето. Нека се съсредоточим върху съдбовното. А то е какво представляват българите тогава и сега в този съдбовен аспект: отношението, причастието към родината си.
Натрапва ми се един образ. Гоня го, не помръдва. Дори става все по-релефен и богат. Представям си огромен киносалон, пълен с разнородна публика. Българи. Не е тъмно, светлината е само приглушена. Всичко се вижда – и долу по креслата, и на екрана. Люпят се семки, обелките се плюят върху мокета; хрускат пуканки; чуват се мляскания, оригвания и даже някои други неприлични шумове. Комай публиката не се интересува много-много какво се прожектира, ама гледа. Гледа и реагира. От време на време тук-там се ядосват, подвикват, ругаят. Спира токът, салонът потъва в мрак. Господи, пак ли режим на тока! Навсякъде боботи и гъгне, а неприличните шумове стават доста натрапчиви. Не е режим. Бързо оправят повредата, киноманите се успокояват, а филмът продължава от там, където одеве бе прекъснат.
Та какво позазяпва българинът в салона? Ами хода на собствения си съвременен живот, това тече на екрана. Това „дават“. Общо взето е скука, но се случва някой да извика очарован, понеже вижда себе си горе на платното. Смях, закачки. Или обратното: макар и рядко, публиката побеснява. Макар и рядко, побеснява до ярост. Хем е гневна, хем ѝ е додяло на тясно и на затворено, тогава зарязва седмото изкуство, изхвърча навън и се отдава на реален театър. Вече е на житейската сцена, крещи, громи, дере се и плаче, ликува и се смее, дели се и се обединява, обича и мрази, сваля и качва нови власти и нови лица, сменя даже репертоара на Народния театър, ако се налага, сетне бързо се успокоява и пак се връща в киното да си гледа филма. Всички отново са изтегнати в креслата, отнякъде са се появили нови семки, бонбонки и пуканки, ония шумове пак гъделичкат любопитството и леко възбуждат... Филмът кротко тече…
Нека да видим и ние какво тече. Ама ще погледнем от камбанарията на времето, откъм Йовковото време. Така. Така. Значи, днес картинката е следната: няма държавност, няма институции, няма елементарна справедливост, няма реална перспектива за изход от батака. И това си е живата истина, не е като на кино. А лицата на съвременна България, като изключим хората на изкуството, са Зеленият чорап, Тиквата, Шишо, Копейката и още неколцина подобни. Най-, най-разпознаваемите лица, най на върха. И никъде не можем да избягаме от това нелицеприятно лицеизложение. От този филм, който сами си режисирахме по собствен сценарий.
Причините? Това е 10-томна монография. Ще е сурово, тежко четиво, ако авторът е честен и правдив. (Като Йовков.) Кой обаче би се осмелил да го напише четивото? И кой ще го прочете?
Изходът? Вероятно съществува мъдрец, който да ни посъветва как да се измъкнем сухи от блатото, а и да ни поведе да изпълним съветите му. Не го познавам този мъдрец. Иначе щях да го помоля, на колене да го умолявам да се заеме с такъв подвиг, достоен за Херкулес. Аз знам друго, мъничко, трошица: знам не какво да правим, а само какво повече не бива да вършим, защото не е възможно хем да вършим глупост след глупост, хем да вървим напред. Поне по този въпрос в киносалона май че цари единомислие. Чисто теоретично единомислие, разбира се, единомислие с кръстосани нозе.
Съществува обаче съвсем малка досадна „дреболия“. Малка, малка, но допълнително парализира всяко и всякакво усилие към промяна за добро. „Дреболията“: добруваме. Нищо не е наред в тая държава, а добруваме. Именно. Да, добруваме. Факти, показатели, статистики сочат едно и също – добруваме. Вярно, само в материален план, ама нали добруваме точно в любимия си материален план. Като цяло и повечето от нас, преобладаващото мнозинство добруваме. Читави хора се мъчат да ни вразумят, че добруването е много по-всеобхватно понятие, че това нашето добруване е временно и донякъде даже привидно дори за материалния план. Всуе се хабят. Читавите умни хора се отчайват да ни повтарят едно и също, отказват да се борят за нас, да обясняват, да проповядват, да сочат възможни изходи и очевидни пропасти. Да ни будят. Отпускат ръце, самоизолират се. А ние си добруваме, без изобщо да обръщаме внимание, че ги няма вече между нас. Живи са, ама ги няма. Самотуват. Гаснат. А ние добруваме, печем се на Халкидики и Кушадасъ, строим и бетонираме, сменяме коли и шопингуваме. И никой не помни, ако изобщо е чул, как оттеглилите се от битката за освестяването ни читави умни хора са предупреждавали, че това не може да продължава дълго, че е плод на случайни обстоятелства, че е абсурд да идиотстваш и да добруваш едновременно извън кратките материални премии, които ни отпуска историческата случайност. Или Божията милост, ако питате мене. Да, уж е така, уж поне част от нас го проумяват, уж сме учили и чели как народи многократно са се подвеждали заради временното материално добруване, преди да се сгромолясат.
Обаче… Обаче много други, но пак умни хора, включително мои много близки, мислят, смятат, преценяват и заключават, че е възможно да си добруваме безкрай, вършейки каквото вършим с България, идиотствайки. И понеже техните заключения са извънредно примамливи и успокоителни, те са и приемани за меродавни. От кого? От киносалона.
Само като ремарка: каква е съдбата на прозорливите будители? Правилно, камъни и дървье по тях, докато ние си люпим семките. Или най-често – забрава за тях, черногледците!
Само като втора ремарка: добруването, както подметнах вече, не предполага само материално-финансов достатък. Ако е до пари и до лято в Бодрум, такова добруване може и да продължи по-дълго. Ала добруването е многократно по-широка и по-дълбока категория. За него иде реч. И понеже уважавам читателите си, няма да обяснявам, че две и две е четири.
Та какво знам аз, че повече не бива да вършим? То е и единственото, което знам.
Първо, да забравим, че добруваме. Как се забравя, че добруваш, като си добруваш криво-ляво на Тасос? Не знам как.
Второ, да спрем да се самолюбуваме. Да се погледнем в огледалото и да се потресем от образа си. Как? Как да се потресеш от образа си, като си го харесваш, като той си е „булгар-булгар“ и „българи – юнаци“, а някои дори се самообожават – президенти, премиери, полуглавни прокурори, стотинкаджии? Не знам. Не знам как да накараш самовлюбения – особено ако е глупак, – да се потресе от глупостта си.
Трето, не бива да се спи, когато са нужни радикални мерки. Що за малоумие е да разчиташ, че ще пребориш корумпирана мафия и злостно служене на чужда агресивна държава с псевдопреговори (с мафията!) и със съгласуване на гласуванията в парламента! Никакви революции, разбира се, аз съм последният човек, който би революционерствал, но без уличен натиск, постоянен масов уличен натиск няма как да стане. Как се организира уличен натиск, който да не угасне бързо от самосебе си или да не бъде манипулиран и изкористен? Не знам как. Аз многократно съм участвал само в манипулирани и изкористени улични протести.
Стига съм изреждал, мисля, ясно е какво казвам.
В България е пълно с млади и не толкова млади интелигентни и одарени хора, некорумпирани и ценностно ориентирани към свободата и достойнството на човека. Да обърна внимание – ценностно ориентирани! На тези люде не се дава път, защото са такива, а не чорапо-, тикво- или шопароподобни. Киносалонът е пред дилема. Или ще преструктурира мисленето си и ще им предостави на читавите ни сънародници възможността те да преструктурират тук живота ни, или съвсем скоро балонът ще се пукне. Няма балон, който да издържи на такова високо вътрешно напрежение. Пък нека да е и булгарбалон! Публиката следва да е наясно, че не може да си играе с газодинамиката. Това не е като да люпи семки, да се оригва и да си играе на държавници, политици, партийки и котерийки – и между тях негово величество „суверенът“ като вечно печелившия Черен Петър ли, Хитър Петър ли. Който винаги е прав. И чийто глас бил глас Божи, както гласи една от най-тъпите „сентенции“ под Божието небе.
Това всичкото дотук – сега и тук. А тогава и там героите на Йовков мрат, мрат, мрат с хиляди, мрат тихо и всеотдайно от Чаталджа до Охрид, от степите на Добруджа до устието на Места... И хабер си нямат какво я чака в следващите 110 години родината им, към чиято съдба бяха толкова съпричастни.
Повечето обаче ще оцелеят. Някои офицери ще порастат в службата, ще идат на опелото на колегата си генерал Константин Георгиев, убит от комунистите, за да ги убият и тях в църквата „Света Неделя“. Други офицери ще доживеят 1944-та, за да ги убият комунистите без съд и присъда. Войниците пък, които ще поживеят още 30-тина години, комунистите ще им вземат земята, за да съсипят окончателно живота им. Това ще стане. За да могат внуците и правнуците на всички Йовкови герои да се наслаждават на киноманията с пуканките в скута.
И ако някой смята, че това накрая е съвсем друга тема, греши. Тя е пряко свързана и със съпричастието към родината ни, и с добруването ни в оня истинския, най-широкия смисъл.
Споделете
