На театрални теми

: 16 Януари 2016

Няколко въвеждащи думи

Последната постановка на Теди Москов („Каквато ти ме искаш” от Луиджи Пирандело) е в Народния театър на голямата сцена. Защо споменавам сцената? Защото режисьорът ни предлага топло сценично решение. Публиката е разположена на няколко реда върху сцената, отзад е просторният тъмен и пуст салон, а отпред на метър разстояние – фуниеобразна пресечена пирамида, ама полегнала с „глава” към дъното. Там, във фунията, играят артистите.

Представете си горе-долу по същия начин друга пиеса, нашата пиеса. Нашата пиеса обаче е мегапиеса. Тя се разиграва на много-много голяма сцена – примерно сред огромна стесняваща се долина, разделена на три несъразмерни дяла. Откъм най-тясната част на долината е невъобразимо просторната сцена с актьорите, до тях плътно – пак на сцената – е скупчена публиката, а зад нея се е ширнал грамадният празен „салон” на долината. Ама не е долина, представете си го, театрален салон си е, но гигантски, няма такъв друг на тая земя. Публиката е към 4-5 милиона пълнолетни вменяеми граждани и селяни, както и доста непълнолетни граждани и селяни, пак вменяеми. Артистите пък да са около 10-20 хиляди във всеки един момент.

Внимание обаче! Както ще видим по-долу, в нашата мегапиеса няма строго, да не кажа няма почти никакво разделение между зрител и актьор. Сравнително често, постоянно и масово хора от публиката стават участници в представлението, така че броят на пряко заетите в представлението нараства вероятно до стотици хиляди; и обратно – актьори посядат на столовете да погледат, пък и да отпочинат, превръщайки се в зрители за малко или завинаги.

Е, и не само в зрители, но и в трупове се превръщат от време на време, също завинаги.

По същество.

Пиесата

Мегапиесата няма заглавие. За нея няма афиш. За нея не се продава или подарява брошурка или даже листовка кой е авторът, кой е режисьорът, кой играе и каква роля играе – поне за водещите актьори, поне за главните роли. Между публиката вървят всякакви слухове за пиесата, а също така митове и легенди – досущ като старогръцките по мащаб на фантазията, но по-тъпи. Мълви се например, че пиесата се наричала (малко а ла Пирандело) дали „В каквото ти ме превърна”, дали „Както си я направихме” – не е съвсем сигурно кое от двете. Други твърдят, че се казвала „В очакване на Будо”, а трети са убедени, че тайното име на мегапиесата е „Да оправиш или да опраскаш – туй е въпросът” (това пък почти по Шекспир). Да приключим и със слуховете, и със заглавието: не е важно как се казва пиесата, важно е какво играят участниците.

Участниците играят живота. В пиесата е пълно с хиляди добри и хиляди лоши герои.

За част от добрите има доста съмнения добри ли са, но поне на сцената изглеждат добри. Добрите си приличат и са някак еднакви, от което и скучни. Добрите – с известни малки изключения – изглеждат и съвършено безпомощни, както и се полага на добрите в мегапиесите, които изобразяват живота.

Лошите се много, ама много по-интересни. И са много повече: също хиляди като добрите, само че много, ама много повече хиляди. И изобщо не са еднакви, а са твърде разнообразни. Абсолютно невъзможно е да се опишат, а дори и само да се изброят най-важните измежду тях. Някои се открояват, разбира се, със самото си присъствие дори когато не са на сцената, ако случайно това се случи.

Главният герой е лош, но му се иска да е добър, представя се за добър и извънредно често си вярва, че е това, за което се представя на публиката. Той играе много роли. Представете си един и същ юнак, който играе Боримечката, Боривълка, Борибизона, Борикрокодила, Борикотарака, Боримутрата, Бориякичката, Борирадан, Боридоган, Бориместан, Бориердоган, Бористанишев, Борипутин, Бориобама и даже Боримеркел. Впрочем… При Боримеркел нещата са в по-различен план, романтичен един такъв. Играе още и Бориразум, Борисвяст и други такива абстрактни герои, но да не изреждам поради липса на място. С една дума – борец играе.

Много мъже има лоши в тая мегапиеса. Много, много слабаци: тънки, длъгнести или ниски – и лоши. Много, много дебелаци участват активно също така, особено двама с дебели гуши: единият висок, снажен левент, та на човек му се прищява да запее какви е деца раждала, ражда и сега българска майка юнашка (мисля, че Ирена ѝ беше името); другият къс, къс, като риба цаца къс.

Играят и много лоши жени – подли, лицемерни, амбициозни, изкусителки даже и не чак толкова изкушаващи, куртизанки и аха да се окуртизанчат; също слаби като част от мъжете и при това руси, ала постоянно навалят и доста пищни особи – включително кестеняви, някои от тях покъртително изкушаващи. И все лоши.

Играят клоуни всякакви – жени и мъже. Не са смешни обаче и никой не се смее на смешките им, които не са и смешки. Вече не се смее. В началото тук-там е прихвал смешец, но постепенно смешното някак е преминало в противоположността си – несмешното.

Какво става в пиесата? Всичко става. Любов, омраза, надежди, разочарования, отказ от правото на избор, разруха, агония, смърт. Като в живота. Тук.

Стигаме и до масовката, ако би могло така да се изобрази преливането на публика в артисти и обратно. Получава се ето така: току някой от игралната сцена се пресегне към публиката, която нали е на една ръка разстояние, грабне някого или цяла група зрители и ги завлече на сцената. И никой не протестира, докато е сред зрителите. Този някого или тази група люде ги колят, но и те бързо се научават да колят, групата я стрелят и тя стреля, изнасилват я и тя изнасилва, всички се омешват, грабят банки и плачат по банки, лъжат, мамят, правят се на свети води ненапити… Като в живота. Тук. Някои обаче не искат да колят, стрелят, грабят и мамят, затова (колкото и да е странно) понякога протестират – да, да, след като са се озовали на сцената, – с по 100-200 души съмишленици, други пък контрапротестират – пак на сцената – с по 20-30 души съмишленици, всички говорят, говорят, говорят, говорят, едни (измежду живите) сядат отново сред публиката, други ги завличат на сцената да участват, и пак, и пак, и никой сред публиката и сред актьорите вече не може да се ориентира кой пие и кой плаща и на сцената с артистите, и на сцената с публиката.

От време на време някой откъм столовете изпъшква, защото е разпознал сред отстреляните, заколените, изнасилените, ограбените, измамените и така нататък я майка си и баща си, я децата си, я баба си или дядо си, я и двамата накуп, я братовчеда, я леля си, я приятел, я съученик, ама си мълчи разпознаващият, така е преценил, че е по-добре, отколкото я сценаристът, я режисьорът, я осветителите, я охраната да вземат и да го изхвърлят на сцената при роднините и приятелите му, та и него я да го заколят, я да го оберат.

Публиката

То за нея така или иначе доста се написа. Пиесата, да си признаем, не е кой знае какво и едва ли би се гледала много-много, ако, първо, проблематиката не е твърде близка на публиката и, второ, ако не беше задължително да се гледа. Дума да няма, пиесата е много по-интересна от „Робинята Изаура”, по-интересна е и от „Дързост и красота”, понеже и тук бъка от дързост и красота, но нашенска дързост и красота, ала се съмнявам да е по-интересна от – примерно – „Приключенията на палавата ханъма” (ако има такъв сериал, понеже не ми се проверява какво върви в момента по всичките телевизии).

При това качество на пиесата публиката реагира шарено на спектакъла. 4-5 милиона пълнолетни вменяеми граждани и селяни (както и множество непълнолетни) гледат с интерес, други с полуинтерес, някои попридеремват, а някои и откровено похъркват. Наистина, по-акъллиите съобразяват едно-друго и действително ги е страх да не ги помъкнат към сцената, но все пак това се случва сравнително нарядко, пък и всеки се надява, че ще е съседът по стол, а не той или децата му. И никой не протестира срещу този страх или пък срещу причините за този страх. Всички обаче попоглеждат пушката, която виси на стената, и се питат дали идва вече краят на пиесата и дали тая пушка няма да гръмне най-после и да става каквото ще става. Да дойде някой отвън и да гръмне с нея. Попоглеждат и един транспарант, който още от началото на мегапиесата виси в дъното на сцената и предизвиква иронични усмивки у тия, дето не дремят и не спят, пък и са по-умни. На него пише „СТАБИЛНОСТ”.

Празният салон

През цялото време отзад, откъм салона – тишина. Само понякога се долавя едно тихо стенание, но никой не го чува, а и да го е чул някой, едва ли го приема за стенание. А и да го приема за стенание, този някой си мълчи, не споделя какво чува и как го определя чутото. Заради страх. Или пък защото все пак не му се вярва да е вярно онова, което си мисли.

Финал

Пушката не гръмва. Да, не гръмва, немее. Светват прожекторите. Завеса не пада, понеже липсва завеса. Артистите ги няма никакви да се поклонят. Публиката се чуди да ръкопляска ли, ама всички усещат, че ще е нелепо, и затова не ръкопляскат. Пък и на кого да ръкопляскат? Пушката си виси безмълвно. Големият надпис „СТАБИЛНОСТ” си е все там, и той безмълвен, макар и при тая пуста сцена „да звучи” доста правдоподобно. Пустотата винаги е стабилна.

Много е странно. И публиката аха да си тръгне смълчана, но пак се чува онова стенание, ама силно. И вече не е стенание, ами си е задавен, накъсан хриптеж, както когато аха някой да издъхне. Внезапно от всякакви врати, процепи и чупки се появяват и артистите, които са участвали в заключителните сцени и които са оживели според сценария, присъединяват се към публиката и всички вкупом се изсипват от сцената в салона, откъдето идат все по-затихващите стонове.

Да, там някъде из грамадния салон се оказва, че е скрито предсмъртно ложе, а върху ложето бере душа красива все още жена на зряла възраст, в чиито черти всеки по-наблюдателен би могъл да разпознае хубавицата, която е била покосена от черна съдба.

Всички – и 4-5-те милиона публика, и няколкото стотин хиляди артисти и масовка, участвали активно в пиесата, все така мълчат. Мнозина от тях вече са разбрали кой издъхва в ложето. Дори тук-там някой по-слабохарактерен или по-разговорлив пошепва: „Божичко, това е клета майка България!”, ама около него му прошъткват: „Шшшт!” И многознайкото си затваря устата. Тук-там някой по-куражлия начева: „Ако бяхме направили…”, ама около него му просъскват: „И що не го направи бе, отворко!” И отворкото бързо се превръща пак в затворко.

Така в пълна тишина наоколо си и умира клета майка България: поема шумно дъх за последно и го изпуска. Умира логично, очаквано и някак даже делово. Мир на праха ѝ. А публиката безмълвна се разотива. Някои – да бъдем справедливи – свалят шапки, преди да напуснат салона.

Няколко заключителни думи

Къде отиват тези 4-5 милиона души – вменяемите? Туй е въпросът. Не знам къде отиват. Някои може би да поплачат. Някои може би да разпалят позагасналия огън под ракиените казани. Някои може би да хванат началото на късния турски сериал за палавата ханъма. Някои може би да се изпокарат и изпобият кой е виновен за кончината на клета майка България. А най-вероятно да чакат да ги оправи дядо Иван или дядо Сюлейман, или дядо Жан, или дядо Йохан. Или дядо Джон отдалече. (Защо пък все пак не?)

Или пък ако не ги оправи, поне да ги опраска. (Защо пък все пак не?)

Не, не искам да гадая. Което не знам, не знам. Надявам се, че някой ден ще науча.

Приживе.

Споделете