Да луднеш или да не луднеш – това ли е само въпросът?
- 26 Февруари 2015
Де да беше само това! Моят избор впрочем е да не лудна. Засега. А мнозина мои събратя – разбирам ги и уважавам решението им – предпочетоха и предпочитат да луднат. Вероятно е по-комфортно оттатък. А и нещата се опростяват, предполагам.
Преди лудването обаче напират още много въпроси, които би трябвало да вълнуват всеки, който се опитва да запази някакво човешко приличие на тази наша територия между Тимок и Странджа. Аз ще споделя накратко само два, които не дават мира поне лично на мен.
1. Какво да изпитва нормален (все още) човек, когато се сети, че е български гражданин?
Труден въпрос, нали?
Не съм ги броил, но няма как поне десетина-двайсет пъти на ден да не се сетиш, че си българин. Или греша, по-често е? Така или иначе, аз се сещам постоянно. С горест. Признавам, напоследък Волен Сидеров ми дойде в повече. Не искам да имам еднакво гражданство с този индивид. Изпитвам огромен срам да съм сънародник с този негодник. Изпитвам етнически позор, ако съществува такъв позор. Изпитвам гнус. Изпитвам гняв. И други изпитания. Напълно достатъчно ми е, че съм сънародник по лична карта и задграничен паспорт на още цяла банда отвратителни индивиди и индивидки. Съзнавам, че причината е моята зряла възраст, но мога да изредя поименно най-малко две, три, четири хиляди отвратителни индивиди и индивидки, членове на въпросната отвратителна банда. Най-покъртителното и най-обезсърчителното е, че огромна част от тях малко или повече е позната, приета, търпяна, подкрепяна, ръкопляскана, обичана и обожавана – поименно! – от впечатляваща част от хората, които притежават българска лична карта. Тъй то.
Та какво да прави нормалният (все още) човек, когато се сети, че е български гражданин?
Да си смени гражданството? Първо, не е лесно. Второ, не искам. Трето, защо аз, а не отвратягите?
Да забрави, че е български гражданин? Ами опитайте, забравете.
Да се прави, че е забравил? Опитах, не става.
Да махне с ръка на всичко и най-вече на бандата? Опитах, не става.
Да се примири? И това не става. Що за нормален човек си, ако се примириш!
Да се обърне към децата – там е бъдещето, там е упованието! Оп-паа!
Имам възможност да общувам с 13-14-годишни деца, при това редовно и всяка година. Заявявам най-отговорно, че те са по-будни от нас, вероятно са и по-свестни от нас – така и е редно да бъде. Ала не се надявайте, че децата ще ви помогнат по тежкия въпрос за българското гражданство паралелно с гражданството на Сидеров, Мая Манолова, Бареков, Гоце, Боце и Цацаров (да ме извиняват европейските чиновници, които толкова си го харесват). Няма да ви помогнат ни най-малко децата. Те имат други интереси. Много рядко някое дете умее да разположи дори Христо Ботев във времето и пространството. Имам предвид – правилно да го разположи, горе-долу правилно. Поне горе-долу около Козлодуй и Околчица. И около Априлското въстание. Ако не вярвате, питайте учителите по литература и история. Не, не е разумно да очакваш помощ от някого, който не се вълнува от твоите тревоги. Не е разумно да очакваш да те подкрепи някой, който не осъзнава, че имаш проблем и дори не разбира природата на проблема ти. Вероятно така и е редно да бъде – светът се променя, а с него и моралните ни тегоби около родовата ни самоидентичност.
Та какво правим с непоносимата болка от гражданската ни общност с Ахмед ага, с Делянчо Пеевски и мама му Рени, и чичко му Данчо Ментата, и прочее отврат?
Нищо не правим. Боледуваме. И лудваме всеки по реда си. Допускам, да луднеш не е лош изход. Кой знае? Хамлет сигурно знае.
2. Какво да прави светлото, когато му се налага всекидневно да общува с тъмното?
Още по-труден въпрос, нали?
Казусът е занимавал умните добродетелни люде назад във времето, занимавал е Омир, дядо му, далечните му предци на Омир и техните далечни предци. Абсолютно съм убеден, че е карал и Адам да будува, след като земята на изток от рая се е понапълнила с многобройната му челяд.
Моля, обърнете внимание, че написах „общува”, а не „воюва”. Воюването е отделен ужасен въпрос. Говоря само за постоянното влудяващо общуване. Стои (постоянно, всяка секунда, навсякъде!) доброто срещу злото, порядъчното срещу низкото, умното срещу тъпото, смиреното срещу нахаканото, можещото срещу бездарното, работливото срещу мързеливото – и така нататък антоними. Какъв подход следва да избере доброто, порядъчното, умното и така нататък към своите антоними, та да се свърши някаква полезна работа – и то не залудо, да не се натворят безобразия и престъпления, да не се омърси още повече и без това омацаната ни до погнуса реалност? Как да подходи светлото към тъмното, за да вървят поне криво-ляво нещата в светла посока на тая наша територия между Петрич и Добруджа?
Да го убеждава? И ще го убеди точно толкова, колкото са постигнали на тази нива Адам, прадядо му на Омир и самият Омир. Ако се съмнявате, опитайте. Но едва ли има жив светъл човек, който да не е опитвал. И със сигурност още помни какво се е получило след убеждаването.
Да го избягва? И как ще избягаш от тъмното, от низкото, от тъпото, от бездарното? Къде да избягаш? В небитието…
Да забрави, че тъмното съществува? Ами пробвайте.
Да се прави, че е забравил? Опитах, не работи. На втората секунда то те подсеща.
Да махне с ръка на всичко и най-вече на тъмното. Махнете, но то няма да махне с ръка на вас.
Да се примири? Невъзможно! Примири ли се, светлото се превръща в тъмно.
Да се обърне към децата – там е бъдещето, там е упованието! Не работи и в този случай. Светлото никога не замесва децата в общуването си с тъмното. Нито бяга при децата, за да остави този възрастен свят изцяло на тъмното, което търпеливо ще изчака децата ни да пораснат…
Та какво правим с непоносимата болка от общуването ни с мрака, полумрака и прочее отврат?
Пак нищо не правим. Общуваме. При това доста приятелски, Бог да ни е на помощ! Поне между Ерма и Черно море и между Дунава и Триград доста приятелски се получава. При което лудваме всеки по реда си. Допускам, да луднеш не е лош изход. Но не допускам той да удовлетворява светлото.
Иначе щеше ли да е светло от Адам до наши дни?
Споделете
