Пубертетски размисли
- 28 Февруари 2022
Този текст ще се получи твърде личен. Ала какъв друг би могъл да бъде в тия времена?
Ще започна със суха информация за хората, които не ме познават. Редовете по-долу ще са написани от човек, който надникна Там. Бях стигнал съвсем-съвсем почти зад чертата, но Божията и ангелската милост ме върнаха обратно. Така че хич не ме е еня за харесвания, одобрения, съгласия и прочее суети. Както и за нехаресвания, неодобрения, несъгласия и прочее суети. Ще кажа какво ми се върти в главата от събота с надеждата на някого да му стане по-леко и по-светло. И толкова.
***
В събота на обед пред (зад) шадравана в центъра на София се проведе нещо като митинг. Темата: да се спре войната на Русия срещу Украйна и в подкрепа на народа на Украйна. Един от ораторите рече, че за жалост сме били шепа хора. Той говори в края, затова така се изрази. В края може би се събрахме 200-300 души. В началото обаче, точно на обед, когато митингът започна, бяхме 2 (два) квадратни сантиметра от шепата. Само съобщавам. И за пореден път си правя извода, че нашата следтодорживковска държавност още не е навлязла дори в младежката си възраст.
Иначе речите откъм шадравана бяха смислени, емоционални, човешки. Проявихме солидарност с украинския народ, който бе представен почти наравно с българския. По няколко квадратни сантиметра шепа от двата народа. И това бива.
***
Ако ние сме примерно в пубертета, къде е светът? Със своята реакция на ковида човечеството показа на самото себе си, че и то е съвсем в младежката възраст. Примерно 20-годишно, най-много 25-годишно, и то само на външен вид. Реакцията на човечеството на ковида и поведението ни в глобален мащаб през последните две години ме научиха на повече неща отколкото всички останали преживявания за предишните ми 65 години. И тъкмо дойде време да се замислим каква я свършихме от зимата на 2020-а – избухна войната. Войната е по-важна от ковида. И по-страшна. Сега тя ще погребе всички изводи и поуки, които щяхме да си извлечем от поведението си спрямо ковида. Ние, младежите на света. Сега със сигурност няма да ги извлечем, ако изобщо ги извлечем някога. Мир на праха му на ковида, на страха и паниката, на глобалното ни безсмислие и немислие.
***
Днес актуална е войната. Няма да пиша обаче за войната. Мислех и мисля, че моето лично мнение или оценка за войната в Украйна не е толкова важно. Мислех и мисля, че почти всичко е доста ясно и очевидно за непредубедения разум. Предубеденият не ме интересува в този текст. След всичко, което се случи през последните двайсетина години – от подводницата „Курск” през Беслан, през Политковская, Немцов и новичоците за Гебрев, Скрипал и Навални; през Грузия, Крим и Донбас - непредубеденият разум би следвало да не е толкова натоварен да сметне едно-друго. Предубеденият е натоварен с други самари, на него не му е до смятане.
***
Междувременно тийнейджърите се развихриха. Пубертет, хормони.
Част от България бе информирана за неколцина 15-16-годишни ученици, които били арестувани, защото написали върху оня паметник на оная армия призив да се спаси Украйна. Арестували ги според пубертетските привички на нашата нова държавност – грубо, назидателно, без право да се обадят на родителите си. Ясно как. Това от една страна.
От друга, научих нещо също реално, също истинно, дълбинно и толкова впечатляващо с простотата си. Детето на наши познати, пубертет, си нямало работа да защити Украйна пред съучениците си, да се изтюхка, че Русия върши разни недобри работи, а 16-17-годишните ѝ връстници отвърнали: „Ами те защо не се предават?” Демек украинците са си виновни, че ги избиват, понеже не се предават.
Предавам се и си признавам, че между 1000 възможни пубертетски отговора никога не бих допуснал този горе. А е толкова логичен. За тия наши 16-17-годишни логици.
***
Това са децата ни. Това са децата на разделения ни народ. Едните драскат по онзи паметник на онази армия, а другите – мнозинството? – мислят логично.
Тези, вторите, логиците, са деца и внуци на онези българи от лятото на 1989 година. Ще ви разкажа с две думи лична история. Мой добър познат, добро момче, ама още съвсем в пубертета, работеше в един завод в един голям град и едни големи български патриоти го мобилизираха задно с други пролетарии да обикаля града с личния си автомобил (москвич), да развява байряка ни, да реве и безумства и да кълне турците ни, че не искат да си сменят имената. Докато те се изнасяха вече на югоизток. Жена му на тоя внезапен родолюбец ми се оплака, че е полудял, помоли за помощ, аз го пипнах, поговорихме си от сърце какъв идиот е, изтрезня, мирна. Както казах – добро момче беше, и досега си е добро.
Германия преди 80-90 години е била пълна с такива добри пубертети; Русия днес – също.
***
Пиша това за 1989 година заради доверието на мнозина добри хора в общественото мнение. Напомням, много често огромна част от него зависи от две-три ракии или от жена ти дали има на кого да се оплаче. Та се обръщам към онези, които не са си загубили ума в „тъмния лес” на световната дивотия, а съвестта им си е на мястото и не мърда никъде: никога не забравяйте, че не бива да се доверявате на „общественото мнение”. Не съществува такова животно. Това е мит, това винаги е лъжа, винаги е фейк. Съществува само вашето мнение, родено от вашата си собствена съвест. Никога не забравяйте, че на 10 ноември 1989 г. в България имаше един милион „комунисти” с партийни книжки, те бяха „челният отряд”, маята и квинтесенцията на народа и подобни тъпотии. И бяха всички до един предани на другаря Тодор Живков. На 11 ноември (сутринта) нещата стояха съвсем другояче. Така бе и през 1991 г. със Съветския съюз, който бе „оплот” на мира и социализма, както впрочем и Варшавският договор. После няколко чичовци подписаха едни хартийки и Съветският съюз се разпадна за пет минути; както впрочем и Варшавският договор, който на практика вече отдавна не съществуваше. Никога не забравяйте, че през април 2001 г. само за 800 дни пубертетът щеше да се рацъфне в зряла мъдрост и благоденствие, ама цъфнаха само едни гори и резиденции. Не вярвайте какво пишат и какво ви говорят юдите и измекярите – вярвайте на съвестта си, ако си е на мястото, е не е тръгнала на разходка с юдите и измекярите.
И всичко ще си е на мястото.
***
Та исках да кажа и го казвам: колкото и да е несправедлив светът, колкото и да е чудовищна войната и най-вече – колкото и чудовищни да са страховете и паниките ни, никой не е отменил дълга ни да бъдем човеци, а не зверове. И още: доброто винаги е побеждавало злото в глобален мащаб и като цяло. Често – бързо и рано, а още по често – бавно и много късно. Ала винаги и неотвратимо.
Сега пак ще победи. А нашата задача е да го различаваме.
Пубертетът не е най-подходящата възраст за различаване на доброто от злото. Значи – трябва да растем.