Преразказ с елементи на разсъждение. 1.
- 24 Март 2015
Иван Вазов. Тъмен герой (Разказ из смутните времена)
Бележка на автора: Този текст ще наблегне повечко на преразказвача, почти никак на елементния, да не кажа елементарния, разсъждавач, а най-много ще наблегне на дядо Вазов, което и му се полага по право и по уважение. Целите ми са няколко. Най-напред ми се ще да свалим шапка на провидеца, на пророка дядо Вазов. По-сетне ми се ще да свалим шапка на честния правдив писател дядо Вазов, който не се изкушава и не се заиграва да ласкае народа си, а просто го обича такъв, какъвто му се е паднал. После ми се ще да се запитаме като какво се е променило в манталитета ни за 122 години. И накрая бих се радвал, ако се замислим какво ли пък толкова лошо или трагично ще ни се случи всенародно, ако пак така всенародно решим да променим малко от малко манталитета си след 122 години.
Преразказ: Разказът на Иван Вазов „Тъмен герой” (подзаглавие „Разказ из смутните времена”) е написан през 1893 г. В него авторът споделя в художествена форма някои свои наблюдения от 1886 г., годината на преврата срещу Батенберг.
Главен герой на творбата е сиромахът Ненко. Той е разорен „дребен, но честен търговец”, баща на шест деца и съпруг на болна след последното си раждане жена. Живеят в тракийски град, работа няма. Ненко търси някаква службица, та да получава „месечина”, сиреч месечна заплата. Понеже е малограмотен, човекът се опитва да стане разсилен, пробва – умно! – и в митницата, в пощите, но никъде не сполучва. И когато отчаяният човечец пак се потътря да проси пари назаем от благодетеля си бай Филип, късметът му се усмихва: големецът господин Хайков го урежда да почне работа в полицията като стражарин.
Ненко се оказва твърде годен за такава служба: деен е, казва дядо Вазов, пъргав е, предразсъдъците му към жандарството изчезват яко дим. Началникът му е читав човек, разбран. Вероятно това е причината след месец-два да го сменят, ала нравът на новият пристав – „свиреп и доста блъснат” субект – не смущава особено безоблачното служене на Ненко, който добре помни на какъв хал е бил доскоро, затова търпи, служи и си живее живота „тихо, почти благополучно”.
Сетне идва август, превратът и контрапревратът. Ненко тича, козирува, арестува, занданът на участъка е пълен със задържани. Налага му се да прибере и бай Филип, който толкова му е помагал в годините на немотията, но заповедите са си заповеди, а без служба няма хляб, а глад и сиромашия. Докато един черен за Ненко ден му се налага да направи избор: да пребие в ареста съгражданина си Стоян Кунчов или да се раздели с „месечината”. Мъка…
Вечерта стражарят се прибира у дома и разправя на жена си Ана, която вече се е пооправила от болестта си, каква драма му се е наложило да преживее, как се опитал да се измъкне, но онзи свирепият го е заплашил, че ще му „свали саблята”, ако разсъждава, как си бил помислил за жената, децата и хляба, па решил каквото ще да става… Тук ужасената Ана изкрещява, че Ненко е трябвало не да бие човека, а да си даде оставката, на клетника му олеква, камък му пада от сърцето и ѝ споделя, че тъкмо това и е сторил.
Разказът за Ненковите неволи и избори завършва с диалога между останалите стражари, които се хвалят един другиму как са пребили нощес Стоян Кунчов, как кръвта му на човека пръскала като „шадраван”… И какъв будала е излязъл завалията Ненко да откаже да бие, като тъй или иначе Кунчов си е изял боя.
Финалът на творбата представлява лирическо отклонение, каквито лирически отклонения дядо Вазов си обича и без туй. Конкретното лирическо отклонение е посветено на българското племе, на някои негови характеристики и на различни реторични Вазови питания.
Елементи на разсъждение: Първото разсъждение, което просто се натрапва на читателя, може да се формулира като някакъв вид постулат примерно така: в някои географски ширини времето не тече, то сякаш е спряло, съответно и народопсихологията по тия ширини също е замряла на нивото отпреди – пак примерно – 122 години. От друга страна обаче, ако се налага да правим и второ разсъждение, времето няма как да не тече, то си е текло и тече, така че и народопсихологията явно трябва да се е променила – поне малко барем. Като доказателство би могло да послужи поведението, погледнато от друг ъгъл, на стражарите, жандарите, охранителите и прочее тогава и днес. Тогавашният Ненко не бие беззащитни хора – и поврага месечината! Докато вчерашният и снощният, и днешният Ненко бие беззащитни хора и през ум не му минава да рече поврага на месечината си, от размера на която при това не е доволен, както и от подметките на кубинките си. Колкото до колегите на Ненко – те бият срещу месечина и на някои това им доставя огромно удоволствие, докато снощните и днешните жандари и охранители бият и само за огромно удоволствие. При това не само във Варна или София, но и в други градове и паланки. И още едно трето разсъждение самичко си изпъква: не бива да отсъждаме за човека прибързано. Дядо Вазов ни учи, че има граници, морални предели, когато човек, па макар и слабичък и уж мекушав, си остава човек и при заплахата от най-жестока беднотия. Съществува обаче и друг вид народна управия, когато най-общоприетото и най-лесното е да не бъдеш човек и това нищо да не ти струва. Напротив – да ти е кеф да не бъдеш човек, като при това – о, съвсем нерядко! – вземаш и възможно най-голямата месечина, която отпуска въпросната народна управия, за да не бъдеш човек. Мъка…
Но стига толкова разсъждения! Нека дадем думата на Иван Минчов Вазов, патриарха на българската литература, и да послушаме какво ни е завещал преди 122 години от най-високата ни словесна трибуна – неговата:
„О, жестоки времена! О, жестоко племе!
Героизмът на милостта е непознат за твоята душа! Жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки-робини. Не говорете ми за изключителните времена; не оправдавайте чрез политическите бури, които разлюшкаха страната ни, това ужасно проявление в нашия народен характер...
…да изтезаваш или да накараш да изтезават една вързана и беззащитна жертва, без полза, без нужда, често без да я познаваш, това е варварщина на канибал, обяснима само чрез най-ниското културно равнище; а понеже ние сме европейци и прогресивен народ, то как инак да се изтълкува у нас същото грозно явление, ако не чрез вроденото в душата ни, сраснатото с нас още от деца чувство на жестокост и немилосърдие към ближния?...
…Това жестокосърдие не е дял само на хора от ниските среди, на декласираните – то е природно и на просветените, и на университантите!... Не смея да привеждам примери, че срам ми облива челото!... „Изгони природата из вратата, тя ще влезе през прозореца”, казва една световна пословица. Така и у нас: книгите, науката, идеологията успяват само навреме да поприспят свирепите нагони в душата ни, но не да ги изгонят от нея. Такива прерождения не стават така лесно, трябва за тях да работят цели поколения; трябват исполински усилия, за да се смекчат нравите у тоя народ и да накараш оня, който носи сабята, и оня, който държи книгата, да познаят, че преди да бъдат българи и тигрове, са человеци. Аз бих желал, щото в нашите училища, при другите науки, да се въведеше и нова наука: за человеколюбието. Нека този велик принцип на хуманност да проникне и в колибата, и в палата, и в черквата. Вместо думите: „Съединението прави силата”, девиза високополитическа, нека се турят над вратите на Народното събрание кротките думи на Исуса Христа: „Любите друг друга!” – девиза високочеловеческа! У нас са проникнали от през море разни нови прогресивни учения: имаме либерали, имаме партизани на социализма, имаме ги на демокрацията, имаме даже партия републиканска и радикална. Няма ли кой да основе партия на милосърдието?...”
Споделете
