Преразказ с елементи на разсъждение. 2.
- 16 Май 2015
Трябва наистина да си голям сухар и завършен мизантроп (а защо не и българофоб?), за да не ти се свие сърцето от властимащата мъка, която тия дни щедро се лее или пък свенливо простенва. Въпросната мъка расте като пирамидална грамада покрай завръзката и началото на кулминацията на КТБ-ейската драматургия. И на мен ми се сви сърцето, каквато съм си мекица, като видя човешко страдание, па било то и властимащо страдание и с горчив пирамиден привкус страдание. Реших обаче да стисна зъби, да преглътна сълзите и да напиша какво виждам.
Виждам следното: вчерашни и днешни първи, втори и по-сетнешни държавни мъже (и дами) се надпреварват да скачат пъргаво от пирамидоидното грозилище, да отупват ръце от талка по пръстите си, сръчно броили допреди малко банкнотите, да потапят същите ръце в легена, поднесен моментално от пречупения в кръста слугинаж, да подсушават току-що измитите пръстета в служебните пешкири, да разперват публично кунките, та всички да видят какви са им чисти, и да декламират като добри ученици непреходните слова на своя пръв и последен учител и духовен водач Пилат Понтийски: „Невинен съм…, вие му мислете.”
Виждам следното: 25 години и половина след 10-и ноември много по-голямата, огромната част от народа на Пирамидария все още не стопля кои са тия „вие”. Или полека стопля народът, но се надява да му се размине, понеже се е снишил. Пирамидизмът, който смени социализмо-комунизма, предразполага към нулево или бавно стопляне, както и към трайни илюзии за възможностите на снишаването като модус вивенди. Нещата още повече пирамидясват, когато общественият пирамидизъм е в блажен конкубинат с очебийната конусност, кубичност, а най-често и с паралелепипедност – при това задължително правоъгълна! – на мисленето и поведението на ония духовни, с извинение, първенци на племето ни, на ония с визията, с извинение, за бъдещето, които са призвани да го изведат племето ни от пустинните пясъци на псевдопитагоровата цацарогеометрия.
Да, мнозина призвани, ама аритметиката сочи, че ще са наложи още да почакаме с извеждането…
Не ми е приятно, но пак се налага да се върна към темата, която натрапчиво се превръща в моя „любима”. Темата за почти абсолютната ни липса на българска историческа памет. Скоро писах за това. За липсата и на краткосрочна, и на средносрочна памет. За дългосрочната по-добре да забравим, какъвто си ни е адетът. Та на въпроса. На 20 май седмокласници и абитуриенти ще държат матурите си по български език и литература. По-долу публикувам пореден преразказ с елементи на разсъждение. Надеждата ми е, че ако не успея да съм в помощ на учениците от VII клас, то поне ще поприпомня едно-друго на родителите им и на бабите и дядовците им. И разказът „Трима другари, една пирамида и вяра в утрешния ден”, и преразказът на разказа са литературна измислица. С методическа, така да се каже, цел. Целта ми едно време беше и за жалост все още е да променя с един нанометър (това е една милиардна част от метъра) природата и характера на нашата вяра в утрешния ден. Нашата, те тяхната. Текстът е част от книгата ми „Извънвремието” ((подзаглавие „Хроника на неродилото се бъдеще”), 2002. Писан е преди 18 години за събития с 20-25-годишна давност. Събития с много пресечени и посечени пирамиди. Но с непробиваема светла вяра в утрешния ден. Тяхната вяра. Другарската.
От камбанарията на четвъртвековната дистанция трябва да признаем, че вярата им е била напълно основателна.
А днешната им светла вяра в утрешния ден? Още по-другарската?
Ами да го напиша просто и ясно като в конституция: ако ние, народът на Пирамидария, продължим да я караме все така, и светлата им вяра в утрешния ден ще продължи да бъде все така напълно основателна. Тяхната вяра. А Йовковият Моканин, да би надникнал в бъдещето, пак би изпъшкал с взор към небето: „Боже, колко мъка има по тия пирамиди, Боже!”
Трима другари, една пирамида и вяра в утрешния ден
Авторът на „Трима другари, една пирамида и вяра в утрешния ден” е сред изтъкнатите майстори в съкровищницата на българската литературна класика. В тази вълнуваща творба той вдъхновено пресъздава драматични събития от края на ХХ век, когато у нас се извършва вторичното, третичното и отчасти четвъртичното разпределение на капитала.
В началото на разказа чрез ретроспекция писателят ни запознава със своите герои Иван, Драган и Петкан. Тече ранната есен на 1990-а. Свечерява се. Те седят на открито в луксозен ресторант в полите или малко по-нагоре на Витоша и обсъждат тежка, солидна, респектираща с мащабите си сделка в една от областите на взаимноизгодното ни сътрудничество със Съветския съюз, бъдеща Русия, а именно областта на алкохолопиенето и тютюнопушенето. Обсъждането е съпроводено с дегустирането на тънки ракии, фини мезета помагат за по-ефективното и по-приятното поемане на ракиите, звучи лека симфонична музика, разнообразявана с талантливи интерпретации на „Бийтълс” и „Би Джийс”. Не така идилично обаче е около масата. Най-притеснен от тримата другари е Иван, който осигурява сделката по линия на митниците и транспорта. Каналът, по който стоката ще излезе от пределите на отечеството ни, не е напълно проверен. Некадърни, завистливи, лакоми, а защо не дори подли йезуити-инквизитори дебнат и на двете граници - нашата и тази на братския Съветски съюз, да не говорим за сигурността на пътищата в братска Румъния. Ако пък решим да споменем все пак по-подробно притесненията на Иван, съществуват и известни разминавания между наличностите в няколкото ТИР-а на тримата другари, от една страна, и наличностите според документите на няколкото ТИР-а, от друга страна, което повишава раздразнителността на Иван почти до предистерия. Ето защо той се опитва да се успокои, като поема повече ракии, вина, а заедно с тях и отбрани мезета. Драган и Петкан са истински другари на Иван. Макар че и те се безпокоят за сделката и за своите отговорности по нея, те нито за миг не спират да успокояват другаря си или, един вид, партньора си. Около успокояването, по-скоро около мирясването на Иван и се върти цялото действие, доколкото би могло изобщо да става дума за действие в тази първа част на разказа; може би е по-добре да се каже, че се върти диалогът. За какво си говорят тримата другари? Иван говори със специфични емоционално-експресивни изрази за митничарите, за техните семейства както по права, така и по съребрена, както възходяща, така и низходяща линия, въобще за собствената си нерадостна съдба напоследък. Драган пък репликира, че на никого не му е лесно, най-малко пък на него, който е осигурил, осигурява и ще осигурява стоката - алкохол и цигари - на такива цени, на каквито добродушните директори на родните предприятия за алкохол и цигари не биха продали стоката си даже на любимата си жена, даже на скъпите си деца! А на Драган, ето на, я продават! В благородния си успокоителен (спрямо Иван) порив Драган дори произнася монолог за спънките, препятствията и компликациите, които нерядко, а ако си го кажем честно като между другари - абсолютно винаги, се получават в работата с родните директори; монологът на Драган, без да поеме дъх, изкачва ново стъпало и обгръща като с пелерина някои специални средства за общуване с гореспоменатите директори на предприятия за алкохол и цигари. Именно тук, на това място от диалога на тримата другари и от монолога на Драган Иван видимо се успокоява, сравнявайки делата им, което се изразява в поръчването на нова бутилка вино траминер или шардоне. Сякаш да не допусне поредна вълна на отчаяние, пореден прилив на разкиснато самосъжаление у приятеля си Иван, първа цигулка в разговора засвирва Петкан. Петкан е човекът, който държи здравите братски връзки с братския Съветски съюз, бъдеща Русия, Петкан е лицето, на което братушките оттатък имат пълно доверие. И това доверие изцяло отпуска душата на нервозния Иван, настъпва пълно доверие и на масата, което пък доверие, от своя страна, се въплъщава или материализира в нови бутилки и нови мезета. Така и завършва тази първа, съвсем условно отделена, част на разказа - завършва с тиха музика по малките часове, с леки, непринудени реплики, с повикването на такси, което разкарва тримата другари по домовете.
В ретроспективната, уводната, така да се каже, част на разказа „Трима другари, една пирамида и вяра в утрешния ден” авторът ползва повече изразните средства на диалога, без да се отказва, разбира се, от тънкия щрих, от мимолетния рисунък на четката, винаги и единствено с цел да разгърне по-мащабно профилите на своите герои. Писателят е реалист до крайност, той пресъздава ресторантската реалия, както и реалиите в душите на Иван, Драган и Петкан с пунктуалността, със скрупульозната изчерпателност на Достоевски, на Балзак. И макар че авторът твърдо се придържа в границите на реалното, желанието му да улови преливанията на въжделения, блянове дори, в суровата истина на живота и обратно е непреодолимо. Ето защо с прецизна мяра, но и с проникновение, художествената идея се облича ту в ефирните прозрачни материи на емоцията, на сетивното, ту блуждае във войнишките дрехи на драматично-битовото. А какъв вълшебник е писателят, когато трябва с един пипнат детайл да обхване главното, да характеризира веднъж и завинаги типичното за мига, за времето, за епохата. Такъв фин детайл е таксито, с което тримата другари се прибират в дълбоката нощ. Значи, те още нямат лични коли (ха-ха!), добре де - имат, ама ги е страх – мили Боже! - от катаджиите! Значи, освен туй, те още нямат лични шофьори! Какъв замах съдържа тази подробност, каква дълбока мотивация (у героите) за ползотворна работа излъчва!
Да проследим отново сюжета обаче. Авторът ни прехвърля от далечната 1990-а в 1994-та и оттук нататък действието ще следва стриктно хронологичната последователност на времевите пластове. Но каква изненада! Иван, Драган и Петкан пак са отседнали в ресторант в диплите на Витоша, вярно - друг, не оня ресторант. Този ресторант няма нищо общо с онзи, луксозния в кавички ресторант от началото на разказа, тъй като самото понятие луксозност става смешно и някак срамно по отношение на първия ресторант, докато авторът ни описва този, втория ресторант, ресторанта от 1994-та година. А какви момичета сервират на нашите трима герои! А какви цветарки поднасят разкошни букети на техните три разкошни красавици, сияещи насред разкошния ресторант с шикарните си усмивки! Какви вина, о, Господи, какви мезета! Блестят мобифоните с полирано дърво... Блестят приборите... Блестят кристалните чаши... Блестят часовниците... Блести златото, среброто... Писателят като че ли не смее да се приближи, като че ли му е неудобно да подслушва какво си говорят Иван, Драган, Петкан и красавиците им и затова се е притулил в ъгъла на ресторанта сред екзотичните цветя в огромни саксии, следи героите си, радва се заедно с героите си на заслужените им успехи, на заслужения им отдих и разказва ли ни, разказва какво се е случило през тези четири години. Ето какво се е случило в резюме. Сделката успява, Иван, Драган и Петкан са много, много доволни, а и в Съветския съюз също са много, много доволни. Идва ред на друга сделка, на трета сделка. Авторът е отново изчерпателен и ни съобщава, че и останалите участници във взаимоизгодното братско сътрудничество са много, много доволни. Доволни са митничарите на двете братски страни, доволни са директорите на родните предприятия задно с любимите си жени и скъпите си деца, доволни са и определени търговски среди в братския Съветски съюз, да не споменаваме колко са доволни и нашите определени търговски среди. Всички са доволни, а защо не и щастливи. Сянка на притеснение, оттенък на неудобство, на леко затруднение даже, ляга върху дейността на нашите герои през 1992 година, но тази сянка, този оттенък бързо са преодолени и отново усмивки грейват и отсам, и оттатък границата ни. Междувременно братският Съветски съюз се е превърнал в братска Русия, но никакви сенки и оттенъци, опази Бог, не се появяват. Появяват се обаче три хубави коли, още три хубави джипа, още много други хубави неща и постоянно, макар и различни, по три чифта хубави очи. Появява се и една разкошна пирамида, която писателят е извел и в заглавието на разказа си. За да не възникнат някакви неприятни асоциации, коректният автор веднага пояснява, че тази пирамида не е като онези пирамиди, за които скоро ще загърмят вестниците, радиото и телевизията, както и самите клети измамени хорица. Тази пирамида няма нищо общо с разните Ийст уест интернешънъли, градове на бъдещето и прочие. Тази пирамида, в която нашите герои влагат огромна част от парите си, е съвсем друга пирамида, тя е пирамида от друг вид, от друг сорт, от друго качество, от друг свят, от друга планета, тя е пирамида само за посветени, само за отговорни хора, за отбрано общество, тя е нещо като масонска пирамида, тя е само за личности от големия живот, тя е за истинската мая на България. И никой не знае за нея освен отбраната мая на родината, и никой не знае как тя превърта и трупа парите освен отбраната мая на родината, към която вече заслужено принадлежат и нашите трима другари, и никой не знае ще има ли край, но елитната мая на родината се надява, че няма да има. Нека да подчертаем още сега, че писателят е само хроникьор на събитията, в които нашите герои са почтени участници. И като почтени участници тази вечер те за първи път са решили да дръпнат малка сума от лихвите - не за друго, а за кеф, за майтап, за развлечение, за гъдел, а не защото им трябват, а не защото си нямат други, и то прилични пари, - и да си я изхарчат тази сума от лихвите ей така, от радост и от уважение към правилата на играта. Тук писателят прекъсва повествованието си и отново ни връща на масата, където веселбата е в разгара си. Но ни връща все така от дистанцията на ъгъла, където мислено се е скрил, връща ни към вулкана на събитията, ала и занапред ще ни държи изкъсо и надалече, сякаш желае и занапред да бъдем и ние хроникьори и негови, а не на героите му, събеседници... На масата, на масата пък какво изригва! Цвърчат огненосини фламбета, гърмят тапи, искри смях, при това цялата феерия, целият празник, вълшебната магия на уловения миг носят отпечатъка на нещо възпитано, фино, правилно, положително, редно. А над всичко, над тази чародейна фиеста се носят сладките звуци на бръмчащите начесто мобифони - като Бетховеновата „Ода на радостта”...
В тази част на разказа писателят дава простор на повествователния си талант. Въпреки шума, въпреки суетата, царяща на откритата тераса на новия витошки ресторант, основното чувство е желанието за спокойствие и отмора. Природата подсилва копнежа за почивка, за тиха, вътрешно, душевно тиха радост от постигнатите успехи в съветско- и руско-българското сътрудничество. В тези на пръв поглед сухи, уж „биографични”, уж „исторически” редове с еднаква сила прозвучава и чисто човешкото задоволство от добре свършената работа, и скръбната нега на съсипания, на преуморения труженик по един по-спокоен, по-уравновесен, по-безбурен живот. Тази прекрасна, звездна и празнична вечер нещата и героите губят своя груб, предметен смисъл. В отпуснатия им от съдбата щастлив миг те „ползват” своя живот, живеят го във властта на порядъка - макар и емоционален, чувствителен, чувствен, а не в хаоса на безумното ежедневие. В този смисъл хаосът на бурната вечер е порядък в душите им, а порядъкът на строго профилираното им биснесежедневие е може би (все още може би, все още) хаос на разума, намек за непредвидимото, предупреждение свише за грядущата катастрофа. Може би, все още може би.
Авторът обаче не е от този тип творци, които обичат да държат читателя си в напрежение само за да е по-интересен, а пък и читателят вече е по-друг, по-съвременен и трудно се напряга от четене предвид естеството на четивата. Затова писателят бързо, с няколко лаконични изречения, прехвърля читателя си в 1995-а година, като пътем го информира за драматичните събития, стоварили се върху яките плещи на Иван, Драган и Петкан. Впрочем Иван и Драган вече самотуват двамина, триото верни другари се е превърнало в дуо. Петкан, който - напомняме - отговаряше за контактите с отсрещните партньори, е изчезнал междувременно, търсен настойчиво от определени (но - внимание - различни!) среди както отсам, така и оттатък границата, търсен, с една дума, от всякакви среди. Никой, наистина никой, включително и близки приятели и бивши колеги на Иван и Драган от различните определени среди в родината ни и оттатък, нямат представа къде е Петкан, из кой свят се рее душата му - на този ли, все още заедно с тялото, или на онзи, самотна без тяло. Иван и Драган горчиво оплакват липсата на другаря си, като се има предвид и това обстоятелство за обема на горчивината им, че той е изчезнал с конкретна сума от общия на другарите капитал. Но и това е бял кахър, както би казал нашият премъдър народ, ако се съпостави конкретната сума, забравена от Петкан в портмонето му (образно казано), преди да изчезне, с друго конкретно сумище, изчезнало заедно с пирамидата, дала част от името на разказа. Да, да, пирамидата също е изчезнала, изпарила се е, анихилирала се е, рухнала е тихо в небитието като превтасало от елитна мая тесто, а заедно с нея в небитието е потънало и почти цялото богатство на Иван и Драган. Няма ги парите, няма го човека, който им е бил връзка, тоест няма го събирача на вноски и давача на лихви, няма го и Петкан, макар и по съвсем други причини, причини без връзка с пирамидата, но пък и той с конкретна сума все пак във вътрешния си джоб (образно казано). Ето при такива условия, прехвърлил ни ловко в 1995-а, писателят отново ни среща със своите вече двама герои, и то пак в ресторант, този път насред София. Обедно време е, сиво е в този ресторант, липсва дори музика. Авторът е по-директен, по-любопитен в края на разказа си и ние заедно с него безшумно приближаваме и подслушваме Иван и Драган. „Ще изплуваме, ще видиш - разпалено говори Иван на Драган, защото Иван, изненадващо, в случая е по-голям оптимист. - Ще продадем и втория джип, и без това не ходим вече на лов!” „Не съм се замислял за това” - кимва Драган окуражен. „Пак ще задвижим машината - продължава бодро Иван. - Двама много мои хора влязоха в правителството, само малко да се огледат, и почваме пак.” „Толкова милиони” - въздъхва Драган и ливва чашата в гърлото си, без дори да се задави, понеже уискито е първокачествено. Диалогът - човешки, мирен, леко скръбен, ала без отчаяние, диалог така свойствен на истинската мая на България, - продължава в същия дух до края на разказа. Заедно с автора ние се отдръпваме от масата, от почти допрелите главите си Иван и Драган, обръщаме се за последно, сякаш да си вземем спомен - и какво да видим! По одухотворените им лица греят светли, пречистени усмивки, които писателят ни тълкува с финалните едно-две изречения. Тези пречистени усмивки по лицата на смълчаните за момент Иван и Драган се дължат на пречистените им едновременни мисли за Петкан, с когото така или иначе добре са си живели, за увереността им, че където е текло, пак ще тече, че такива като тях няма начин да не се оправят и пак ще изплуват въпреки загубата на значителен капитал; пречистени усмивки - заключава авторът - на хора с бодър дух и крепка десница, на трудови хора, уверени в утрешния си ден. И тъкмо тогава, о, тъкмо тогава - в разгара, така да се изразим, на Иван и Драгановите благолепни усмивки - призивно издрънчава мобифон! На работа! Финал...
С риск да профанираме крехката тъкан на авторовите внушения ще се опитаме да сглобим в едно тънките нишки на посланията, да оплетем здрава паяжина, в която да омотаем и основната идея на разказа. Той, разказът, не се стреми към категорични отговори, той по-скоро поставя сложни въпроси. В този смисъл, от този аспект „Трима другари, една пирамида и вяра в утрешния ден” е изцяло провокативен. Разказът непрекъснато пита, превръщайки се неусетно в произведение-въпрос. Въпрос за вътрешната драма на човека, за алтернативата на сивото човешко съществуване, за стойността на ценностната система у човека, за моралните му устои, за смисъла на живота му, ако щете. Какъв е смисълът на този живот? Какъв е изходът? Писателят гениално успява да ни го посочи. И този изход е единствено правилният, верният единствено изход! И той е борбата. Борбата за нашето прераждане, борбата за нашия втори, трети, четвърти, ако се наложи, живот, борбата с върховните изпитания, с ураганите на реформата - за да пребъде народът ни. Само по този начин - в огъня на борбата - ще се тушират и угаснат в пепелта разните упадъчни угризения и съмнения в стойността на собствения живот, само по този начин всеки, абсолютно всеки ще положи личните си способности пред олтара на обичаната родина. Само по този начин - в огъня на борбата - и пирамидата намира своето място, превръща се в огромна, обобщена, капитализирана един вид метафора на спънките, на пречките, на препятствията и клопките по реформения ни път. Превръща се обаче и в титанична метафора на преодолените бариери, на превъзмогнатите трудности, на срутените прегради по нашия общ български път - напред и нагоре. Напред и нагоре - това е и дълбокият, Шекспировият символ на Омировия финал! Призивният звън на Ивановия или Драгановия мобифон прозвучава, сякаш е зов на възрожденска камбана, сякаш полковият тръбач тръби за атака, сякаш залп на „Аврора” възвестява новия светъл живот - напред и нагоре!...
Ето с такива художествени и философски достойнства „Трима другари, една пирамида и вяра в утрешния ден” ще остане завинаги не само в съкровищницата на нашата словесност, но и в народностната ни памет.
Споделете
