Вярата. 1990
- 11 Юни 2015
Разказ с елементи на примирение
(Забранено за седмокласници и по-малки!)
Не, нямаме памет. Нямаме памет не само за далечното минало, а и за собствения си живот вчера, онзи ден.
Съвсем умишлено изчаках да минат 7-и и 10-и юни. Както и очаквах, 25-годишнината от синия митинг на Орлов мост и от изборите за Велико народно събрание мина като през пустиня. Стана 11-и юни. На днешния ден преди четвърт век студентите окупираха Университета. Скоро след това се появи Градът на Истината. Хубави времена бяха, вярвахме в урбанизацията.
Сега, когато текат други времена, отново и отново се питам какво бъдеще очаква във времето народ, който упорито отказва да се учи дори от уроците на собствените си погрешки, подлости и престъпления. И който тегли от битието си не поуки, а митологеми.
Текстът е част от книгата ми „Извънвремието” (подзаглавие „Хроника на неродилото се бъдеще”), 2002. Писан е през 1997-а година.
Всеки, който е бил на седми юни 1990-а на Орлов мост, би могъл и да не чете тези няколко странички. С изключение може би на последните, където ще споделя гласно какво ни се случи на нас, на милиона присъстващи. Какво се случи по-късно, след митинга. Ще доверя какво се случи с нашите вери. Ще разкрия колективната ни, така да се каже, грозничка тайна, която криехме толкова ревниво от деня, когато се събудихме с прояснен разум и просветлено съзнание, от деня, когато паметта ни се върна и разбрахме какво се бе случило с нашите вери. Дълго не помнехме какво се бе случило. Нямахме памет. После дълго криехме своята грозничка тайна. Реших обаче да я споделя с всички, понеже тя вече не е никаква тайна. Но това ще бъде накрая. За останалите, които не бяха дошли на грандиозния, ама действително грандиозен митинг на синята тогавашна опозиция, ще разкажа съвсем, съвсем накратко как беше, и то само по моите лични, откъслечни вече и вероятно неправдоподобни в много отношения спомени.
Спомен първи: жегата. Тъй като ми се наложи да бъда на площада по-рано, към три часа следобед, мога да свидетелствам с ръка на сърцето, че жегата беше ужасна, непоносима, а на Орлов мост, както е известно, сенки не съществуват. Това не пречеше на хората да пристигат отвсякъде, за да заемат места, включително хиляди от провинцията, а от прежурящото слънце се криеха с шапки, най-често от вестници. Други бягаха в парка, но пак се връщаха, за да си пазят добре избраната наблюдателница. Към пет часа вече не можеше да се ходи напред-назад, към шест дори цигара се палеше трудно. А слънцето печеше отгоре като в балада на Ботев.
Спомен втори: зеленината. Всичко наоколо бе потънало в свежа зеленина, сякаш лятото се бе смилило да изчака митинга, преди да се нахвърли върху дърветата и храстите в Борисовата градина и да ги превърне в белезникава сиво-зелена, сгърчена в дизело-бензиновата мараня пихтия. Дори люлякът от двете страни на канала бе все още яркозелен с притихналите си в безветрието листенца. Дори жабунясалата на вид вода на езерото изглеждаше отдалеч като синьо-зелените огледала на морските заливи.
Спомен трети: усмивките на хората. Когато човек види една или две безкористни, слънчеви, спонтанни усмивки за цял един ден, то вечер, дори без да го съзнава, се чувства по-ведър, по-жизнен. Как тогава да се опише какво изпитва човек, който за няколко часа е срещнал хиляда, пет хиляди, десет хиляди щастливи, благословени от Господ усмивки! А Господ отгоре бе видял милион лъчезарни усмивки! Не, няма думи да се опише какво изпитва човек при толкова искрящи усмивки, няма думи за този покой на сърцето, за този благоговеен мир за душата.
Следващ спомен: очите на хората. Много кафяви очи, по-малко пъстри очи, сини очи, зелени очи, тъмни очи, някои почти черни; кръгли очи, бадемови очи, хиляди обикновени очи; млади очи, видели очи; очи като слънце с тънки лъчи-бръчици; нормални очи, изпъкнали очи, хлътнали дълбоко очи; глупави очи, разумни очи, проницателни очи. Хиляди, стотици хиляди различни очи! Ала всички гледаха ведро, открито, как блестяха всичките тези очи! Как блестяха тези благочестиви тогава, за няколкото часа, очи в своя свещен порив, спохождащ човека веднъж, дваж или триж през живота му!
По-нататък: спомням си как се разхождаха хората, какви бяха телата им, каква беше походката им, как изглеждаха гърбовете им в спускащата се привечер, когато митингът полека-лека се превръщаше в градинско увеселение, а Цариградското шосе – в ларго. Нещо твърде добре уловимо, нещо зримо дори излъчва тялото на човека, когато току-що е излязъл от клетка, от килия, от затвор, от лагер и тръгва по пътя, предначертан му от Бога. А Бог предначертава само един път – на свободния избор. И няма значение какви са телата – млади или стари, стройни или прегърбени, здрави или сбабичосани: всеки жест, всяка крачка, всяко движение сякаш дишаха свобода, която никога повече нямаше да изпуснат (мислех си аз тогава), която никога повече нямаше да погубят.
Помня и музиката, която гърмеше от мощните говорители. Помня как хиляди хора танцуваха стари парчета, които звучаха различно, сякаш възторгът на множеството им придаваше някаква магична омая, за да ги превърне в публичен символ, да ги роди отново като знак на новата българска ера. Помня и хитовете, станали химни, създадени специално за онези далечни прокълнати избори, помня как стотици хиляди души пееха заедно с почти всички естрадни звезди на България, пееха хората от балконите, от прозорците, от покривите на съседните сгради, пееха птичките в парка, пееха клоните на избухналите в зелено дървета, пееха белите облачета, пееше лекият вечерен бриз, пееше небето с надничащите бледи звездици, пееха лидерите на опозицията (мислех си аз тогава)...
Помня и абсолютната сигурност в смазващата победа. Никой не вярваше в разните там социологически проучвания, доколкото сериозни такива изобщо е имало в онова манипулирано и манипулируемо време. Победата беше толкова близко, тя беше толкова реална, че можеше да се пипне. Стига да поиска, човек би могъл да пипне десетките хиляди знамена (повечето найлонови), десетките хиляди протегнати към небето ръце, да пипне възторга на хората, гласовете им, скандиранията им, усмивките им, погледите им; да пипне хилядите плакати, да пипне хилядите афиши, да пипне транспарантите, естрадата, високоговорителите, да пипне лидерите на опозицията (мислех си аз тогава). Всеки можеше да пипне каквото си пожелае, защото то бе негово, но и на всички. Победата беше на всички, на всички ни на този площад! А и на всеки (мислех си аз тогава).
И вярата помня, разбира се. Помня разтърсващото чувство особено когато юнската вечер взе да припада над вдъхновеното множество, за близост, за непосредствена близост на новия, на свободния, на мечтания толкова години живот. Разтърсващото чувство, че той идва, че е на прага, че ей-сега ще прекрачи този праг – за всинца ни и за всеки – и ще ни прегърне, ще ни приласкае, ще ни поведе нанякъде, където е чисто, порядъчно и достойно. Покъртителното, обезумителното чувство, че сънят свършва, а може би вече е свършил, без робът да забележи, че среднощните болшевишки кошмари са минало (вече!), че среднощните болшевишки кошмари не ще се върнат никога вече, защото навън ще е светло, защото навън ще е чисто, чисто и тихо. Вярвах в това затрогващо чувство, вярвах във всичко, защото исках да вярвам, защото можех да вярвам, защото най-после бях свободен да вярвам в чистите хорски усмивки, а не в средновековни кошмари, защото всички наоколо вярваха, вярваха, вярваха, о, колко красиво и девствено вярваха!...
Помня естествено и речите, в които умно и убедително се правеше анализ колко лошо е било преди това, колко лошо е сега и колко хубаво ще стане след три дена и после, когато спечелим изборите със зашеметяваща победа – и всички вярваха, поне аз и стотиците хиляди човеци около мен вярвахме; помня естествено и речите, в които не чак толкова умно, но точно толкова убедително се крещеше, че ще отсечем и трите глави на ламята, че ще отсечем главата на Горгоната Медуза, гледайки я обаче право в очите, че ще смажем веднъж и завинаги звяра, за да заживеем волни-свободни като Джонатан Ливингстън Чайката или почти като него – и всички вярваха, поне аз и стотиците хиляди вярвахме; помня естествено и речите, в които сърцераздирателно ни заклеваха с упойно-фантастичното заклинание, че четиридесет и пет години стигат, че времето е наше, демек оттук нататък ще е наше (а не тяхно) – и всички вярваха, поне аз и стотиците хиляди край мене; помня не само речите, помня даже думите, интонациите, словореда на ораторите. Помня и жестовете им, помня как те вдигаха вплетени ръце в знак на общност, на заедност, на съвместен път през времето, което щеше да е наше, помня клатенето на тези ръце в такт с великолепните песни на естрадните ни, обезумели от възторг и щастие звезди, помня усмивките между тези ръце, докато десетките камери увековечаваха символичния обет, помня как ораторите пееха с обезумелите ни от възторг звезди, докато върху трибуната се трупаха камари от пролетни цветя, камари от вяра, вяра, вяра... Помня още много, помня още толкова много – субективни, объркани, може би неправдоподобни отломъци памет, – ала помня, че обещах да бъда и кратък, съвсем кратък.
Обещах и друго: да разкажа за ужасиите, които ни се случиха по-късно. Когато площадът опустя откъм хора и над София легна душна, морна, но и бременна с вяра и упование нощ, на Орлов бяхме останали един милион мънички, тънички, крехкички вери човешки, които продължавахме да пеем, да скачаме, да танцуваме, да тичаме, да се прегръщаме, да плачем, да викаме и да се смеем, защото времето най-сетне бе станало и наше, на човешките вери, защото най-после бяхме познали собствения си дом. Скачах и плачех заедно с тях, танцувах и пеех заедно с тях – с тези слабички, нежнички вери човешки... Или гледах щастливо отстрани... Помня, че се бях подпрял о перилата на моста по някое време на дълбоката нощ, когато се появиха част от ораторите с голяма част от онези, които също сплитаха набожно ръце на трибуната, но пък не бяха ораторствали по една или друга причина. Въобще не видях, че всички без изключение носеха огромни чували на гръб. Сякаш чувалите бяха невидими! Аз бях видим обаче. Забелязаха ме, но продължиха нататък. Не само мене забелязаха, те забелязваха, о, как само забелязваха те и онези безплътни почти, хилавичките, мършавичките, изнуреничките вери човешки! Като моята собствена вяра! Но да не избързвам. Благодушните вери човешки също забелязаха групата – група солидна, сплотена, група изцяло от плът, група жадна за плът, ала жадна и за слабички вери човешки, – забелязаха я, но и те като мен изобщо не видяха чувалите. Наивните вери човешки не забелязаха – досущ като мен – огромните платнени чували! И не ни беше страх, даже напротив. Не ни беше страх, преди да се случи каквото се случи. Преди да разкажа обаче какво ни се случи, длъжен съм да упомена съвсем бегло кои бяха в групата с чувалите на гръб. Водеше ги тогавашният лидер на опозицията и бъдещ президент на тогавашната Народна република България Желю Желев, до него подскачаше близкият му приятел Петко Симеонов, бъдещ разпоредител с чуждестранните помощи за Република България, от другата страна на бъдещия президент мълчаливо се усмихваще друг негов приятел и бъдещ началник на президентската му канцелария – Ивайло Трифонов, наоколо се въртяха още много приятели като Димитър Луджев – бъдещ министър, Георги Спасов – бъдещ съветник, разгръщаха се във верига още синдикални босове, разнообразни, но пък и многобройни партийни водачи и водачета, настъпваха всякакви интелектуалци, угоени лакомници-писатели, журналисти с медоносни (доскоро) пера, фини и още по-фини (доскоро) естети, подтичваха професори философи и не само философи, дисиденти припкаха с различна съдба и занятие, дисиденти с особени заслуги, дисиденти с не чак толкова особени заслуги, просто дисиденти с прости заслуги, дисиденти, почти дисиденти, пишмандисиденти... Гонитбата започна внезапно, изневиделица, започна обаче и спокойно, сръчно, като по план, като по ноти, ала и грубо все пак, жестоко, макар и с професионална експедитивност, без пощада все пак и изключения. Чак тогава очите ни се отвориха и видяхме чувалите. Крещях, колкото сили имах, крещях от страх вече, крещях за помощ, но никой не ме чуваше, никой не ми обръщаше внимание. Всички крещяха от страх и за помощ, беше хаос и паника. Виждах всичко. Ония с чувалите набутваха човешките вери в чувалите, набутваха ги със стотици и хиляди, защото верите бяха тънички, мънички, гонеха верите в парка, гонеха ги нагоре по Цариградското шосе чак до хотел „Плиска”, гонеха ги обратно до Университета, гонеха ги до другия мост на трамвая, гонеха ги около стадион „Васил Левски”, бягах, когато гонеха моята вяра, крещях и виждах, молех за помощ и тичах обратно към Орловия мост, там виждах как изсипват чувалите бързо в канала, за да ги пълнят отново – десетки, стотици чували с хиляди, стотици хиляди вери човешки. А накрая, докато тичах и виках, когато не мярвах вече никаква вяра човешка, някой сграбчи отзад моята каталясала веричка, мрак падна отгоре ми, а после се окопитих в канала...
Ще ви разкажа и за канала, защо не? Не беше кой знае колко отвратително, макар че наоколо ми плуваха човешки изпражнения, човешки отпадъци, отпадъци от човешкото битие, а водата бе плътна, непрозрачна, бърза и някак неумолима в мръсотията си. По-отвратителна, поне така аз усещах, ми се струваше самотата. Бях последната вяра, изхвърлена от моста в канала, знаех, наистина знаех, дори на моменти сякаш улавях присъствието им някъде далеч преди мен, че в тази клокочеща из коритото си клоака едва дишат още милион вери човешки, но въпреки това самотата ми ме изяждаше, изглеждаше ми непоносима. Свикнах обаче, свикнах бързо, след минута се оглеждах вече дори. Току-що бях подминал Военната академия, сега преминавах покрай Музикалната, ето го и театър „София” (зад канала, в който бяхме издавени), стария битак, още малко, минах под тогавашния булевард „Цвятко Радойнов”, под железопътната линия, излязох на новия булевард „Владимир Вазов”, подминах стадион „Герена”, от двете страни на канала се мяркаха само таксита, свих рязко наляво, отново напред, отдясно ме блъсна нов поток мръсотия (там се вливаха една в друга Слатинската и Перловската река), вонята ставаше все по-нетърпима, самотата – и тя, макар да бях свикнал вече, макар да се бях примирил, някъде напред дочувах сякаш стонове, но те бяха толкова далечни, че може би си въобразявах в желанието си да не се чувствам така призрачно сам, излязох в полето, носен право на север, скоро се влях във Владайската река или тя вля фекалиите си при мен, бях се отпуснал, водата ме носеше, доколкото бих могъл да нарека вода мътната помия наоколо ми, скоро достигнах друга помия – широка, голяма и много по-бавна, Искърът ме прие спокойно и ласкаво, както вероятно бе приласкал току-що още милион вери човешки, съвсем се отпуснах, разсъмна, плувах все така буден и примирен, отпуснат над черната мътна вода, излязох от дефилето, прекосих Дунавската равнина, влях се в Дунава, в синия Дунав, в тихия бял Дунав, превърнал се в друга, още по-широка и още по-бавна мътна помия, мина денят, отново падна нощта, пак биде ден... А при устието на Дунава, насред зеещата паст на морето заварих грамада от милион изнурени, съсипани трупове на вери човешки. Последният падна и издъхна връз тях...
Дълго, дълго не помнехме нищо. Докато един ден се събудихме и си спомнихме какво се случи с нашите вери в оная нощ на 1990-а година...
Благословен е човек, вярата му възкръсва. Възкръсва обаче различна и нова. Затова мир на праха ѝ, затова вечна ѝ памет и вечен живот в отвъдните райски селения на нашата светла, на седмоюнската ни издавена вяра, когато времето ни се струваше наше... Амин!
Споделете
