Няколко жълтопаветни „опорки”
- 11 Октомври 2022
Най-напред, за да не забравя – благодарността ми. Тя е извън класирането, не е „опорка”. Най-искрено благодаря на гласувалите с „не подкрепям никого”, защото те оставиха славитрифоновците извън парламента. Само те му липсваха на клетия ни „законодателен орган”. Тези десетки хиляди действителни гласове вдигнаха нивото на бариерата, ето че негативизмът имал смисъл. Благодаря сърдечно и на всички негласували. На всички – от Ванкувър през Чикаго, Берлин, София до Мелбърн и Сидни. Само като си помисля как щяха да гласуват…
А сега накратко „опорките” ми.
1. Изборите за сетен път показаха и доказаха, че нашият народ като цяло е загубил в ужасяваща степен ценностната си ориентация за добро/зло, правилно/неправилно, редно/нередно, читаво/нечитаво. Писал съм хиляда пъти защо и как, а и „опорките” не предполагат доказателства. Разбира се, на тая грешна земя идеален полюс (все още) не съществува, хеле пък у нас. Затова по-точно е да се каже, че ние сме загубили ценностната си ориентация за полудобро/зло, четвъртредно/нередно, горе-долу правилно/неправилно… Не съм убеден, че от тези „полутонове” бива да ни стане по-леко.
2. Избори`2022 разкриха в пълната ѝ мяра огромна липса. Липсата на чувството за общност, без което няма народ, няма държавност. И не би могло да има. Имам ли аз чувство на общност (българска общност) с гласуващите за търговската марка „Копейкин”? За това нещо? Не. А с другото нещо Румен Радев имам ли общо? Хич. И с редица други говорещи и ръкомахащи/юмрукомахащи неща – също хич. При това пък и българска общност, общност на базата на български ценности или приоритети! Хич и хич. Изкривеното българско огледало лукаво твърди, че би трябвало да имам, понеже и те са грешни хора като мен грешния, и те са българи, и те душа носят. Правото огледало обаче ми пошепва, че нямам, а сърцето и разумът ми мълчаливо кимат и ми се чудят на акъла защо изобщо се занимавам с такъв елементарен казус.
3. Денят 2 октомври 2022 и дните около него станаха публична арена на още една липса: абсолютната липса на срам в нашето общество. Изключенията не пеят в хора. Не, не ни е срам. Напротив – ние сме юнаци. За съвест изобщо и не бива да иде реч. Естествено, че не говоря за срама и съвестта на Бойко Борисов или Ахмед Доган, там всичко е ясно, тъмна бездна е зинала пред тях и ги чака, чака, докато те умират от страх. Говоря за срама и съвестта, и отговорността (най-свидното отроче на съвестта) у най-, най-редовия българин. Онзи, който повсеместно е готов да се продаде за 50 лева, за кубик дърва или за службица. Или безплатно да махне с ръка и да си сипе от домашната шльокавица – понеже е плюл в тая орисия. Апропо – тази орисия е орисията на децата и внуците му.
4. Изборите за сетен път ме убедиха, че политиците ни, както и хората, които създават обществените нагласи, сиреч авторитетните люде, в огромното си мнозинство са лишени от елементарна милост. Не християнската, не Христовата, тя е непостижима за тях, ако изобщо са чували за нея. Имам пред вид оная отколешна, топла, свещена за по-първите ни предци милост на властимащия към властнямащия, на умния към по-глупавия, на по-имотния към по-бедния, на по-надарения към по-ощетения. Милост, жал. Просто да си пожалиш народа, понеже вече имаш всичко. Просто да помислиш (най-сетне!) и за простосмъртния си брат во Христе и во род. Не, не и не. Безмилостна алчност, себичност и простотия.
5. Накрая (но вътре в класирането) като български писател да спомена и две скръбни думи за думите. Избори`2022 оголиха до безпредел отколешната тенденция, че у нас зад думите не стои вече нищо. Не почти нищо, а нищо. Вземете която и да е хубава дума и се замислете какво е съдържанието ѝ в публичното ни пространство. Не в романите, а в обществената месомелачка. Имате огромен избор от хубави думи с мъртъв пълнеж. Вземете каквито и да е думи и пак се замислете за пълнежа им. Ще ви помогна. Ето ви думи (включително френски) на прокурора Гешев от тия дни: „Преди време казах, че съм бесен. Сега не знам какво да кажа. Колебая се между гняв и безсилие. Сякаш съм в някакво „дежа вю” от 90-те. Времена на властваща престъпност, които смятах за отминали.” Разплакахте ли се? Да? Има защо.
Чакат ни нови парламентарни избори, както мнозина вече знаят. Рано или малко по-късно, но по-скоро рано. България се нуждае от безкористни умни хора, млади хора, които да си сложат главата в торбата и да похарчат част от живота си, влизайки в политиката. На България ѝ трябват апостоли. Откъде да се вземат ли? Не знам.
Знам обаче, че е възможно вече да са пораснали дори. Знам, че през 60-те години на по-миналия век никой не е допускал, че вече са пораснали Левски, Ботев, Захари, Бенковски…
Чувам, чувам: „А ако не са се даже родили?” Ако не са – тогава Радев, Доган, Борисов, Копейкин… Нали всички плюем в тая орисия! От Ванкувър до Сидни.
Споделете
