Историята – голяма, географията – малка
- 23 Юли 2015
Ще разкажа набързо за Виктор, голлиниите и за спестовниците.
Виктор ми е съселянин. По-точно аз съм му съселянин, когато съм на село. Виктор наближава осемдесетте, все още кара колело, пие от сутрин до вечер и пее. Понякога пее дори когато кара колелото си. На времето трябва да е бил майстор по това или онова: което не знам, не знам. Аз го познавам като майстор на улуци. Преди 25 години той ми слагаше улуците на новопридобитата прастара къща – улуци втора употреба за къща пета-шеста употреба. Помня как треперех да не падне от покрива, понеже той нали пие от сутринта. Помня и песничката му с простичкия текст от четири думи, която си тананикаше, преди да се провикне волно и щастливо към небето: „Историята – голяма, географията – малка!” И пак тананикане, и пак рев откъм стряхата. Много пъти го питах какво означават четирите думи, които така си беше харесал, но Виктор само се смееше и ме гледаше с оня много щастлив, малко изцъклен и съвсем малко идиотски поглед на човек, който е постигнал истината. Според него.
Не е важно как се справи Виктор с улуците, но ги кова два дни, така че нямах никакъв избор и запомних завинаги текста на песничката му. А след десетилетия осъзнах какъв поучителен текст си бе тананикал селският пияч и ламаринаджия Виктор и колко е бил прав да се пристрасти към четирите думи.
Голлиниите на селския ни стадион, където вече не се играе организиран футбол, са за „Гинес”. Миналата година не бяха така. Теренът е „равен”, доколкото тази дума е подходяща за терените на всички български селски стадиони, а по двете голлинии стърчат между гредите тревясали насипчета – около педя-две високи, сякаш някой е прекарвал водопровод точно по голлиниите и ги е засипал така, че са се образували гърбици. Гърбиците са обрасли с трева – значи, прибавяме още педя-две височина. Не, не можеш да вкараш гол по земя в тия врати. Освен ако не биеш силен шут, но тогава рискуваш топката да отскочи от гърбицата и да те удари по носа. Ако местният отбор някога пак заиграе в окръжната „Б” група, вратарят му ще трябва да внимава само за високите топки. Е, и да не се пребие на голлинията.
Юноши и полумладежи са му намерили цаката и надвечер играят напреко на хандбални врати. Между тях изпъква със зрялата си възраст и достолепието си 27-28-годишен здравеняк с червена фланелка без номер на гърба и с надпис „СССР” на яките гърди. СССР-ецът е набит, с бръсната глава, леко оплешивяващ по слепоочията, бичи врат, плосък череп отзад – класика.
На няколко десетки метра от западната голлиния минава широка, права и иначе безлюдна улица, която води до бетонния мост и оттатък моста към новите махалици и „вилната зона”. Привечер и вечер по улицата се разхождат други деца и почти младежи, тоест през десетина минути може да се види жива душа. Ако застанеш отстрани да се любуваш на планината, ще преброиш поне 3-4 джипа (и не само джипове), които хвърчат нагоре-надолу без светлини. И се молиш Богу децата да виждат джиповете и идиотите да виждат децата. Да, след девет още се вижда през юли, но си е и доста сумрачно вече. Някой наивен чужденец може да си помисли, че на тукашните шофьори често им се развалят светлините. Ние обаче, тукашните българи между Тимок и Резовска река, не сме наивни и знаем, че тукашните шофьори просто пестят. Пестят крушки, акумулатори, изобщо пестят. Ако габарит или фар изгори, българинът веднага ще ги оправи. А на село това ще е радостен повод да се събере половината мъжка махала, да седи отстрани и да дава акъл, пиейки бира и не само бира.
Никнат питания. Защо сме такива? Защо у нас е така? Защо сме на такъв хал? И още стотина-двеста питания от тоя порядък. Някои от питанията са с многовековна давност.
Това по-горе са нищожна част от нещата около мене, при това на село. Да не мислите, че не мога да разказвам за престъпни трагедии, за преждевременна смърт, за болести, които е можело да бъдат избегнати, за чудовищни мерзости и километрично бездушие? Мога, но не искам. Да сметнем: ние сме 6-7 милиона българи с много, ама много проблеми – лични и обществени; като прибавим и още безброй милиони неща, свързани с българите и територията, обгрижвана от българите, ще се получи необозримото число на примерите, част от които всеки един от нас може да даде – как живеем и сред какво живеем. Ала тъй като този текст ще се чете само от хора, които разбират за какво иде реч, няма да давам никакви примери повече, че е обидно да се убеждаваме.
Та трябва да има някакви причини, нали? По-нататък ще се опитам поне да докосна един от многото възможни отговори защо живеем така.
Но по-напред се налага кратко „полуфилософско” отклонение.
Трябва да сте забелязали, че като уж намерим причината за нещо, което много ни тормози, осъзнаваме, че тази причина е породена от нещо друго и значи не е причина, а следствие. А това друго нещо е породено от трето нещо. И така до безкрай.
Само това да беше обаче. Всеки интелигентен човек може да посочи поне 20 равностойни причини за състоянието на българина като личност; на нашето общество като сбор от българи; и на държавата ни като следствие от дереджето на българина и обществото му. И 20-те ще му се сторят най-истинските и най-важните причини, ще си ги хареса и няма да може да избере най-най! Понеже подходът ни е грешен. Всичко е едно на тоя свят, както впрочем и на оня, както впрочем е едно и на двата заедно.
Ама и това не е всичко. Само причина ли е причината, преди да се окаже следствие? Само следствие ли е следствието, преди да се окаже причина? А не са ли и двете просто основни характеристики, признаци, показатели за днешната ситуация в България, бидейки същевременно следствия на нещо и неща още по-големи, но и причини за нещо и неща също големи и основополагащи. Понеже нали всичко е едно.
Със сигурност сте забелязали и друго: в някакъв момент – вероятно защото ни омръзва, спираме да търсим все по-надълбоко причините за онова, което ни яде. И тогава някоя от многото псевдопричини или реални причини ни харесва изведнъж, нарочваме я за основна причина за проблемите ни и скоро така се пристрастяваме към фаворита си, че сме готови със зъби и нокти да отстояваме позицията си. А вътре у себе си, някъде в тайниците ни, чудесно знаем, че голямата причина не е тая, а е друга и лежи някъде другаде, ама кой да ти каже коя е и къде е! Ех, дълбоко е първопричината – не е подвластна нито на човешкия взор, нито на мисълта ни. Или поне най-често е така.
Стига философии! От всички „примамливи” причини за съвременния хал на народа ни, които причини са едновременно и ясен знак, присъщ белег на същия този хал, аз си „избрах”, най-много ми „допадна” една трайна, да не кажа вековна, родна житейска нагласа, на която – обяснимо – обществото не обръща кой знае какво внимание, защото тя е като „слънцето и въздуха за всяко същество”. Всяко българско същество. Това е манталитетът ни, превърнал се едва ли не в закон: да не се стремим към най-доброто, на което сме способни, към най-качественото, което можем да дадем, да се задоволяваме с ерзаци, да се отказваме по средата на пътя, защото сме си такива, да сме сиромахомили, да сме малки и слаби, от нас нищо да не зависи, карай да върви, преклонената главица остра сабя не сече, ти гледай тия след тебе и бъди доволен, гробището е пълно с будалите, дето са си давали зор… Пълни сме с поговорки и „крилати мъдрости” на тая тема. Понеже това е темата на живота ни. Основата на живота ни. Философията на живота ни. И веруюто на живота ни.
Какво ражда това верую? Обемът на Библията или на „Война и мир” тесен за всяка българска душа е, за да побере летописите на родната родилна практика на нашенското верую в най-малкото съпротивление, в „ден да мине, друг да дойде”, в „да се оправят”, във „все някак ще се нареди”, в „да върви всичко по дяволите”, в „и к`во толкова?”…
Защо го правим? Защо се задоволяваме с огризки и полуогризки? (И защо всяко изключение потвърждава с убийствена болка правилото?)
Отговорът е лесен. Защото е по-лесно. Защото не изисква кой знае какви усилия. Защото сме свикнали да я караме без максимално себеотдаване. Климатът е мек и предразполага към полягане на мека сянка. Защото луд умора няма, а гяволите си живеят живота, докато ние баламите блъскаме залудо. И защото такъв един идеалист и многознайко, помните ли лани, си постави високи цели и си показа главата над оная линия, уж невидимата, дето всички знаят докъде е, оная линия, смъртоносната – и щом си вдигна главицата над нея многознайкото, веднага му я кръцнаха. И защото в края на краищата историята може и да е голяма – или поне дълга, ама географията е малка. Ето защо.
Така мислим поотделно, така мислим като цяло.
Да, да, някои не мислят така. И к`во?
Боя се, в обществото ни все още няма разбиране, че да не прави най-доброто, на което е способно, е философията на отказ от живота. Философията на предателство на живота. А оттам – и философията на националното вегетиране със затихващи функции, водещо до тихата национална смърт.
Какво да сторим, за да променим нещата? Какво да сторим, за да оцелеем?
Очевидно не можем да разчитаме на политиците си. Те са наш образ и подобие. От президента и премиера до последния селски деребей правилото е да търпим само ниски (и низки) топки, защото ние не сме си поставили за цел да избираме високите топки.
Очевидно не можем да разчитаме на гражданското си общество в днешния му облик. То е наш образ и подобие: слабо, малодушно, ялово, най-често с неамбициозни, при това по правило зарязвани по средата на пътя цели. Така е по-лесно.
Очевидно не можем да разчитаме на народната си, с извинение, интелигенция, пак с извинение.
Какво да сторим, за да променим нещата? Какво да сторим, за да оцелеем?
Стигнахме до двете думи, заради които пиша този текст – нищо и всичко. Нищо не можем да сторим; всичко можем да сторим.
Защо нищо? Защото промяната на манталитета на човека и съответно типа на човешкото общество е тайнство. Защото промяната на народопсихологията е нещо надсъзнателно. И не става с решения и с програми. Решаваме – и готово. Правим и една хубава комисия за промяна на манталитета на българина, туряме за председател Лилето Павлова – и край. Речено – сторено. И после в отчета изреждаме: това магистрали, това спортни зали, това водни цикли, това манталитети и народопсихологии…
Защо всичко? Защото промяната на манталитета на човека и съответно на типа човешко общество е тайнство. Тайнството тръгва от недрата на човека и съответно на нацията и го променя, и я променя. Става чудо с човеко- и народопсихологията. Как става? Нямам никаква идея. Ала е ставало много пъти и още много пъти ще става. Хората и обществата са способни на тайнствени чудеса.
Обаче… Необходими са вероятно много неща, за да подпомогнем магията на тайнството, но ако липсва волята да се промениш, волята да се променим, да стъпчем порочната и дълговечна практика на живуркането, по-добре да се захващаме с комисията на Лилето Павлова. И тъй, имаме ли воля да променим народопсихологията си? Не знам. Изобщо искаме ли да се променяме, или днешният и вчерашният ни хал ни задоволява? Не знам. Комай да, комай-комай – не. Вие кажете.
Нека бъдем оптимисти и да приемем, че имаме и воля, и желание утре да сме различни, утре да сме по-нагоре от днес. Да приемем, че повечето сме узрели най-сетне за коренен прелом в мисленето и поведението ни. Тогава да добавя от мен два задължителни „технически” параметъра на промяната, без която сме обречени; и без които параметри тя пък е обречена, сиреч пак ние.
Първо, справедливост, т.е законност, правов ред, върховенство на закона и равенство на всички пред закона. Съвсем умишлено няма да приближавам до драматургията около проекта за съдебна реформа. Вижте какво предизвиква дори полуфабрикат на реформа! А ние, а обществото ни? Ние как реагираме срещу силите на мрака? С най-доброто, на което сме способни ли? И ако мракът, както обикновено в нашенската политика, пак надделее, ние пак ли ще вдигнем рамене и ще си кажем: „И к`во толкова?”
Второ, образование. Реално, истинско образование. Ще се въздържа да се обосновавам.
И още няколко „дребни” параметъра да спомена. Какъв по-добър знак, че поне сме наченали да си променяме манталитета към по-добро, от това да си оправим родилните домове и сиропиталищата, както и старопиталищата и гробищата? Понеже ако не ги оправим, не бива и да споменаваме, че уж сме тръгнали да си променяме народопсихологията.
Да си призная, освен на нас си аз лично много разчитам и на Европа, на САЩ и Канада, на Австралия, на Япония… Младите и не толкова младите поколения работят и пътуват навън, мешаме с Европа и със света. Толкова е обнадеждаващо да наблюдаваш как мнозина измежду младите вече все по-малко приличат на нас и съответно все по-малко изповядват самоубийственото ни верую. Лично аз много разчитам те да ни насърчават да изтръгваме из корен примирението, където и когато и да го усетим в себе си. А защо не и да тръбим, когато виждаме примирението у другите, че това е смърт и за тях, и за нацията.
Бях почти завършил първата редакция на този текст, когато оня ден срещнах Виктор пред селската ни фурна. Поздравих го с нашата четвъртвековна закачка за историята и географията, но той не беше в настроение. Цитирам дословно до псувните: „Абе не знам друго, ама съсипаха тая хубава държава...”Да уточнявам ли, че става дума за оная държава с „голямата” история, заключена между 1944-а и 1989-а.
Мили, Викторе, мили Викторе… Бог с теб и хубавата ти държава…
Прочее, и историята, и географията са в главата на човека. И не съществуват малки географии. Има малки хора. А съберат ли се заедно, създават малки общества.
Споделете
