Избор
- 17 Декември 2015
Вместо „Имаме поща. 2”
Публикувах „Имаме поща”преди месец. За този месец дебилите наистина ни затрупаха с дебилните си послания. Бях написал: „А посланията валяха, валят и ще валят всекидневно, а ще има дни – и всекиминутно. И все по-дебилни, и все по-дебилни. И така на всеки километър. И до края на света.”
Изобщо не беше трудно човек да предвиди обема и качеството на пощата им. Какво да ги правиш – дебили. Само да напомня (виж „Редебилизация сега”), че освен тъпите дебили има и умни дебили, които обаче „са такива дебили заради алчност, егоизъм и болно самолюбие, че режат клона, на който седят”.
Това бе уводът, минавам към изложението.
И тъй, за един месец се събра толкова поща, толкова месидж, както се казва на чист български език, че човек веднага забравя вчерашния, да не говорим за онзиденшния или отпреди седмици месиджа. Помните ли Волен? Помните ли Бисеров? Помните ли някакъв всекосмически патриарх с антибългарски идиотски щения, когото за награда на тия щения ние окичихме с орден? А полицаите помните ли? А едни каки-свраки? А напоследък пощата около съдебната реформа, с извинение?
Нея със сигурност помним. Тия дни беше и е. На читателя вероятно вече му е писнало да чете едно и също и се обзалагам, че знае наизуст и квотите на колегиите, и кой чий е във ВСС, и кой е гнила ябълка, кой презряла круша, а кой просто си е тиква. Колкото и да е информиран читателят обаче, конституционната материя е сложна, още по-сложна е материята с разположението на силите в тази околоконституционна битка, а най-сложна е онази далечна, мъглява и най-вече нематериална цел, която за жалост не можем нито да пипнем, нито да откраднем. Та в името на тая тъкмо цел се води въпросната битка и се получава такава лудница в иначе стабилната ни, казват, държава.
Да минем по същество тогава. Да направим сложното просто. Да си спомним какво ни учеха и ни учат класиците на мъдростта Ленин-Живков-Борисов. Владимир Илич беше „прост как правда” и затова ние си обяснявахме нещата „просто, по ленински”. Другарят Живков ни завеща да отделяме голямата от малката правда на живота и да търсим кое е главното. А нашият Бойко ни учи, че „той е прост и ние сме прости, затова се разбираме”.
Да бъдем прости тогава, та белким разберем дебилите.
Как бихме могли да обобщим посланията на дебилите, как да обединим пощата им, та да извлечем „главното”, да проникнем в „голямата им правда”? Ще направя смирен опит.
1. Голямото предколедно послание гласи: „Вие не сте това, което сте били. Този народ не е онзи народ. Затова ще ви доим до дупка. Докато ви пресъхне вимето. Докато ви изцедим до капка. Пък после да става каквото ще!”
Да спомена, че от два месеца вече отново чета „Строителите на съвременна България”. Бавно чета, по малко, вечер преди сън. Чета и не мога да повярвам, че ние, сегашните българи, наистина сме потомци на онези, тогавашните българи отпреди точно 130 години. Дали пък някой някога не е подменил българската семка? Надали. Суровата „голяма правда” гласи, че някои тукашни и чужди почти я унищожи семката ни между 1944-та и 2015-та. И дори мога да свидетелствам кои бяха тези тукашни и чужди българоубийци.
2. Второ голямо послание: „Разиграхме ви като маймуни с тази псевдореформа. Луди ви направихме с нашето иди ми-дойди ми. И ще ви разиграваме, и ще ви влудяваме, докато ви пресъхне вимето! А най-големият кеф беше, че баш по време на жмичката бихме не само вас, а и пернишките винкели от „Миньор” на мач!”
Точно това сториха. И тук му е мястото да напиша черно на бяло какво мисля за конституционната драма. Дори и да беше приета във вида, предложен от Христо Иванов, реформата нямаше да е реформа, а някакво плахо начало. Полуфабрикат. Само и само нещо да тръгне. Което ни най-малко не омаловажава усилията на тази, които се опитаха да го направят. А дебилите отвърнаха ан блок, че ще стъпчат дори и опита за най-малки промени, дори и най-плахия оттенък на реформа, застрашаваща дебилния им рай.
Една скръбна подробност за нашия постен акъл, дето все ни идва късно или никога: вместо да мислим кое как е и как трябва да бъде, ние пак се подвеждаме по течението, в случая по неподправените си чувства към Цацаров. И следвайки печалната родна традиция да залитаме в крайностите или в дреболиите, сега „изпираме” емоционално и почти възторжено съда, нашия най-справедлив – то се знае, след руско-съветския – съд, той излиза едва ли не безгрешен – за сметка на прокурорите, които са виновни за всичко. И забравяме какво вършеше и върши съдът ни цели 26 години. А милицията-полицията? А дознанието? А следствието?
3. Трето голямо послание: властта има нов явен формат, който е старият таен формат.
Някой чу ли обяснение по същество защо бе обърнат вотът между първо и второ четене? Обяснение от обръщачите? По същество? Няма и да чуете. А обяснението е просто, ленинско: имаме нова/стара тройна управленска схема, ама вече явна. Само че вместо царя е пъдарят му, вместо Доган – Местанът му, а вместо Станишев – Гоце Първанов от махалата Шилекош край село Сирищник.
Промяна! И стабилност при това!
Да видим в какво се състои „промяната” при тримата големи нови/стари играчи.
При Бойко Борисов това, разбира се, е новата му блага демократичност. Новата му, така да се каже, мъдрост в простотата му. Има една хубава приказка от „1001 нощ” – „Али Баба и 40-те разбойници”. Все за Али Баба се сещам, като слушам и гледам проявите на новата блага демократичност, на новата мъдра простота. Представете си го Али Баба там някъде из пясъците край Дамаск или Багдад. Няма Обама, няма Путин, няма Асад, няма Ислямска държава – рахат. Наоколо журналистки с фереджета, Али Баба като един щедър Ларошфуко благо споделя със забулените каки максими и размисли, а на другия ден вестниците публикуват примерно такъв репортаж: „Разговарях с момчетата. Искат да работят, да си разбойничестват. Никой не ми е споменавал, че ще напуска бандата. Честен полумесец! Това грабежи, това кожодерство, това отвличания, това кервани, това митници, това комисионни от комисии, това „коли, беси, бие, псува и глоби народ поробен”, както го е казал многоуважаемият от нас поет, това всичкото, дето го вършим, хората го виждат, одобряват ни, подкрепят ни, просто няма за какво да ни намерят кусур, оценките за бандата са повече от добри”, заяви Али Баба пред журналистите за собственото си и на 40-тях разбойници бъдеще. „Стабилност, с една дума”, завърши стабилно Али Баба и отиде да работи.”
При Местан „промяната” е свързана с „промяната” у Гоце Първанов, а при двамата пък е свързана с вълците и с Доган. Значи: по-рано Първанов биеше вълци, а Доган, в съотношение дупе и гащи с Първанов, въртеше схемите и съсипваше България. Сега имаме реформа: Местан бие вълците, а Първанов, в съотношение дупе и гащи с Местан, върти схемите и съсипва България – с методическото съпричастие на Доган. (В скоба: а Бойко Борисов все е непричом, понеже е зает да строи, вдига, ремонтира, да асфалтира и копае, да се бори и съсипва, но не България, а себе си: от напрежение, умора и всеотдайност.)
При Първанов има и още една „промяна” освен вълчите трупове. Тя е в целите, които си поставя, докато играе бридж и си играе с търпението на българина. Картинката вече е нова: момчето, което току-що е посетило нужника в махалата Шилекош край село Сирищник, все така набързо завързва канапа около оцапаните в бледокафяво гащи, пак свенливо припка при батко си Володя Путин, но вече не за да мрънка виновно, че се е поокакало с големия и малкия шлем, а за да му докладва радостно и родолюбиво, че е направило манш в съсипията на България и се канят да направят дори и робер с Боцата и Цацата.
Толкова за посланията на дебилите. Пак да напомня – дебилите много често не осъзнават какви послания пращат, понеже са дебили.
А сега няколко думи за разположението на политическите сили в България и съответно на привържениците им – активни или пасивни, без значение.
1. Първото място естествено е за триумвирата Борисов-Местан-Първанов + драгият на мнозина Цацаров + цялото войнство зад триумвирата и Цацаров. Тези са официалното лице на България. Те представляват днешна България пред света. Те са днешна България в някакъв смисъл, ама много широк смисъл.
Боли ли? Ами който го боли за България, боли.
2. На второ място е оная партия или онова нещо с трите букви, начело на което стои (когато не е полегнал) Михаил Миков. Или просто техният Мишо.
Боли ли? Ами да ги боли.
3. Трето място заема Реформаторският блок, каквото и да означава това от онзи ден и занапред. Впрочем мнозина вече са напълно наясно какво ще е бъдещето на Реформаторския блок и утре, и далеч занапред. Тук ще си поема дълбоко въздух, ще стисна зъби и няма да разкажа онази еротична притча ли беше, приказка ли беше, онази поучителна история ли беше за мадам и проститутките ѝ, които поискали нов договор с мадам, поискали даже и гаранции от нея, от мадам, че тя ще предприеме – заедно с тях! – дълбоки реформи в бардака и т.н., но единственото, което не дошло до ума на реформистко настроените проститутки, било да напуснат бардака, като не им харесва мадам. Или пък им харесваше мадам? Как беше? Не, няма да я разказвам тая порнография.
Боли ли? Ами боли.
4. И най-накрая са се наредили малки, дребни, парламентарни и извънпарламентарни, родолюбиви във всяко отношение или просто родолюбиви (заимствам от безсмъртния Гогол) инсектициди и друга, живееща за сметка на наивни гостоприемници, вечно гладна гад – предимно пиявици, дървеници, папатаци, паяци, свински тении и всякакви подобни смукачи и смукачки.
Боли ли? Който си няма други грижи, да го боли.
…
Е, стигнахме пак и отново, и всеки път, и както винаги до вечния въпрос: какво да правим, та да спасим и себе си, и страната си? Много неща можем да направим, сестри и братя по национална съдба. Свят пъстър, нали, пътища много. Да ги сведем все пак до няколко по-видими, като не броим широката магистрала – емиграцията.
Първи друм за спасение на България.
Ние нищо не правим – по навик. А властта работи. Ние продължаваме „активно” да наблюдаваме собствения си живот, а те (политическите сили от т.1 до т.4 по-горе) сами извършват това, което не сториха 26 години. Да, да, те внезапно се променят, нали, осенява ги нещо светло и крайно човеколюбиво – и хоп, преобразяват България в райска градина.
И хоп – също така внезапно се събуждаме, понеже сме задрямали в смехотворни мързеливи блянове.
Втори друм за спасение на България.
Залудо работи – залудо не стой. Ще направим преврат! Какво пък толкова! Да не би да е голяма философия! Трябва да го извършим нощем, както си му е редът. Първо богословът (той таман е и философ!) проф. Калин Янакиев в унисон с християнските добродетели превзема с отряд студенти военното министерство и пощата; едновременно Радан Кънев е парализирал политическите централи; Лозан Панов ще трябва да се справи със съдилищата и прокуратурите; Кристиан Таков в това време вече е окупирал интернет и е арестувал „Фейсбук”; а за „Протестна мрежа” остава само да сложи белезниците на Делян Пеевски.
Я колко лесно било! На мен самия не ми се вярваше, преди да нахвърлям сценария!
Хрумва ми и друг вариант за преврат. Ще се захване с него моята чудесна приятелка Юлия Берберян – що не? При нея годините не играят роля, тя си е в идеална спортна форма. А ние – милионите, масите, народът – пак по навик ще гледаме сеира и ще чакаме тя да ни измъкне от батака, да ни качи един вид на олимпийската стълбица, както Юлия качваше прекрасните си дъщери с огромен труд и денонощни усилия.
Добре, край с превратите! Оттук до края пак сериозно.
Трети друм за спасение на България.
Продължаваме да я караме ден да мине, друг да дойде. И оставяме на времето да свърши работата ни. Времето в перспектива, яваш-яваш. Не е зле като далавера, ама демографията не разрешава. От 7-8 години вече не помня колко пъти пиша, че си отиваме като народ. Приключваме. Стопяваме се. Анихилираме се. Под приспивния напев на демографските неумолими закони и с любезното съдействие на родното здравеопазване и родното образование, както и при най-близкото съучастие на родната икономика българският народ предава Богу дух. И к`во, ще рече някой. Аз нали сега не умирам?
Така е. Има още малко време. Дебилите ще дебилясват още. Тъпите – тъпо, „мъдрите” – „мъдро”, сиреч ще продължават да секат клона, на който седят. А ние милионите, масата, народът, ще продължим да чакаме белким ни се отвори парашутът, санким ни се усмихне късметът да доближим, да се докоснем, да се омешаме с овластените дебили, та чунким откъснем и ние някое парче от плячката. Сиреч живо месо от собствената си плът.
Не е много читав и тоя друм, нали?
И какво ни остава? Какъв път ни остава? Ей сега ще кажа, ама преди това само да споделя огромната си радост, че най-сетне доживях да чуя и да прочета тези дни от доста места – и то от умни люде, че трябва бунт! Именно – бунт! Дори срещнах и най-омразната ми дума – революция.
Да, това е пътят, който ни остана. Нека го наречем по-модерно – постоянен, нарастващ, всеобхватен, ако щете – брутален, ако щете – жесток граждански натиск, стигащ до гражданско неподчинение, ако се налага. Няма друга оправия. Аз поне не виждам друга оправия. И бунт масов, а не с 500-1000 души! Или хората, които жадуват пре-образуване, пре-създаване на днешна България, са само толкова! Надали. Нужни са съ-участие, съ-причастие в бунта! И никакви предсрочни избори засега, които да възпроизведат бардака; никакви избори с платени цигани, с невежи, объркани или платени българи и със смазани от изфантазирани заплахи турци и помаци; никакви купени комисии; нищо такова от смрадното ни минало и настояще! Някакъв вид служебно (или както там следва да се нарича) правителство, някакъв тип извънсистемни мерки, цялостна смяна на модела на тази полуазиатска псевдодържава с цел създаването на европейска държава. Управление на хора, на които гражданското общество има пълно доверие с подписани от тях, от облечените в доверие, публични гаранции, че не ще погазят това доверие, а ако го погазят – вън от властта със съответното законово неотвратимо възмездие.
Ето, имаме умни юристи, умни законотворци, все още тук-там умни млади политици, да го измислят как да стане хем за пред Европа, хем и да спасим България. А клетото ни недоносче, българската ни сиротна конституция, все някак ще преглътне поредното си погазване – този път обаче принудително погазване и в името на нещо наистина съдбовно.
За да съм напълно ясен, нека да уточня за финал каква е „законовата” алтернатива на справедливия граждански бунт. ГЕРБ печели следващите избори, когато и да са те. Ще пропусна защо и как ги печели. Местан убива не три, а шест вълка, докато си почива от създаването на епохалния си научен труд „Парадигмата на прехода”. Гоце от Шилекош – махалата край Сирищник, Гоце бриджорът мамин пернишки, действително ни „опрасква”, но не само със скромния робер, а току виж и с лелеяния голям шлем. И така ни „опрасква”, че отидохме и се не видяхме.
А по време на цялата тази траурна погребална церемония неуморно осигурява законността на скръбния ритуал Сотир Цацаров – „Главния”. И така на всеки километър. И до края на света.
Тъй е то по нашенско. И този път наистина изборът си е само наш.
Споделете
